Карлийн Томпсън
Шестица купа (47)

1.

На следващата сутрин — Лоръл тъкмо слагаше кафето — телефонът иззвъня. Тя въздъхна и вдигна.

— Здрасти, мамо.

— Не е майка ти. Кристъл съм. — Гласът на приятелката й беше писклив и напрегнат. — Вчера те търсих цял ден, и вечерта също, но или не вдигаше, или даваше заето.

— Не си бях вкъщи през повечето време…

— Няма значение. О, Лоръл, сигурно си чула за Дениз!

— Разбира се.

— Само това ли ще кажеш? „Разбира се“? Все едно няма значение?

Лоръл гледаше през прозореца как една катеричка подскача по клоните.

— Кристъл, казах на всички ви какво ще стане, ако не разкажем на полицията.

— Казала ни била! Гордееш ли се с това?

— Кристъл, не ставай смешна! — ядоса се Лоръл. — Мисля, че си доста нахална да ми звъниш и да ми говориш такива неща, след като никоя от вас не пожела да ме подкрепи, когато постъпих както смятах за правилно.

— Това, че си призна на Кърт, изобщо не помогна.

— Ще ти кажа същото, което казах и на Моника. Трябваше да идем в полицията незабавно. Не им оставихме време да направят кой знае какво. Сега защо се обаждаш? Да злорадстваш, че Дениз е убита, въпреки че съм казала истината на Кърт ли?

— Не. — Тонът на Кристъл стана извинителен. — Нямах намерение да злорадствам. Знаеш каква съм. Когато се разстроя, устата не ме слуша. Просто исках да поговорим. Ужасена съм, уплашена съм. Останахме само три. Кой може да е?

Кафето беше готово. Лоръл стисна слушалката с рамо и сипа мляко в чашата, после кафе.

— Не знам.

— Мисля, че е Нийл Камрът.

— Не ми се вярва. Говорих с него няколко пъти през последните дни. Не го виждам като убиеца на Анджи и Дениз.

— Значи мислиш, че са ги убили Мери или Зийк?

— Или някой друг член на семейство Хауард. — На Лоръл й беше неприятно да каже на Кристъл, че Джиневра е в града, но смяташе, че тя е възможен заподозрян, а Кристъл е потенциална жертва, така че й разказа накратко историята на Джиневра Хауард.

За миг Кристъл остана без думи. След това каза искрено удивена:

— И през всичките тези години майката на Фейт е била в лудница, защото е убила детето си, а сега са я пуснали?

— Да.

— Олеле, Лоръл, целият град ли е пълен с луди?

— Основно семейството на Фейт.

— Това какво е, шегичка?

— Не искам да звучи така. И мен ме е страх.

— Смяташ ли, че Фейт беше луда? — попита Кристъл шепнешком.

— Не, не смятам. Дори не знам дали Джиневра е луда. Може би е била несправедливо обвинена. Преди двайсет и пет години не са знаели за синдрома на внезапната смърт толкова, колкото знаят сега. Може би се държи странно, защото животът й е бил ужасен и е била затворена толкова дълго.

— А Мери?

— Мери живее със Зийк. Ако живееш с него, няма начин да не се държиш странно от време на време.

— Аз пък мисля, че Нийл Камрът е странен, а Моника казва, че бившият съпруг на Анджи бил откачен.

— Затова ли ще го защитава?

— Какво?!

— Адвокатската кантора, за която работи Моника, се е заела със защитата на Стюарт Бърджес.

— Какво?! — Гласът на Кристъл беше станал съвсем писклив. — Но някой друг от фирмата. Нали не самата Моника?

— Съмнявам се, че тя е главният адвокат. Сигурно е Джон Тейт. Но тя му е асистент или там както се нарича човекът, който помага на главния.

— Не мога да повярвам!

— Говори ли с нея за Дениз?

— Да. Разстроена е, но тя се справя с тези неща различно от мен и теб.

— Може би. — Лоръл отпи от кафето. — Виж, Кристъл, искам да ми обещаеш да си изключително внимателна.

След кратка пауза Кристъл каза без капчица сарказъм:

— Говориш като майка ми.

— Честно казано, вече не вярвам на Моника. Предпочитам да не й го казваш. Всъщност за всеки случай е по-добре да не си около нея. Не искам да изгубя и теб.

Кристъл неуверено каза:

— Лоръл, не мога да повярвам, че си толкова загрижена за мен.

— Защо не? Приятелки сме почти откакто се помним. Да не си мислиш, че след нощта, в която умря Фейт, повече не ме е грижа за теб?

— Не, след това. В смисъл че вече не съм облагодетелстваната хубавица като в гимназията.

— И според теб приятелството се основава на пари и хубост?

— Някои приятелства.

— Кристъл, аз не съм Чък.

— Мислиш ли, че ако бях като преди — хубава, богата и можех да имам деца — Чък щеше да се върне при мен?

Лоръл затвори очи за момент.

— Няма никакъв смисъл да мислиш за това. Нещата не са като преди. И честно казано, ако Чък е бил привлечен от парите ти и способността да имаш деца, значи не е било истинска любов.

— Но повечето мъже искат собствени деца.

— Децата на Джойс не са негови, но ти каза, че е луд по тях. Крис, не искам да съм жестока, но с Чък всичко е свършено. Трябва да го приемеш. На света има други мъже, които ще те оценят. Чък Ландис не е сред тях. Остави го. Стига си хленчила. Започни да живееш отново.

— Толкова е трудно… — кротко каза Кристъл.

— Сигурна съм, че е трудно, но трябва да го направиш. Освен това в момента имаш по-големи грижи. Животът ти. Не качеството на живота ти, а самият ти живот. Искаш да живееш, нали?

— Мисля, че да.

— Мислиш? Искаш. Знам го. Така че прави каквото ти казвам и се пази, докато не намерим този ненормалник. — Погледна часовника на стената. — Трябва да тръгвам на работа. Ако искаш да си поговорим още, обади ми се довечера.

След като затвори, се запита дали не е била прекалено рязка по отношение на Чък. Знаеше колко отчаяно го обича Кристъл и колко иска той да се върне при нея. Освен това беше съгласна с Кристъл, че Чък не обича Джойс. Беше привлечен от парите й, от децата й и вероятно от силата й — не точно сила на характера, а откритата й пробивност, способността й да получава това, което иска за себе си и за своите си хора. Кристъл не притежаваше такава сила. Тя имаше нужда някой да се грижи за нея, но този човек определено не беше и никога не беше бил Чък.

Е, правилно или не, беше казала каквото мислеше. Може би беше наранила чувствата на Кристъл към Чък, но поне й беше напомнила да спре да се занимава със семейното си положение и да се пази.

Стигна в магазина с няколко минути закъснение. Мери беше ведра, но на Лоръл й беше трудно да се държи нормално с нея след това, което беше научила предната вечер. Мери с привидна искреност й беше обяснила, че майка й е грешница, защото е избягала с друг мъж. А много добре знаеше къде е била майка й през всичките тези години. Фейт никога не беше издала местонахождението на майка си, но не беше лъгала с такава лекота като Мери.

Колко ли още лъжи й беше наговорила Мери? Лоръл се чудеше, докато се опитваше да се съсредоточи върху поръчките за деня. А и щом Мери можеше да лъже толкова добре, толкова убедително, какво още беше способна да направи?