Карлийн Томпсън
Шестица купа (21)

2.

След като си тръгна от болницата, Лоръл се отправи към дома си. Знаеше, че Пени и Норма ще помогнат на Клийт да натовари украсата и ще го упътят към къщата на Прайс. Беше изключително благодарна, че се притича на помощ в такъв натоварен ден.

У дома сложи каишките на Ейприл и Алекс и ги заведе до колата. Те я гледаха подозрително. Пътуването с колата обикновено значеше, че ще ходят при ветеринарния лекар. Тази мисъл веднага понижи настроението на Лоръл. Ветеринарният им лекар беше Виктор Ричи, бащата на Анджела. Знаеше, че двамата с госпожа Ричи са се върнали от Ню Йорк и се приготвят за погребението на Анджела, което щеше да е след по-малко от четирийсет и осем часа.

Изтласка тази мисъл от ума си. Един поглед към смачканата й кола й напомни, че трябва да се грижи за собствената си сигурност. Не можеше да си позволи да се разсейва заради тъгата.

— Скачайте вътре — подвикна на двете кучета, които не изгаряха от желание да влязат в колата. — Ще ходим при една ваша приятелка.

След като ги убеждава с най-сладкия си глас още цели пет минути, успя да ги качи на задната седалка. Те се сгушиха едно в друго, сякаш отиваха на собствената си екзекуция. Тя се усмихна, като ги погледна в огледалото. Кърт имаше право — не приличаха на кучета, които ще направят нещо на някой неканен гост, но никога нямаше да му го признае.

Колата за доставки на „Дамрън Флорал“ вече беше на алеята пред къщата на Прайс. Имаше и една кола за доставки на кетъринг. Лоръл знаеше, че няма смисъл да се опитва да изкара кучетата от колата на непознато място, където цари такова оживление, така че ги остави и тръгна към страничния вход.

Дениз я посрещна с думите:

— Клийт вече внесе повечето неща. — Зашепна: — Уплаших се, когато видях към вратата да се приближава непознат мъж, но после видях вашата кола.

— Извинявай, Дениз, трябваше да ти се обадя и да те предупредя.

Дотича Одра, тъмните й очи грееха.

— Здрасти, Лоръл!

— Госпожице Дамрън — поправи я Дениз.

Лоръл се усмихна.

— Предпочитам Лоръл. Как си, Одра?

— Супер. Преди няколко дни мислех, че се разболявам, но татко каза, че съм толкова опърничава, че никой микроб нямало да оцелее по мен.

— Уейн е прекрасен лекар — каза Дениз и намигна. — Учил е дълги години, за да се научи да поставя такива диагнози.

— Водиш ли Ейприл и Алекс? — развълнувано попита Одра.

— Водя ги. Но ще трябва да идеш при тях в колата. Страх ги е да излязат.

— Няма проблем. — Одра тръгна да излиза, но Дениз я спря и я накара да си облече якето. След това малката излетя навън и се вмъкна в колата на Лоръл.

— Толкова е красива, Дениз — каза Лоръл.

— Знам, че съм предубедена, но и аз така мисля. — Дениз млъкна за момент. — Но се чудя какво си направила на тези кучета, че са толкова срамежливи.

— Бия ги редовно.

Дениз се засмя.

— Да бе. Спомням си, че когато бяхме малки, прибираше всички изоставени птиченца и зайчета, които намереше. Доктор Ричи ти казваше, че няма да оцелеят, но винаги оцеляваха.

— Все едно е било преди петдесет години.

Дениз вдигна рамене.

— По-щастливи и по-невинни години. Влизай. Трябва да направиш дома ми приказно красив за довечера.

Не беше трудно да направиш дома на Дениз приказно красив. Тази година Лоръл беше избрала мотив от бели и златни преплитащи се клонки с бели копринени кленови листа, украсени с малки златни ябълки, за парапета на витото стълбище и за полицата над камината в дневната. Купища бели листенца, златни ябълки и позлатени копринени коледни звезди украсяваха масата в столовата и рояла, а по ниските масички около мебелите стояха дебели свещи, посипани със златен брокат и заобиколени от бели копринени листа.

Когато Лоръл и Клийт приключиха, Дениз се огледа. Сияеше.

— О, Лоръл! Прекрасно е!

— Надявам се и на Уейн да му хареса. Той може би би предпочел да е по-шаренко.

— Елхата е достатъчно шарена. Ще му хареса много.

— Как върви готвенето?

— Никакво готвене. Миналата година направо си скъсах нервите с коледните сладки, така че тази година наех фирма за кетъринг.

— Леле-мале — провлече Лоръл. — Фирма за кетъринг! Много изискано!

— Дори ще имаме професионален барман.

— Господи, пък аз казах на Кърт да не си облича смокинга!

— Е, това със сигурност не е парти за смокинг. Просто искам всички да се чувстват добре и да се забавляват, включително домакинът и домакинята, които обикновено само хвърчат насам-натам да се занимават с храната и напитките.

— Може ли да дойдат и Ейприл и Алекс?

Лоръл и Дениз се обърнаха. Одра стоеше на прага с двете кучета на каишки.

— Не мога да повярвам! — възкликна Лоръл. Кучетата явно бяха нервни, бяха приклекнали и се притискаха в Одра. — Как ги накара да слязат?

— Със сладки приказки — безгрижно отговори Одра. — Мисля, че ме харесват.

— Сигурно. — Дениз не изглеждаше уверена.

— Знаят как да се държат в къща — успокои я Лоръл. — И не правят бели.

Дениз се усмихна колебливо.

— Много са сладки.

— Значи може ли да дойдат на партито? — пак попита Одра.

Лоръл спести на Дениз отказа.

— Миличка, те страшно ще се уплашат от толкова много непознати. Освен това партито е късно за тях.

Лицето на Одра помръкна.

— Но някой уикенд може да дойдеш у нас и да си играеш с тях. Те имат много играчки и голям заден двор. Ще се радват да си поиграете.

Одра се пооживи.

— Може ли, мамо?

— Разбира се, щом Лоръл позволява. Ще идем скоро.

След петнайсет минути Клийт замина с колата, а Дениз и Одра, която все още водеше кучетата на каишките, изпратиха Лоръл до колата.

— Благодаря ти много, Лоръл. Чудесно се справи.

— Радвам се, че си доволна. Одра, ще можеш ли да накараш тия двамата да се качат отзад?

— Да.

Одра се качи първа, след това с примамващ глас повика кучетата да я последват. Преди да слезе, се наведе към предната седалка и пошепна на Лоръл:

— Помогни ми да убедя мама да ми позволи да си взема кученце.

— Ще опитам — обеща Лоръл.

Дениз и Одра стояха на алеята и й махаха, докато потегляше, но Лоръл не можеше да не забележи напрежението зад усмивката на Дениз. Приятелката й беше уплашена, също толкова уплашена, колкото и тя.