Карлийн Томпсън
Шестица купа (64)

1.

Лоръл не се изненада да види Кристъл. В мига, преди сянката да се раздвижи в дневната й, беше осъзнала, че убиецът е Кристъл.

— Ами ако откажа да тръгна?

Кристъл насочи пистолета към нея.

— Тогава куршум.

— Мислех, че те е страх от пистолети.

— Ти много неща мислеше за мен. — Кристъл погледна пистолета. — Глок, модел 19. Девет милиметра, десет патрона. Беше на баща ми. Не бих могла да си позволя толкова хубав.

— Впечатлена съм — спокойно каза Лоръл, въпреки че вътрешно цялата трепереше. — Предполагам, че баща ти те е научил и да стреляш, нали?

— Разбира се. Малко съм позагубила форма, но отблизо все още съм доста добра.

— Лоръл? — каза Одра с разтреперан глас.

— Няма нищо, миличка. Няма да ни застреля. — Очите на Кристъл се присвиха и Лоръл разбра, че би я убила на мига. Но се опитваше да успокои детето. — Къде искаш да отидем, Кристъл?

— В обора. — Лоръл се огледа объркано. — Не ми казвай, че не си се сетила, че сме във фермата на Причард.

— Не беше лесно да го разбера от багажника.

— Не ми се прави на умна. — Кристъл насочи фенерчето напред. — Тръгвай.

— Ама тя е боса — каза Одра.

Лоръл я погледна. Момиченцето беше с ботуши, яке, ръкавици, шал и шапка — дрехите, с които я беше довел Уейн. Въпреки невероятния си страх тя изпита известно облекчение. Поне Одра беше защитена от студа. Явно Кристъл не искаше да й навреди. Но тогава защо изобщо я беше довела?

— Не й трябват обувки — грубо каза Кристъл. — Много скоро изобщо няма да усеща студ.

Одра сбърчи вежди.

— Какво искаш да кажеш?

Лоръл се намеси с успокояващ глас:

— Казва, че скоро ще се стопля.

„В ада — помисли си. — Казва, че скоро ще умра.“

Тръгнаха през преспите. Кристъл вървеше зад Одра и Лоръл и осветяваше пътя с фенерчето. Одра хвана ръката на Лоръл с облечената си с ръкавица ръчичка. Кристъл не каза нищо. Лоръл стисна ръката на Одра и се опита да й се усмихне, когато момиченцето я погледна.

— Кристъл — попита Лоръл високо, за да надвика вятъра. — Как влезе у нас?

Кристъл не отговори веднага. След това се разсмя.

— Вмъкнах се през кучешката вратичка. Беше забравила да пуснеш резето, а аз не съм много едра.

Лоръл ядосано си помисли, че в желанието си да накара Одра да се чувства удобно, беше забравила да провери всички входове за къщата. Много глупаво от нейна страна.

— Нали те беше страх от кучета? Все пак онази вечер се счепкахте — когато дойде със смешната си бяла роба и с перуката.

— Тогава не ти се стори толкова смешно. Трябваше да се видиш. Щеше да напълниш гащите.

— Докато не излязоха кучетата.

— Да, това ме изненада. Едното здравата ме захапа за крака и откъсна парче от робата ми. Но това не са бойни кучета. Знаех, че мога да ги отблъсна, ако бях облечена достатъчно дебело, за да се защитя. Но както се оказа, нямало е защо да се притеснявам. Те бяха затворени в старата ти спалня с Одра.

Лоръл беше ужасена.

— Била си в къщата толкова дълго?

— Търпението е моята добродетел. Доста време прекарах в мазето, много тихо, и те чаках да си легнеш. След това Одра отиде да реве в стаята ти. Тогава се промъкнах в дневната. Вече бях прекъснала телефона.

— Ами кучетата? Какво им направи?

Одра я дръпна за ръката. По лицето й се стичаха сълзи.

— Напръска нещо в очите им, когато я подгониха. Много ги заболя. Скимтяха и плачеха. Мразя я!

— Не ме мразиш! — отсече Кристъл. — Това беше спреят за самозащита, нали Моника ни каза да си купим. Недей да се тревожиш, Лоръл, затворих ги в спалнята. На сутринта ще са добре.

„Но не и ти“ — чу Лоръл недоизречените думи.

— Кристъл…

— Млъквай и върви!

