Карлийн Томпсън
Шестица купа (38)

2.

Лоръл гледаше как Нийл излиза с колата от паркинга. След това даде на кучетата останалите макнъгети, изпи изстиналото си кафе и тръгна да се прибира.

Ейприл и Алекс явно бяха харесали приключението, най-вече храната, но когато отвори задната врата на колата, и двамата изскочиха и затичаха право към къщата.

— Нищо по-хубаво от къщи, а? — разсмя се тя, докато отключваше входната врата. Вътре те се стрелнаха към възглавниците си пред камината. Лоръл знаеше, че ще им хареса, ако има огън, но смяташе да излезе скоро, а никога не оставяше огънят да гори, докато я няма.

След двайсет минути влезе в местния магазин за готова храна и поръча огромно плато студени мезета, картофена салата и салата от зеле. Щом го приготвиха, тръгна към къщата на Прайс.

На алеята бяха паркирани много коли. Лоръл въздъхна. Помисли си, че на опечалените семейства им е много тежко да са затрупани от хора, да се насилват да бъдат учтиви и приветливи, когато единственото, което всъщност искат, е да се свият в леглото и да плачат. Но „оказването на уважение“ беше обичай, с който беше израснала. Щеше да се чувства също толкова виновна, ако не беше дошла, колкото се чувстваше, като се натрапваше на Уейн.

Той й отвори вратата. Не беше същият човек, който я беше посрещнал на партито. Кожата му беше пепелява, кафявите му очи бяха изгубили блясъка си и бяха хлътнали в тъмни сенки, цялото му тяло сякаш се беше смалило.

— Уейн…

Той присви очи срещу нея, все едно светлината му причиняваше болка.

— Лоръл, много мило, че дойде.

Тя влезе. Хората се бяха скупчили в дневната.

— Само ще отнеса подноса в кухнята.

Уейн само кимна. Лоръл отиде в кухнята, където две жени, на вид между трийсет и четирийсет, почти я нападнаха.

— О, още храна! — Едната заразглежда внимателно платото. — Студени мезета. Колко умно си постъпила да избереш нещо толкова лесно. С Джейн не мигнахме половината нощ, за да изпечем пайове с шунка и череши и бананов хляб.

Лоръл се престори, че не забелязва умишлената обида към неамбициозния й дар.

— Не е ли ужасно? — изкряка Джейн. — С Дениз бяхме толкова близки. Бедният Уейн, направо е съсипан. Чух, че от лицето на Дениз не било останало нищо.

— И аз така чух — жадно добави другата. — Някой каза, че била убита с автомобилна щанга и че е била ударена поне двайсет пъти. Направили я на пихтия. Разбира се, ковчегът ще трябва да е затворен. Ти знаеш ли други подробности?

— Нищо не знам — смотолеви Лоръл. Стомахът й се сви. Искаше й се да хване металния поднос с мезета и да го тресне по главите на тази забележителна двойка. — Трябва да тръгвам.

— Коя е тази? — чу да пита едната жена, докато излизаше от кухнята.

— Не знам. Май я видях на партито. Не мога да кажа много добри неща за маниерите й. Сигурно просто е дошла, за да разбере каквото може. Дори не е сготвила нищо, за бога!

Изненада се, когато Уейн я спря насред бягството й от кухнята към входната врата.

— Ела с мен горе — каза й. — Искам да поговорим.

Всички в дневната ги гледаха любопитно как се качват заедно по стълбите. Уейн я въведе в голяма спалня, боядисана в синьо и бяло, и затвори вратата. Тя знаеше какво ще я пита още преди да си отвори устата.

— Лоръл, знаеш ли кой може да го е направил?

„Какво да му кажа? Да му кажа, че мисля, че е някой, който иска да отмъсти за смъртта на Фейт Хауард? Не. И дума да не става.“ А тя наистина не знаеше кой е убил Дениз и Анджела.

— Не, Уейн, не знам кой е убил Дениз.

— Тя се промени толкова много през последната седмица. Стана нервна, избухлива, сънуваше кошмари, не се хранеше. Нещо я тормозеше, но не ми каза какво. Знаеш ли защо беше толкова разстроена?

