Карлийн Томпсън
Шестица купа (3)

Глава 1

Момичета танцуваха в кръг в полумрака. Пееха. Светлина — подскачаща, усилваща се светлина. Пламъци. Вик. Хор от викове, които се извисиха до пронизителен писък. Болка. После тъмнина.

Лоръл Дамрън усети как рита като обезумяла и рязко отвори очи. Пое си дъх, сви юмруци, за да спре бясното дращене на ръцете си. Дишаше накъсано.

Изведнъж отгоре й се стовари някаква тежест. Рошавото й черно-бяло куче. Очите му бяха на сантиметри от нейните.

— Ох, Ейприл — задъхано каза Лоръл и го погали; то винаги се мяташе отгоре й, когато тя сънуваше този сън. Не знаеше дали иска да я успокои, или да я защити. — Беше страшно. Същото, но даже по-лошо. Огънят…

Млъкна, умът й се върна към ужасяващите пламъци, докато не усети пъхтене до себе си. Алекс, братчето на Ейприл, клечеше до леглото и протягаше врат към нея.

— И теб ли те изплаших? — Почеса го под брадичката. — Няма нищо, кученцето ми. Изплаших ви за нищо. Знам, че ви е писнало от моя сън. На мен също.

Избърса с ръка потното си чело и погледна часовника на нощното шкафче. Седем без петнайсет. Петнайсет минути преди часовникът да иззвъни.

— Днес ще ставаме рано — промърмори. — За кой ли път. — Погали Ейприл за последно и се опита да се измъкне изпод двайсетинакилограмовото й тяло. — Хайде ставайте и вие. Кафето и кучешката храна ни зоват.

Ейприл се надигна неохотно и скочи от леглото. Лоръл се протегна, затвори за миг очи и отметна юргана.

След минута стоеше пред огледалото в банята. Помисли си, че една трийсетгодишна жена не би трябвало да изглежда толкова уморена, след като е спала цяла нощ. Под светлокафявите й очи имаше тъмни сенки, а кожата й бе необичайно бледа. Дългите й до раменете кестеняви къдрици бяха разчорлени. Тя отчаяно прокара пръсти през косата си. Пак трябваше да я изправя. Не че Кърт Райдър, мъжът, с когото излизаше през последните седем месеца, щеше да забележи. Понякога се чудеше защо изобщо си прави труда да се гласи за срещите им. На него като че ли му беше все едно дали е по дънки и дори без сенки, или е с нова рокля и старателно нанесен грим.

На родителите й обаче съвсем не им беше все едно. Тя се намръщи — спомни си един случай, когато двете със сестра й бяха в гимназията. Лоръл беше на петнайсет, а Клодия на седемнайсет. В училище щяха да им правят снимки за годишника и двете доста се бяха постарали над външния си вид. Когато влязоха в кухнята, баща им остави кафето си, усмихна се широко на Клодия и възкликна:

— Миличка, ти си направо видение! — Сестра й се въртеше и русите й къдрици се развяваха. След това усмивката му леко помръкна. — Лоръл, не можеш ли да направиш нещо с косата си?

Когато обидената Лоръл измънка, че според нея косата й си е добре, майка й вдигна поглед от яйцата, които пържеше, и каза:

— Остави я на мира, Хел, не може всичките да са красавици. Един ден Лоръл ще стане добра съпруга и майка.

„Е, и с това не се справих“ — унило си помисли Лоръл. На трийсет все още беше неомъжена и без деца, а Клодия се беше омъжила преди десет години и чакаше трето бебе.

Винаги чувствителна към настроенията й, Ейприл я побутна с лапа по крака и я върна в действителността. Лоръл се усмихна.

— Стига самосъжаления. Време е да загърбим миналото и да започваме деня. Кой иска храна?

Кучетата знаеха тази дума много добре и се изстреляха от спалнята. Лоръл поклати глава. Нямаше да се отзоват на „ела“, „стой“, или „седни“. Обаче всяка дума, свързана с ядене, водеше до незабавно действие.