Косата на Лоръл висеше на мокри къдрици. Снегът жилеше бузите й. „А преди харесвах усещането как снегът вали по лицето ми“ — помисли си горчиво. Сигурна беше, че вече не си чувства краката, докато не стъпи на едно замръзнало стъбло от царевица. Болка прониза крака й. Тя изохка и падна на една страна.

— Удари ли се? — извика Одра.

— Нищо ми няма — изпъшка Лоръл. Беше уплашена до смърт, но не искаше Одра да види страха й. Изправи се колкото можеше по-бързо, изтупа снега от халата си. — Аз съм много жилава, Одра. От едно падане в снега няма да ми стане нищо.

— Моля те, дай й обувки — викна Одра.

— Нямам. Тръгвай.

Зъбите на Лоръл тракаха. Мускулите на гърба й се бяха схванали от студ, почти не си усещаше краката. Дори изпита нещо като благодарност за болката от царевичното стъбло. Тя означаваше, че все още има чувствителност. Но след петнайсет-двайсет минути? Щеше ли да премръзне? Можеше да изгуби пръстите на краката си, дори стъпалата. „Ако оживея“ — помисли си тъжно.

Одра се вкопчи в ръката й, подсмърчаше.

— Не плачи, миличка — каза Лоръл. — Сълзите замръзват на лицето ти.

— Не мога да спра.

— Кристъл — извика Лоръл. — Знам, че те е грижа за Одра, иначе нямаше да я опаковаш така. Не й причинявай това, тя беше много зле.

— Няма да позволя да се разболее пак. Ти по-добре се тревожи за себе си.

През навяващия сняг Лоръл вече различаваше огромния силует на стария обор. Това място я беше преследвало в сънищата й години наред. То ли щеше да е последното, което щеше да види, преди да умре?

— Защо идваме тук? — попита.

— Мислех, че тук ти харесва. Преди няколко дни ти оставих тук едно напомняне за Фейт.

— Бесилото?

— Да. С Нийл имахте мила срещица в обора.

Лоръл ахна.

— Откъде знаеш, че съм видяла Нийл?

— Знам всичко, което става тук. Напоследък нямам какво да правя вкъщи. — Лоръл усети как нещо я сръга в гърба. Пистолетът. — Стига си дрънкала. Влизай в обора.

Одра уплашено погледна Лоръл.

— Не искам да влизам.

— Ще трябва. Това е просто една голяма празна сграда.

— Не съвсем празна — каза Кристъл. — Не спирай.

Минаха през останалата без покрив част. Тук снегът валеше като навън, но в дъното Лоръл видя светлината на фенер. Не беше виждала такъв фенер от ужасната нощ, когато беше умряла Фейт, и спомените я върнаха във времето. Студът, тъмнината. Нереалните декори, които караха цялата сцена да изглежда като сън, като излязла от някакъв друг свят.

— Върви нататък, към фенера — нареди й Кристъл.

Лоръл не можеше да помръдне. Тялото й все едно беше покрито с коричка лед. Последва още едно гадно сръгване в гърба. Пистолетът. Не мислеше, че Кристъл иска да я убие точно сега, и то да я застреля, но също така знаеше, че е опъната като струна и сигурно не е толкова умела с пистолета, колкото се хвалеше. Като нищо можеше да я застреля, а може би и Одра.

Лоръл прибра мократа си коса зад ушите си и избърса очи с мокрия ръкав на халата. Тръгна напред. Под покрива светлината на фенера беше по-ярка. Видя балата сено и бесилото. И Моника — с вързани ръце и крака и уста, залепена със сребриста лепенка. Седеше вързана за един дирек.

— Моника! — извика Лоръл. Моника беше с палто, но косата й беше мокра и тя цялата трепереше. Очите й бясно се въртяха над лепенката. — Откога е тук?

— Малко след поклонението на Дениз — спокойно отговори Кристъл. — Дойде у нас, за да говорим за моя случай. Беше почти сигурна, че всеки момент ще ме арестуват за убийството на Джойс. Ти си получила обаждането от телефона в колата на Джойс в седем. В седем Чък си е бил вкъщи. Най-големият й син е свидетелствал. Затова трябваше да действам бързо, да направя всичко тази вечер.

— Какво ще правиш с Моника? — попита Лоръл.

— Точно това, което тя направи с Фейт. Ще я обеся. Ще я подпаля. Тя много дълго бягаше от наказанието си.

Кръгът. Пеенето. Обувките. Огънят. Лоръл затвори очи за миг. След това ги отвори и бавно каза:

— Не Моника уби Фейт. Ти беше.

Очите на Моника се стрелнаха към лицето на Лоръл, а Кристъл замръзна.