— Заради смъртта на Анджи — бързо каза Лоръл. — С Анджи вече не бяха близки, но знаеш какви са приятелствата от детството. Остават толкова много скъпи спомени…

Знаеше, че говори клишета, но Уейн като че ли не забелязваше. Или просто не я слушаше.

— Тя не говореше много за вас — каза. — Дори не бях чувал за Моника преди партито, но сигурно сте били добри приятелки.

— Да, едно време. Но беше отдавна.

Уейн закрачи неспокойно из стаята, вдигна една четка за коса със сребърен гръб.

— Беше на майка ми. Тя я подари на Дениз.

— Много е красива.

— Родителите ми обичаха Дениз. Те са покойници. Когато съм се родил, са били доста възрастни. Ще ми се да бяха тук, толкова имам нужда от тях.

— Къде са родителите на Дениз?

Той се усмихна криво.

— На екскурзия за възрастни хора в Европа. Посред зима, представяш ли си? Според мен беше лудост да тръгнат, но майката на Дениз си беше наумила. Каза, че цените били по-добри, отколкото през лятото. Даде ми някакъв план на пътуването, но е съвсем грешен. Не мога да ги намеря. Дори не знаят, че дъщеря им е мъртва.

— Уейн, как е Одра?

— Миналата седмица и двете с Дениз бяха на ръба на грипа. Дългият престой на Одра на студа снощи е преодолял останалата й защита. Днес хич не е добре. Ще ми се някой да я беше качил в топла кола или да я беше завел в хижата. Може би нямаше да се разболее толкова. А можеше и да не види…

Изхлипа задавено и Лоръл пристъпи към него и притисна главата му към рамото си.

— Уейн, толкова съжалявам…

— Просто не разбирам — хлипаше той. — Знам, че нещо не беше наред. Нещо освен смъртта на Анджи. Дениз не спеше добре. Казах ли ти?

— Да.

— Мяташе се и бълнуваше за обор и за пожар, и за Фейт. Фейт? Какво може да означава това?

— Фейт Хауард беше наша приятелка. Загина, когато беше на седемнайсет.

Уейн се дръпна и я зяпна.

— Тази, на която е бил медальонът? — Лоръл кимна. — Как е умряла?

— Самоубийство — бързо отговори Лоръл. — Обеси се в един обор. След това оборът се подпалил. Това е било в ума на Дениз, сигурно заради Анджи. Трите бяхме много близки.

Той я изгледа объркано.

— Не бях чувал за Фейт Хауард до вечерта на партито. Защо Дениз не ми е разказвала за нея?

— Защото беше съсипана след смъртта й. Сигурно просто не е искала да говори за това.

Той поклати глава.

— Не, не. Не се връзва. Защо Дениз никога не е споменавала Фейт? Защо не се сближи пак с теб, след като се върнахме да живеем тук? И каква, по дяволите, беше тази сцена на партито? Кой луд нахлу в къщата ми, преоблечен като призрак, и изплаши детенцето ми?

— Не знам, Уейн.

Беше лъжа. Имаше някои отговори, но знаеше колко отчаяно беше искала Дениз да запази истината за смъртта на Фейт в тайна от съпруга си. Толкова отчаяно го беше искала, че може би беше умряла заради това. Истината можеше и да излезе наяве някой ден, но сега не беше моментът. Уейн явно не беше на себе си. Тя не го познаваше добре, но Дениз изглеждаше убедена, че не би могъл да понесе истината за смъртта на Фейт. Беше нещастен случай, но Шестица купа бяха пазили подробностите за смъртта на Фейт в тайна. Уейн можеше да реагира като Кърт, ако научеше, че жена му е участвала в сатанински ритуали, макар и още дете, а след това е укрила от полицията важна информация. От това Дениз се беше страхувала най-много — от тоталното разочарование на Уейн от нея. Най-малкото, което Лоръл можеше да направи за Дениз в този ужасен момент, беше да запази тайната й.

— Съжалявам, Уейн — каза със сух и безизразен тон, — но ти казах всичко, което мога.