Влезе в кухнята, която винаги й повдигаше настроението с лъскавите дъбови шкафове, безукорно белите плотове и внимателно подредените зелени растения, които придаваха уют на иначе просторната и студена стая. Сложи кафето и приготви храната на Ейприл и Алекс. Както винаги, те я излапаха, все едно ги бе държала гладни с дни. Ейприл стоеше грациозна и лъскава на дългите си крака. Алекс беше дребен и стегнат, с къса козина и дебели крачета. Очевидно имаха различни бащи, но тя нямаше как да разбере родословието им. Беше ги намерила — треперещи, мръсни и изоставени — под едно вечнозелено дърво близо до алеята пред къщата си в един дъждовен октомврийски следобед. Някой ги беше изхвърлил и тя с радост ги приюти. През последните две години й правеха много добра компания.

Щом кафето се свари, Лоръл отнесе чашата си до остъкления кът за закуска. Гледката навън беше смразяваща. Километри покрита със сняг земя се простираха под оловносивото небе. По радиото, което беше пуснала в кухнята, съобщиха, че температурата е минус два градуса.

— Май ще имаме снежна Коледа, приятели. Не забравяйте, имате само още десет дни за пазаруване! — предупреди я говорителят.

Лоръл все още не беше купила нищичко. Обикновено по това време вече беше приключила с коледното пазаруване, но тази година в магазина беше лудница. Или поне тя така си казваше. Всъщност не беше успяла да усети празничното настроение. Смътно безпокойство, някакво мрачно предчувствие, я беше обзело през последните дни и тя като че ли не смогваше да се отърси от него за достатъчно дълго и да се наслади на обичайните си дейности.

Телефонът иззвъня и тя подскочи. После затвори очи. Майка й и баща й, разбира се. Преди четири години си бяха купили малка къща във Флорида близо до къщата на Клодия. След сърдечния удар на баща й се бяха преместили там за постоянно и бяха оставили магазина и семейната къща на Лоръл. Обаче я проверяваха редовно.

След секунди майка й чуруликаше доволно и повтаряше на баща й всяка дума, която кажеше Лоръл:

— Хел, тя казва, че там има сняг. И е минус два градуса. — И отново към Лоръл: — Как ще е времето другата седмица? Нали ще успееш да дойдеш за Коледа?

„Надявам се, че не“ — безмълвно отговори Лоръл. Мисълта да прекара Коледа с баща си и със съпруга на Клодия, които крещят като луди на някой футболен мач пред телевизора, и с двамата си невъзпитани племенници, които непрекъснато се дърлят, не съвпадаше с представата й за приятно прекарване. На всичкото отгоре Клодия, която чакаше бебето си след един месец, беше подпухнала, гадеше й се и беше зла като оса.

— Сигурна съм, че ще успея — каза Лоръл и се насили да вкара в гласа си малко вълнение. — Но ако времето се влоши, тази година ще се забавлявате без мен.

— Стига глупости — бързо отвърна майка й. — Племенницата и племенникът ти ще бъдат съкрушени.

„Да бе“ — помисли Лоръл. Децата почти не я забелязваха, освен когато си грабваха подаръците.

— Ще липсваш на всички ни. Но разбира се, ако имаш хубава причина да искаш да останеш у дома… — Гласът на майка й стана престорено свенлив и Лоръл вътрешно изстена. Знаеше какво следва. — Как вървят нещата с Кърт? Очакваш ли годежен пръстен за Коледа?

— Не, майко. Не очаквам — отвърна Лоръл малко по-остро, отколкото искаше. — Нещата не са сериозни.

— Излизате вече седем месеца. По мое време това си беше сериозно.

— Е, в наши дни не е задължително. Виж, мамо, исках днес да отида в магазина малко по-рано. Кажи на татко, че тази година бизнесът върви фантастично.

— Хел, тя казва, че бизнесът вървял фантастично.

Лоръл чу боботенето на баща си, но майка й го заглуши:

— Миличка, нали с Кърт все още се виждате? Не сте скъсали, нали?

— Всичко е наред. Обаче наистина трябва да бягам. Целувки на теб и на татко. Ще се видим след няколко дни.

— Довиждане, миличката ми. Пази се. И не се отчайвай. Смятам, че тази Коледа те чака пръстен. Усещам го с мозъка на костите си.

„Надявам се, че мозъкът на костите ти греши“ — помисли Лоръл, докато затваряше. Много харесваше Кърт, но бракът беше друга работа. Дори ако й предложеше пръстен, щеше да се наложи да му откаже, което вероятно щеше да натъжи майка й много повече, отколкото самия Кърт.