— Моника уби Фейт със сатанинския си ритуал.

Лоръл вдиша дълбоко ледения въздух. Дробовете я заболяха.

— О, не беше тя. Ако дяволът е бил тук онази вечер, се е бил вселил в теб.

Кристъл я изгледа с пронизващ поглед.

— Какви ги плещиш?

Лоръл цялата трепереше, от студ и от страх, но не я беше заслепила паника. Смяташе, че ако продължи да говори, ако каже всичко, което си спомня, може да обърка Кристъл и по някакъв начин да я надвие въпреки слабостта си и факта, че няма оръжие.

— Толкова често сънувах нощта, когато Фейт умря, толкова често… И сега знам защо. Опитвала съм се да си спомня нещо, нещо, което си спомних чак тази вечер, когато намерих писмото, което ми е оставила Фейт.

— Писмо?

— Да. Сигурно си е мислела, че често си играя с мечето, но аз почти не го докосвах.

— С мечето ли? — Кристъл се усмихна. — Май ти е премръзнал мозъкът. Бълнуваш.

— Не бълнувам. Онази нощ, преди тринайсет години, ми стана много лошо от виното. Не можех да съм част от кръга, защото щях да повърна, спомняш ли си? През повечето време държах очите си затворени, но имаше един момент, един съдбовен момент, когато ги отворих.

Кристъл повдигна вежда.

— Е, не ме дръж в напрежение. Какво видя?

— Всички мислеха, че понеже Фейт беше пияна и замаяна, се е подхлъзнала от балата, ритнала е фенера и така е почнал пожарът. Но не стана така. Последователността е грешна. — Видя, че е привлякла напълно вниманието на Кристъл.

— Онази вечер ти беше с велурени ботуши — продължи Лоръл. — По това време, когато родителите ти имаха много пари, ти винаги беше облечена хубаво. Ботушите бяха скъпи. Много ги харесвах. И докато всички се въртяхте в кръг и пеехте със затворени очи, аз видях как ти нарочно ритна фенера. Сламата по пода се запали, след това и балата, на която стоеше Фейт. Тя се уплаши, зарита и падна. И вратът й се строши.

— Ти беше пияна — изсумтя Кристъл. — Толкова пияна, че са ти се привиждали разни неща.

— Не бях пияна, лошо ми беше. Знам какво видях, Кристъл. Какъв е смисълът да отричаш, след като отвлече Моника, Одра и мен? И без това ще ни убиеш.

— Не и Одра! — отсече Кристъл. Одра изплака. — Не я слушай, мъничката ми. Няма да дам и косъм да падне от главата ти.

— Но ще убиеш Моника и мен.

— Налага се. — Кристъл го каза почти кисело.

— Уби Фейт, защото беше бременна от Чък, нали?

Кристъл я изгледа на кръв.

— Не беше от Чък. Беше от Нийл, всички го знаят.

— Нийл беше влюбен във Фейт. Щеше да се ожени за нея. В писмото си Фейт ми пише, че бащата искал тя да направи аборт. Известно време си мислех, че може би Кърт е бил бащата, но знам, че винаги е мразил абортите. Освен това Фейт пише, че бащата се е опитал насила да й даде пари за аборта, но тя не ги е взела. Кърт нямаше пари.

— И Чък нямаше.

— Той не, но ти имаше. Наложило се е Чък да ти каже за бебето, нали? Наложило се е да ти каже, защото са му трябвали пари. Ти си му дала. Но Фейт е отказала да абортира.

— Тя го искаше за себе си! — избухна Кристъл. — Искаше моя Чък!

— Твоят Чък е спал с друга жена.

— Само веднъж. Той ми обясни. Бил пиян и тя го прелъстила. Беше готова на всичко, за да го има. След като забременя, заплаши, че ще каже на всички, че Чък е бащата. Родителите ми щяха да ме лишат от наследство, ако се омъжех за него.

— И ти реши, че убийството е единственият изход.

— Тя беше бедна малка уличница, дъщеря на луд. Щеше да го повлече надолу. Казвах му, но…

Лоръл използва възможността:

— Но какво? Все пак щеше да се ожени за нея?

— Не!

— Страх те е било, че ако всичко излезе наяве, семейството ти ще те остави без наследство, а той ще се ожени за Фейт, а не за теб. Чък е ловец на съкровища, но не е убиец. Не той те е помолил да убиеш Фейт заради него. Как би могъл да предположи, че ще изникне такава възможност като нощта ни в обора? Не би могъл. Но ти си я видяла и си се възползвала от нея. Той знае ли какво си направила? — Кристъл сви устни. — Каза, че след като последното ви бебе се роди мъртво, си бълнувала за Фейт и за пожар. И той е почнал да подозира нещо, нали?

