Карлийн Томпсън
Шестица купа (41)

2.

Прибра се право вкъщи, потресена от откритото в апартамента на Кърт. Докато завиваше по дългата тъмна алея към къщата, се зарадва, че се е сетила да купи батерия за дистанционното на вратата на гаража. Когато го натисна, вратата се плъзна нагоре. Тя вкара колата, затвори, слезе от колата и влезе вкъщи през страничната врата.

Двете кучета я чакаха с нетърпение.

— Знам. Вечерята ви закъсня — каза им. — Сигурно сте на ръба на гладната смърт. А като стана дума, и аз не съм яла нищо цял ден. Струва ми се, че ще припадна.

Първо направи храната на кучетата, после зарови в хладилника и откри пакет кренвирши. Пъхна три в микровълновата, после ги сложи в хлебчета, поръси ги с кетчуп и подправки и ги излапа със скорост, неприлична за една дама. Все още гладна, се обърна към фризера, извади два сладоледа и ги унищожи също толкова бързо.

— Не трябва да забравям да ида до магазина — каза на глас.

Стомахът я присви. Все едно цялата храна се бе приземила там с тупване. Полегна на дивана. Чувстваше се като петгодишно дете, което е преяло с торта на рождения си ден.

След няколко минути — стомахът й тъкмо започваше да се успокоява — телефонът иззвъня. Лоръл вдигна и Кърт излая в слушалката:

— Какво си правила в апартамента ми, по дяволите?

— Извинявай, но ти не отговори на обажданията ми. Бях там за десетина минути. Наблюдателката на входа не ти ли докладва?

— Да, но каза, че е било за повече от десет минути.

— Голяма работа. Освен това тя ми даде ключа. Успокой се. Не съм ти ровила в чекмеджето с бельото или нещо такова.

— Много смешно. Какво искаш?

— Като начало искам да спреш да се държиш като задник.

— Благодаря.

— Така е и ти го знаеш. — Трудно й беше да не повишава глас. Ако Кърт беше бащата на бебето на Фейт, значи беше оставил Нийл да поеме цялата вина, а пък се отнасяше с нея като с престъпничка. — Добре, сърдит си ми, защото не съм ти казала как всъщност умря Фейт. Направих ужасна грешка. Не ми казвай, че ти никога не си правил грешки.

Той не отговори веднага.

— Какво искаше да ми кажеш, Лоръл? — попита малко по-кротко.

— Първо, Джиневра Хауард, майката на Фейт, беше на погребението на Анджи.

— Майката на Фейт?! Говори ли с нея?

— Не точно.

— Но тя ти каза, че е майката на Фейт?

— Не. Приличаше на Фейт и остави цветя на гроба й.

— И това е всичко?

— Кърт, тя остави шест червени карамфила с червено пластмасово сърце на тях. — Той мълчеше. — Не мислиш ли, че е важно, че жена, изчезнала преди повече от двайсет години, изведнъж се появява на погребението на Анджи? Ами цветята на гроба на Фейт? Не ме ли чу? Казах: шест червени карамфила с червено пластмасово сърце. Като Шестица купа.

— Много странно, ако наистина майката на Фейт е оставила цветята. — Гласът му беше глух.

„Не иска да ми вярва, но ми вярва. Защо не иска да повярва, че майката на Фейт е била тук? Дали не го е страх от това, което тя знае?“

— Има и още нещо, Кърт — забързано каза тя. — Вчера ходих във фермата на Причард и…

— Какво си търсила там, по дяволите? — избухна той.

— Не знам — заекна тя. — Просто исках да я видя. Отидох в стария обор и от една греда висеше примка за бесило.

— Примка?

— Да. Направена от ново въже.

— Примка?!

— Да, Кърт, примка. Като онази, в която Фейт тогава си пъхна главата.

— Господи! — За първи път от началото на разговора звучеше нормално и възбудата замени хладния му гняв. — Ще ида да погледна. Но ти стой далеч от там. Изобщо не е трябвало да ходиш. Не трябва да ходиш никъде сама. Виж какво стана с Дениз.

— Дениз не е била на отдалечено място.

— Е, технически погледнато не е, но никой не е можел да я види от пътя.

Лоръл преглътна.

— Кърт, една мисъл ме тормози. Мислиш ли, че Дениз е умряла веднага, или се е мъчила?

— Още е рано, нямаме доклад от съдебния лекар.

— Но ти си видял тялото. Какво мислиш?

Той замълча, после каза:

— Не съм специалист. Имаше много кръв. — Пое си дъх. — Не мисля, че е умряла след първия удар. Имаше следи, че се е опитала да се вдигне на колене, опитала се е да пълзи…

— Ох! — изпъшка Лоръл. — Не искам да слушам повече.

— Ти попита.

— Знам. Ще ми се да не бях. Днес в къщата на Прайс имаше две вампирки, маскирани като приятелки. Просто умираха да научат подробности. Направо ми се доповръща.

— Има много такива хора.

Лоръл усети как малко по малко се успокоява. Освен това не искаше Кърт да си мисли, че е видяла книгата със сонетите и че има представа за връзката му с Фейт.

— Кърт, извинявай, че влязох в дома ти неканена, но наистина трябваше да поговорим.

— Можеше да се обадиш в службата ми или да дойдеш — рязко отвърна той.

— Ами аз… нали дойдох.

— Не искаш да говориш за това пред хора. Все още не искаш никой да знае как е умряла Фейт.

„А ти не искаш никой да знае, че си имал връзка с нея“ — едва не му се сопна Лоръл, но се спря. Освен това той беше прав. Все още не искаше целият град да разбере истината. Но имаше и още. Винаги беше гледала на Кърт като на доверен приятел, като на някой, на когото може да разчита. След като видя книгата със сонетите и обяснението в любов от Фейт в апартамента му обаче, не беше толкова сигурна доколко може да му вярва.

— Поне сега знаеш, че майката на Фейт може да е замесена. А и фермата на Причард определено трябва да се провери.

— Лоръл, ще повторя — не искам да ходиш там или където и да било, където някой може да те хване, без да го видят. Имаш късмет, че не си се натъкнала на някого тази сутрин. Без съмнение убиецът е окачил примката и може да се навърта там. Сигурна ли си, че не видя никого?

— Да — каза на глас. И наум прибави: „Не видях никого освен Нийл Камрът, който ме наблюдаваше как гледам примката“.