Пусна Ейприл и Алекс навън да се потъркалят в снега. Докато ги гледаше как си играят, гризеше препечена филийка и се чудеше как да се измъкне от ходенето във Флорида идната седмица, чудеше се точно какво би казала, ако Кърт наистина заговори за брак. Накрая ядосано захвърли филийката.

— Лоръл, Коледа е — каза си строго. — Едно време обичаше Коледа. Тази година си потисната донемайкъде. Стига вече!

След половин час — изкъпана, облечена с кафяви вълнени панталони и ангорски пуловер в същия цвят, с шал в златисто и червеникавокафяво около врата, с коса внимателно загладена със сешоар и широка четка, със сенки за очи, руж и червило, тя се чувстваше и изглеждаше по-добре. Денят се очертаваше дълъг, но тя беше спокойна, че ще се справи. Клиентите очакваха да я видят ведра и весела, а баща й я беше учил, че винаги трябва да се старае клиентите да са доволни.

Снегът беше паднал преди два дни, така че пътищата бяха почистени. Лоръл стигна от дома си до магазина за петнайсет минути. Както винаги, когато го погледнеше, усети прилив на гордост. „Дамрън Флорал“ се намираше в историческия район Уилинг, Западна Вирджиния, и беше разположен в триетажна викторианска постройка, боядисана в бледо синьо-зелено с богато украсени бели капаци на прозорците. Тя беше от третото поколение Дамрън, които управляваха цветарския магазин. Когато дядо й го беше отворил скоро след края на Втората световна война, беше живял на третия етаж заедно с жена си и сина си. През петдесетте, когато бизнесът процъфтявал и семейството му се увеличило до четири деца, вдигнал просторната дървена къща на север от Уилинг в близост до прекрасния държавен парк Огълби, където сега живееше Лоръл.

Винаги влизаше през задната врата и отиваше в малката кухня зад работното помещение, за да пусне кафето, преди да дойде помощничката й Мери Хауард. Обичаше магазинът да е привлекателен дори за служителите. Особено за Мери. Тя беше най-добрата дизайнерка, която беше наемала. И освен това беше по-малката сестра на приятелката й Фейт. Красивата, безгрижна, дръзка Фейт. Фейт, която беше мъртва от тринайсет години.

Лоръл потръпна и изтласка образа на Фейт от ума си. Господи, да не би да изпадаше в някаква предпразнична депресия? Неясно защо не си позволяваше да е щастлива. Сякаш беше решила да потъне в мрачни мисли, най-мрачната от които беше споменът за смъртта на Фейт.

Мина през магазина и запали лампите. Наскоро беше сменила скучния бежов мокет, който беше покривал пода на „Дамрън Флорал“, откакто се помнеше. На всеки пет или десет години, когато мокетът трябваше да се смени, баща й все избираше същия безличен цвят. Сега пред нея се простираше под в наситено сиво-синьо, а доскоро белезникавите стени бяха боядисани в нежно перленосиво. Родителите й смятаха да дойдат за малко през пролетта и тя се надяваше, че баща й ще хареса новостите в обзавеждането, но се съмняваше. Хел Дамрън не обичаше промените.

Един бърз поглед през предния прозорец я увери, че улицата е почти пуста. Добре. Щеше да обърне табелката на „отворено“ чак след двайсет минути, така че щеше да има време да прегледа поръчките за деня. Освен традиционната празнична търговия на следващия ден имаше две погребения. Бяха затрупани от работа.

Набързо огледа магазина. Стъклените рафтове бяха отрупани с разкошни коледни звезди и празнични саксии, украсени с разноцветни панделки и копринени цветя. По стените, редом с традиционните венци от елхови клони, висяха венци от лози. Лоръл вдиша мириса на елха, смесен с разнообразието от аромати, долитащи от торбичките с билки, пръснати из магазина. Определено миришеше на Коледа.

Чу задната врата да се хлопва и след миг Мери Хауард извика:

— Добро утро, Лоръл!