— Той се ожени за мен, не за Фейт. Обичаше мен.

— Е, нямаше как да се ожени за Фейт — тя беше мъртва. Освен това тогава ти имаше пари.

Лицето на Кристъл се изопна.

— Парите нямат значение за Чък. Виж колко дълго остана с мен, след като разбрахме, че родителите ми са загинали разорени.

— Но ти беше бременна. След това загуби бебето. След това още едно и още едно. Може би вината го е задържала при теб, а може би не е имал други възможности, поне не до последната загуба, когато е започнал да подозира, че си свързана със смъртта на Фейт. А после се появи Джойс Овъртън и той те заряза.

— Кучка!

Одра се сви и Лоръл я стисна здраво за ръката. Опасяваше се, че ако детето се поддаде на ужаса и тръгне да бяга, Кристъл ще го застреля.

Погледна Моника. Тя трепереше. Сигурно седеше тук от часове, в този студ. Лоръл беше сигурна, че ако сега стъпи върху царевичното стъбло, изобщо няма да го усети. Не смееше да си погледне краката, сигурно бяха посинели.

— Защо, Кристъл? — попита. Опитваше се да запази все по-прегракващия си глас спокоен. — Защо уби Анджи и Дениз? Защо искаш да убиеш мен и Моника?

— Защото Шестица купа провали живота ми! — изкрещя Кристъл. — За мен всичко беше прекрасно. След това вие ме подмамихте в този клуб. Насилихте ме да участвам в сатанинските ви ритуали. Накарахте ме да се докосна до злото. До злото! И кой пострада? Някоя от вас? Не. Аз. Само аз!

Въпреки че се страхуваше и умираше от студ, Лоръл я погледна гневно.

— За какво говориш, за бога?

— При мен нищо не потръгна. Родителите ми умряха. Парите изчезнаха. Чък отпадна от колежа. Не можеше да се задържи на никаква работа. Изгубих четири бебета. Четири! И след всичко това Чък ме напусна, все едно съм… и аз не знам какво. — Пое си дълбок треперлив дъх. — Опитвах се да запазя гордостта си, разсъдъка си. След това ми се обади Анджи и ме помоли да й отида на гости в Ню Йорк. И аз отидох.

— Ходила си в Ню Йорк?

— Да. Никой не знаеше. И защо да им казвам? Нямах приятели, с които да се чувам, дори след всичко, което преживях.

Лоръл изпита лек прилив на срам. Може би нищо от това нямаше да се случи, ако беше протегнала ръка на Кристъл. Но след това срамът изчезна. Кристъл беше убила Фейт преди тринайсет години. И не пренебрегването я беше накарало да извърши убийството. Инстинктът да получи това, което иска, дори да трябва да убие за него, още тогава беше живял в душата й.

— Значи си отишла в Ню Йорк.

— Да. Анджи изглеждаше великолепно. Звезда в нашумяла пиеса. Беше се развела с богат мъж, който я беше направил богата жена. Беше сгодена за друг богат мъж, красив като Чък. Джъдсън Грийн. Не го бях виждала, но видях снимка, чух я как говори с него по телефона. Живееше само в част от къщата си, но тя беше прекрасна. Заведе ме в разни изискани ресторанти, запозна ме с приятелите си от висшата класа. Трябваше да ги видиш как й се умилкваха. Но как гледаха мен, все едно бях някоя просякиня. Една вечер на един коктейл бях облякла хубавата си черна рокля и бях прибрала косата си. Мислех си, че изглеждам изтънчена. След това някакъв ми поръча да му донеса питие. Мислеха ме за сервитьорка! Анджи се разсмя, когато й разказах. Дявол да я вземе, разсмя се! Когато се прибрахме и аз плачех, започна да ми съчувства и каза, че било много жалко, че не ми било провървяло. Не млъкваше. „Защо аз имам толкова много, а ти изгуби всичко? — каза го поне пет пъти. — Това е трагедия, Кристъл. Разбира се, никога не съм вярвала, че Чък ще остане с теб толкова дълго, след като парите на семейството ти бяха изчезнали. Но ти си по-добре без него, миличка. Той не те обичаше наистина. Всички го знаеха.“

Гласът на Кристъл трепереше от гняв и тъга.

