Карлийн Томпсън
Шестица купа (30)

2.

Към седем сутринта заваля ленив, прекрасен сняг. Лоръл беше будна вече час и сега седеше на масата в остъкления си кът за закуска, пиеше кафе и гледаше как Ейприл и Алекс лудуват. Ейприл изглеждаше по-грациозна от брат си, защото беше по-висока, а той навеждаше глава и се засилваше като нападащ бик.

Лоръл се усмихна. Искаше й се да може да се развълнува така от играта в снега. Но вместо това трябваше да ходи на погребение. Поне снегът беше лек и нямаше да попречи на службата в единайсет.

Даде на кучетата храна, но самата тя не закуси. Задавяше се дори само от мисълта за храна. Взе си душ, облече семпъл черен костюм, обу черни боти, прибра косата си с черна панделка и тръгна за магазина.

— Няма да работиш днес, нали? — възкликна Норма.

— Не. Ще ида на службата. Просто дойдох да видя какво става.

— Мери ще идва ли днес? — попита Пени.

— Не знам. Казах й да не идва, докато не се оправи.

— Надявам се, че ще затворят баща й за дълго — каза Пени.

Лоръл я погледна.

— Всъщност са го пуснали от затвора в събота и е започнал да създава неприятности още същата вечер.

— Шегуваш се! — Очите на Пени се разшириха.

— Де да беше така — въздъхна Лоръл. — Понякога законът доста ме разочарова.

— С всички ни е така — съгласи се Норма. — Надявам се да открият кой е убил приятелката ти.

— И аз — пламенно се съгласи Лоръл.

По-късно й беше трудно да се съсредоточи на погребалната служба. Разглеждаше тълпата опечалени. Позна няколко знаменитости от шоубизнеса, губернатора на Западна Вирджиния и един красив мъж, който седеше със семейството. Джъдсън Грийн, годеникът на Анджи. Лоръл си спомни снимката му във вестника. На живо беше още по-красив. Какъв прекрасен живот беше отнет от Анджи.

Присъстваха и сестрите Луис — те не пропускаха погребение. До тях седеше Моника. Дениз беше седнала до Кристъл. Лоръл улови погледа на Дениз и й се усмихна. Дениз я изгледа безизразно и хладно и се извърна. „Няма значение — непоколебимо си помисли Лоръл. — Постъпих правилно.“

Вървя с шествието до гробището. Снегът още валеше — слабо, неохотно сякаш. На гробището дойдоха по-малко хора, отколкото в църквата. Лоръл пак не успя да се съсредоточи върху думите на свещеника. В ума й прелитаха картини. Как учителката им в четвърти клас се ядоса на Анджи, защото разсмива останалите, и как я изкара да напише на дъската петдесет пъти „Ще бъда сериозна“, и как Анджи после се смя, защото учителката не забеляза, че всеки път пише думата „сириозна“. Как Анджи пее „Сладки сънища“ в състезанието за таланти. Как Анджи учи Фейт да танцува па-дьо-дьо под звуците на „Лунната соната“.

Танцуваха на забавен каданс. Фейт погледна Лоръл.

— Ти си единствената. Ти знаеш. — Дълбочината на сините й очи. Лоръл потрепери.

— Студено ли ти е? — прошепна някаква жена.

Лоръл кимна, после я погледна. Личеше си, че навремето е била красавица. Шейсетинагодишна. Кожата й беше бледа и прорязана от мрежа бръчки. Сините й очи бяха помътнели, бялата й коса беше прибрана на стегнат френски кок. Не всяка възрастна жена би изглеждала добре с тази строга прическа, но тези класически черти нямаха нужда от къдрици.

Лоръл се стресна и осъзна, че службата е приключила. Хората се тълпяха около семейство Ричи. Някои се събираха на групички, други се запътваха към колите си. Никой не тръгна към нея и тя се обърна, странно объркана, отчасти засрамена, че не е проляла и една сълза, отчасти облекчена, че изпитанието е свършило. Тръгна към колата си. Изведнъж осъзна колко е близо до гроба на Фейт. Не беше ходила там от деня на погребението й. Крачките й се забавиха. Искаше ли да отиде точно днес?

Краката й сякаш сами я поведоха. По лицето й падаха големи снежинки и се закачаха в миглите й. Изкачи се по хълмчето, където почиваше Фейт. Сърцето й се разтуптя. Какво очакваше? Фейт да изскочи от гроба и обвинително да я посочи с пръст?

Някой стоеше до гроба. Жена, облечена в черно. Жена с прибрана назад бяла коса.

— Вие… — почна Лоръл. Позна жената, която беше стояла до нея на гроба на Анджи.

Жената вдигна очи, след което с учудваща бързина закрачи в противоположна посока. Изненаданата Лоръл забави крачка. Какво й ставаше на тази жена? Коя беше?

Непознатата изчезна зад хълмчето. Лоръл стигна до гроба на Фейт, коленичи. Простият сив камък изглеждаше малък и неприветлив, почти скрит от натрупалия сняг. Но до него, червени като кръв, лежаха шест карамфила, вързани с червена панделка, на която беше окачено малко червено пластмасово сърце.