Лоръл отиде отзад. Мери се измъкна от дългото си тежко кафяво палто и й се усмихна. Беше висока двайсет и шест годишна жена със ситно къдрава светлорижа коса, вързана на конска опашка, светлосини очи и осеян с лунички леко гърбав нос. Беше привлекателна по някакъв ъгловат начин и не беше красавица като сестра си Фейт. Не можеше да се сравнява с ярката и чувствена външност на Фейт, която напомняше на Рита Хейуърт. Лоръл винаги беше мислела за Фейт като за червен сатен, а за Мери като за син кариран памук.

— Здрасти — каза Лоръл. — Подранила си.

— Чака ни тежък ден. — Мери вдигна високо издута бяла хартиена кесия. — Понички.

— Страхотна си! Сутринта изядох само половин филийка и след няколко часа ще съм гладна като вълк.

— Изяж една с кафето сега. След няколко часа няма да имаш време.

Лоръл се поколеба, после се усмихна.

— Добре. Убеди ме. Има ли с шоколадова глазура?

— Майтапиш ли се? Знам, че са ти любимите.

Мери беше права. След два часа телефонът звънеше непрекъснато и трима клиенти разглеждаха магазина. Мери работеше по аранжирането отзад заедно с другите дизайнерки на Лоръл — Пени и Норма — а самата Лоръл седеше отпред. Току-що беше продала няколко свещника от изкуствена зеленика и елхови клонки. Телефонът иззвъня за поне двайсети път. Тя с въздишка посегна към тефтера за поръчки и каза:

— „Дамрън Флорал“.

Момент мълчание, след което дрезгав женски глас попита:

— Лоръл, ти ли си?

— Да. — Гласът й беше познат, но не се сещаше чий е. Някои клиенти се обиждаха, ако не ги познаеше моментално, така че тя предпазливо попита: — Как си?

— Добре съм. Всъщност тази сутрин не съм добре.

— Така ли?

— Не знаеш кой се обажда, нали?

Лоръл ядосано си помисли, че мрази да я карат да гадае кой е. Не беше възпитано, а тя наистина имаше много работа… Изведнъж в ума й проблесна лице с ясни зелени очи.

— Моника! Моника Бойд!

— Улучи. Доста бързо, като се има предвид, че не сме се виждали от дванайсет години.

— Приятелки сме. Освен това не е лесно да те забрави човек.

Някаква жена държеше две саксии с коледни звезди и ги въртеше така, че пръстта започна да се ръси по килима. Лоръл настръхна от желание да й извика: „По-внимателно!“, но вместо това любезно попита:

— Още ли си в Ню Йорк, Моника?

— Да. И скоро ще стана партньор в „Максуел, Тейт и Голдстийн“.

— Прекрасно. — Падна още пръст. Лоръл тъкмо се канеше да каже на Моника да изчака за момент, но Мери дойде да я попита нещо, незабавно видя проблема и се завтече към жената с любезна усмивка и широко разтворени ръце, които след миг я освободиха от коледните звезди. — Сигурно имаш страхотни планове за празниците.

— Смяна в плановете. Връщам се в Уилинг.

— След толкова години?

— Да. Важно е да поговоря с теб.

— С мен? — Лоръл беше искрено учудена.

— Да. С теб, Дениз и Кристъл.

Бяха приятелки като деца. Мислеха си, че ще са приятелки завинаги. Когато бяха на дванайсет, учредиха клуб, наречен Шестица купа — Моника, Лоръл, Кристъл, Дениз, Анджела и бедната мъртва Фейт. Обзе я внезапно безпокойство. — Моника, какво е станало?

— Нали знаеш, че и Анджи живееше тук, в Манхатън?

— Разбира се. Редовно се чуваме. Току-що получих картичка от нея. Играе главната роля в постановка на Бродуей.

— Вече не. — Лоръл чу как Моника си поема дълбоко дъх. — Лоръл, Анджи е била убита по-миналата нощ. Намерили са я едва вчера, когато не отишла на някакво интервю и от театъра не могли да се свържат с нея. Било е… брутално. Била е пребита до смърт в собственото си легло.

— Господи! — ахна Лоръл. Стомахът й се сви и тя си представи красивото лице на Анджи, спомни си прекрасния й глас. — Какъв ужас!

— Да. Но има още, Лоръл. Не знам как да ти го кажа, но смъртта на Анджела е свързана с Шестица купа.