— Когато видях всичко, което имаше тя, всичко, което беше въпреки нещата, които беше правила с Шестица купа, се почувствах замаяна, почувствах желание да убивам. — Млъкна за миг и каза по-тихо: — Не можех да я оставя да живее. Просто не можех…

— Но щом Джъдсън е знаел, че си на гости, когато е била убита…

— Той пътуваше по работа, когато бях при нея. Помолих я да не споменава името ми. Тя просто каза, че й гостувал някой от Уилинг. Намекваше, че може би е мъж. Много й хареса, че той ревнува. Знаеш каква беше — винаги играеше игрички. Седях и я гледах как флиртува с него по телефона, облечена в изтънчените си неглижета, само за да ме дразни, и размахваше годежния си пръстен с огромен диамант. Гледах я и кроях планове. Докато бях там, си извадих дубликати на ключовете за къщата. След две седмици, когато знаех, че Джъдсън пак ще е в командировка, се върнах. Оттук до Манхатън се стига само за четири часа.

— Значи си я убила и си изпратила полароидните снимки на Анджи и снимките на Фейт от Ню Йорк.

— Да. Дори на себе си изпратих един комплект. Пощальонът ми е страшно любопитен, непрекъснато ми преглежда пощата. Ако се наложи, може да се закълне, че и аз съм получила плик със снимки от Ню Йорк.

Лоръл се колебаеше дали да повдигне следващия въпрос пред Одра. Трябваше. Трябваше да спечели време.

— А Дениз?

— Като погледнах Анджи, нещо в мен се отключи. Тя не беше единствената, която се беше подредила добре. Дениз се беше омъжила за успял лекар, живееше в огромна къща. Имаше нея. — Кристъл се приближи и докосна Одра по бузата. Детето се дръпна. — Аз изгубих всичките си бебета. Всичките! А грозницата Дениз роди това прекрасно момиченце, това ангелче. Одра трябваше да е моя. И ще бъде моя.

Значи затова беше взела Одра. Искаше да я отвлече.

— Не съм твоя! — извика Одра.

— Тихо, бебчето ми — нежно каза Кристъл. — Ще си щастлива с мен. Аз съм родена за майка.

Одра бясно поклати глава.

— Ти уби мама! И влезе в стаята ми, преоблечена като призрак. Спомням си гласа ти. Ти си лоша!

Погледът на Кристъл стана твърд и Лоръл се уплаши. Кристъл беше достатъчно нестабилна и можеше да направи какво ли не дори на това малко момиченце, което твърдеше, че иска.

— Значи обвиняваш Шестица купа за всички неприятности, които си понесла? — каза бързо.

Погледът на Кристъл се премести върху нея.

— Неприятностите ми започнаха през онази ужасна нощ. Затова винаги слагам шестица и сърце и карта на Страшния съд до телата. Така че останалите да знаете, че не сте избегнали възмездието за това, което сте сторили.

— Това, което сме сторили? — извика Лоръл. — Ти нарочно ритна фенера!

— Нямаше да го направя, ако не ме бяхте забъркали в този ужасен клуб. Сатанински ритуали! Викане на духове и дяволи!

— И това ли е аргументът ти? — попита Лоръл. — Дяволът ме накара да го направя?

— Не ми се подигравай — озъби се Кристъл. — На света съществува зло и то ме надви, защото не бях силна и умна като вас. Всички го знаехте. Трябваше да ме защитите!

— Ти, която си убила четири жени и си успяла да прикриеш престъпленията си, не си силна и умна?

— Не бях силна и умна тогава, когато ритнах фенера. Това беше импулс, зъл импулс, причинен от демоните, които призоваваше Моника.

— Глупости!

Всички подскочиха. Моника някак беше успяла да махне лепенката от устата си и сега тя висеше на едната й буза.

— Първо на първо, не съм призовавала никакви демони, идиотка такава. Не знаеше ли, че просто си измислям заклинанията? Не знам нищо за сатанизма, демонологията или магиите, черни или бели.

— Не е вярно! — изкрещя Кристъл. — Заклинанията бяха истински!

— Не бяха. А дори и да бяха, те нямат нищо общо с това, което си направила. Никога не си искала да поемеш отговорност за нищо, което се е объркало. Дори когато бяхме в училище, винеше учителите, че ти пишели ниски оценки, защото не те харесвали, а не защото никога не учеше. Когато изгуби онова тъпо състезание за главна мажоретка, каза, че било защото едно от момичетата в другия отбор спяло със съдията. Сега убиваш хора и хвърляш вината върху демоните, които съм била призовала с някакви измислици. Било е от завист! Убила си Фейт, Анджи, Дениз и дори Джойс от завист!

