Карлийн Томпсън
Шестица купа (50)

1.

Беше съсипана до мозъка на костите. До миналата седмица не беше осъзнавала колко спокоен е бил животът й от години. Колежът и дипломата по бизнес администрация бяха минали гладко. Беше се върнала у дома „само докато реши какво да прави“ и в крайна сметка беше останала. Връзката и раздялата й с Бил Хейнс преди пет години й се бяха сторили огромен катаклизъм, но в сравнение с последните събития това не беше нищо. Всъщност вече дори не можеше ясно да си представи лицето на Бил. „За бога, Лоръл — помисли си, когато влезе вкъщи, захвърли си палтото и си изрита обувките. — Да не си полудяла? Мислеше си, че искаш да прекараш целия си живот с този мъж, а сега не си спомняш как изглежда. Ако тази лудница не спре, по това време другата седмица няма да можеш да намериш пътя до магазина.“

Нахрани кучетата и им даде по един кокал от кожа да се занимават. Кокалите си бяха глезотия, но пък тя смяташе, че не е играла достатъчно с кучетата през последните дни. Докато те прилежно дъвчеха, претърси хладилника за храна. Беше планирала да пътува за Флорида и беше оставила запасите си на практика да се стопят. Преди да започнат неприятностите, обикновено пазаруваше по пътя от магазина за към къщи. Сега щом излезеше от „Дамрън Флорал“, тръгваше право към сигурността на дома си.

Накрая реши да изяде една консервирана пилешка супа с фиде. И без това не беше гладна. За разлика от вчера, когато не можеше да се засити.

След десет минути вече седеше пред топлата супа и мислеше за нещата, които Кърт й беше наговорил за Нийл. Едва ли би излъгал, че Елън е получила ограничителна заповед срещу Нийл или за официалното разследване на полицията за катастрофата, в която е загинала. Но възможно ли беше това разследване да е било рутинно? Ами ограничителната заповед?

Остави лъжицата. Дори всичко, което беше казал Кърт, да беше истина, той не беше обяснил книгата със сонетите в апартамента си. Не беше отрекъл, че е баща на детето. И преди й беше хрумвало, че мрази Нийл така силно, защото са били съперници за любовта на Фейт. Но Фейт никога не беше говорила за Кърт с някакъв особен интерес. А двете бяха първи приятелки. Все пак нямаше ли да усети, ако имаше нещо по-така в чувствата на Фейт към Кърт?

Което я върна на Нийл. Не беше невъзможно да се провери неговата версия, че Роби е бил дете от първия съпруг на Елън и той го е осиновил, ако имаше достъп до досиетата по осиновяванията, но тя нямаше. Родителите на Елън сигурно знаеха, но нямаше как да им се обади. Дори не знаеше кои са и къде са. А дори да знаеше, бащата на Елън очевидно мразеше Нийл. Можеше ли да получи истинен отговор от него или от жена му?

Подпря глава на ръцете си.

— Господи — изстена, — оплетох се. Не знам на кого да вярвам, на Кърт или на Нийл. — Но въпросът всъщност не беше в това кой е баща на бебето на Фейт. Трябваше да намери убиеца на Анджи и Дениз, а той можеше да няма нищо общо с бременността на приятелката й.

Дояде супата и стана да измие съдовете. Погледна през прозореца до мивката. Отново беше завалял сняг, стелеше се на големи пухкави снежинки. Сигурно и без това утре нямаше да може да замине за Флорида, както беше планирала. Ако времето се задържеше такова, нямаше да има полети.

Свърши с чиниите и реши, че няма да е лошо да запали камината. Влезе в дневната и видя, че в сандъка има само една цепеница. Въздъхна. Или трябваше да се откаже от огъня, или да излезе за още дърва.

Желанието й да се сгуши пред огъня с кучетата надделя. Навлече едно старо яке и излезе през кухненската врата на задната веранда.

Силният северен вятър навяваше сняг дори на покритата веранда. Лоръл потрепери и взе една цепеница от върха на купчината, после още една. Щяха да й стигнат, за да поддържа огъня за час-два. Искаше да си легне по-рано.

Докато се обръщаше към вратата, зърна с крайчеца на окото си нещо бяло. Примигна и се взря напрегнато в мрака. Официално задният й двор беше половин акър, но наоколо нямаше други къщи. Когато прибра кучетата, си мислеше да сложи ограда, но те не показаха склонност да се отдалечават от къщата и тя така и не го направи. Така че сега се вглеждаше в половин акър поляна с няколко дървета и една самотна градинска лампа, чиято светлина потъваше в гъстата гора отвъд.

Какво беше видяла? Сигурно отблясък по снега. Вятърът смразяваше дясната половина на лицето й. Очите й се насълзиха от студа. Да, пак зърна нещо. Куче? Или опосум? Или мармот? Каквото и да беше, то се обърна и тръгна към нея.

Побиха я тръпки. Мармотите и опосумите щяха да избягат от нея, а не да я нападат. Освен това и преди беше виждала заблудили се животни, но те не се движеха като това нещо. То сякаш тичаше някак приведено. А по някаква причина тя не можеше да помръдне.

Изведнъж Ейприл и Алекс изхвърчаха с бесен лай през кучешката вратичка. Лоръл изпищя и изпусна дървата. Кучетата се заковаха на края на верандата. Лоръл погледна към двора. Нещото също беше спряло на ръба на гората. Всички останаха замръзнали на място за миг. След това кучетата се втурнаха през поляната, лапите им хвърляха сняг. Нещото се скри сред дърветата.

Лоръл възвърна гласа си и започна да вика кучетата. Какво беше това чудо, за бога? Беше прекалено голямо, а Ейприл и Алекс бяха неопитни в боя, бяха си просто сладурчета. Можеше да пострадат.

— Ейприл! Алекс! — викаше тя. — При мен! — Сърцето й се сви, когато чу ръмжене и после изскимтяване. — Ейприл! Алекс! Върнете се веднага! — Опита се да подсвирне, но устните й бяха вкочанени от студ. — Ейприл…

Кучетата внезапно се появиха под градинската лампа. Лоръл коленичи и двете се спуснаха към нея. Алекс накуцваше, но Лоръл не видя кръв. Кучето дишаше тежко, притисна се силно в нея. Ейприл стоеше малко настрана. Държеше нещо в устата си.

— Пусни! — нежно каза Лоръл. Това беше една от малкото команди, които кучетата разбираха. — Ейприл, пусни!

Ейприл послушно пусна нещото в скута на Лоръл и тя го взе и го разгледа на светлината на лампата на верандата.

Парче бял памучен плат, оцапан с няколко капки кръв.