— Не е толкова просто!

— Не е ли? Току-що каза, че си видяла всичко, което има Анджи, и си откачила. Същото е станало и с Дениз. Фейт е носела дете от Чък и ти си се уплашила, че той ще се ожени за нея, а не за теб. След това Джойс получава Чък. Между другото, това как го направи? Обади й се и поиска да дойде у вас?

Устните на Кристъл се изкривиха.

— Не. Наистина гледах бебето на съседите. След това се сетих, че в бързината съм забравила кафеварката включена. Вървях към къщи, когато я видях да влиза. Първо ми отнема съпруга, а после просто използва ключовете му и влиза в моята къща, все едно е нейна! Бях готова, когато тя излезе, облечена в моето палто.

— А после ми се обади от телефона в колата й — каза Лоръл.

— Телефонните записи — каза Моника. — Трябвало е да направи нещата да изглеждат така, все едно убиецът се е уплашил да се върне в къщата на Кристъл, след като е осъзнал, че е направил грешка и е убил някой друг. В крайна сметка Кристъл е можела да го завари.

— Защо изобщо ми се обади? — попита Лоръл.

Кристъл я погледна.

— Не исках точно аз да намеря тялото. Беше много по-добре ти да го намериш и после да видиш колко съм смаяна, когато се прибирам вкъщи и не знам защо си там и какво е станало.

— Полицията претърси къщата ти, Кристъл, и не откри никакви дрехи с петна от кръв или оръжието на убийството — каза Лоръл.

Кристъл се усмихна.

— Семейство Грант имаха куче, умря преди няколко години. Имаше хубава голяма колибка в задния двор. Скрих дрехите и щангата там. Иначе държах робата, перуката и щангата във фермата на Причард. Много подходящо място, след като всички беди започнаха именно тук. — По лицето й премина съжаление. — Нямах представа, че Чък ще дойде у нас или че децата на Джойс не са си били вкъщи цяла вечер, за да му осигурят идеалното алиби. Не исках да го заподозрат. Не искам да го нараня. Просто искам да се върне при мен.

— Но не те беше страх да не заподозрат теб?

— Мислех, че веднага ще свалят подозренията. Но Моника каза, че не са. Мислели, че понеже живея съвсем наблизо, съм имала достатъчно време да убия Джойс и да се върна у Грантови до седем и половина. — Вдигна рамене. — Прави са. Затова трябваше да действам бързо. Нямам време да ме арестуват.

— Откъде знаеше, че тя е с мен? — попита Лоръл.

— Уейн ми каза, на поклонението. Аз отидох, точно както на това на Анджи. Така е редно.

— Редно?!

— Не точно. Някак си е забавно да знам, че те лежат в затворените ковчези и повече не могат да се наслаждават на хубавия си живот, докато аз съм изпълнена с живот, изпълнена с надежда.

— Повдига ми се от теб! — изсъска Лоръл.

— Трябва да си по-мила с мен. Бях решила да те пощадя.

— И на какво дължа тази чест?

— Защото животът ти не беше много по-добър от моя. На трийсет. Една голяма съсипана любовна връзка. После още една, която явно не водеше наникъде. Нямаш деца. Живееш в къщата на родителите си и управляваш смотания им магазин за цветя. Дори не си хубава. Една обикновена жена, която живее с двата си помияра. Жалка картинка. — Кристъл млъкна за момент. — Но винаги си се държала добре с мен.

— Явно не достатъчно добре.

— Достатъчно беше, докато не започна да се мотаеш с Нийл Камрът. Дори аз виждам, че той те харесва. Той е известен, вероятно е богат. А после започна да задаваш прекалено много въпроси, прие работата си на детективка аматьор твърде присърце. Оказа се по-хитра, отколкото си мислех. Щеше да се сетиш рано или късно.

— Но преди това се опита да ме сплашиш.

— Трябваше. Не можеше да останеш единствената от Шестица купа, която не е тероризирана, така че започнах с това, че взех стария „Крайслер Нюйоркър“, който Чък беше оставил в гаража, отидох с него до Уилсън Лодж и на връщане се опитах да изблъскам колата ти. — Кристъл въздъхна и избърса чело, все едно да отмахне тези мисли. — Вече ми писна от тези обяснения. Студено ми е. И на детето му е студено. Време е да се залавяме за работа.