Карлийн Томпсън
Шестица купа (5)

2.

Остатъкът от деня мина като в мъгла. Виждаше как Мери, Пени и Норма я гледат внимателно и дори някои от клиентите й й хвърляха любопитни погледи, когато не им помогнеше с обичайната си експедитивност. Затвори магазина в пет, насили се да остане до шест и половина и да помогне на Мери в последните приготовления, след което се отправи към къщи.

Ейприл и Алекс я посрещнаха бурно както винаги. Тя ги погали разсеяно, възнагради ги с по една кучешка бисквита, метна палтото си от камилска вълна на един стол и се тръшна на дивана.

Цяла седмица се беше чувствала странно. Нима беше имала предчувствие за това, което се беше случило с Анджи? Невъзможно. Макар Анджи да й пращаше картички за Коледа и даже й се беше обадила, когато беше разбрала от майка си за сърдечния пристъп на баща й, двете не бяха близки. Всъщност ако не бяха усилията от страна на Анджи, съвсем щяха да се откъснат една от друга, както беше станало с Моника. Все пак какво общо можеше да има тя с талантлива бродуейска звезда?

Нищо. Нищичко освен общо детство в Уилинг и членството в един глупав клуб, основан от преждевременно развитата Моника, когато бяха едва на дванайсет.

Шестица купа. Моника беше измислила името. Според нея сърцето символизираше средоточието на силата и интелекта. Когато Кристъл възрази, че според нея интелигентността била свързана с мозъка, Моника се сопна:

— Казах, че символизира. Ти май не знаеш какво е символ. Освен това да не би да искаш да се казваме Мозъчната шестица? — Кристъл спря да спори. Несигурна в собствената си интелигентност, Моника съвсем беше смазала нежната Кристъл. „Господи, тя смазваше всички ни“ — помисли Лоръл. Моника беше като стихия. Явно нещата не се бяха променили: нали беше заявила, че се връща, за да говори с нея, Кристъл и Дениз за убийството на Анджи. Убийство, за което беше убедена, че е свързано с Шестица купа.

Клубът беше започнал съвсем невинно. Имаше „тайна“ инициация, която се състоеше в това да изядеш с вързани очи някаква храна, след като са ти казали, че маслинките са жабешки очи, а суровият телешки дроб е човешки. След това си бяха правили безобидни шегички с някои съученици, които единодушно бяха решили, че не харесват. Понякога правеха анонимни обаждания на по-големи момчета, говореха с престорени дълбоки и сексапилни гласове и затваряха току преди да се запревиват от кикот. Когато бяха на петнайсет, всички с изключение на Дениз отбелязаха деня на Бастилията, като се промъкнаха посред нощ в местния кучкарник, въоръжени с клещи за рязане на тел, строшиха един прозорец и пропълзяха вътре, за да освободят около петдесет котки и кучета. Тази лудория излезе по вестниците, но никой така и не ги заподозря. Беше толкова забавно. Но докато растяха, игрите им ставаха по-мрачни.

Някой позвъни и Лоръл вдигна вежди. Кой ли можеше да е? Точно тази вечер, когато не искаше да я закачат, имаше неочаквано посещение.

Но не беше неочаквано.

— Здрасти — каза Кърт Райдър. — Гладна ли си? Аз умирам от глад.

Лоръл за миг затвори очи.

— О, Кърт, просто ми изскочи от ума, че ще вечеряме заедно.

— Е, няма страшно — небрежно каза той и влезе, извиси се над нея с двуметровия си ръст. — Готова ли си да тръгваме?

— Не, Кърт. Май тази вечер не ми е до това.

На красивото му лице се спусна разочарование, проблесна в кафявите му очи.

— Не ти е до това? Да не си болна?

— Не. — Лоръл махна към просторната дневна. — Влизай.

Той направи няколко крачки, след което се обърна.

— Защо е толкова тъмно?

— Защото не съм запалила лампите?

— Много смешно — ухили се той.

— Ти си този, който трябва да прави блестящите умозаключения.

— Виж сега, аз съм само заместник-шериф, а не някой от нафуканите ти телевизионни детективи. И виж ме само — изтощен след тежкия ден на борба с престъпността, а момичето ми е забравило, че имаме среща.

— Наистина съжалявам, Кърт. Извинявай.

Той светна една лампа и седна на дългия кожен диван.

— Спри да се извиняваш и кажи какво има. Бледа си. Да не те хваща грип?

— Не. Получих лоши новини. — Тя седна до него. — Помниш ли Анджела Ричи?

— Анджи? Разбира се. Нали бяхте година след мен. Беше в твоя клас. Майка й разправя из целия град, че направила голям пробив в някаква постановка в Ню Йорк.

— Анджи е мъртва, Кърт. Убита.

За миг Кърт я изгледа безизразно.

— Убита? Какво е станало?

— Била е пребита до смърт в собственото си легло. — „И изглежда, е свързано с един клуб, в който бяхме като деца“ — помисли си Лоръл, но не го каза на глас. Не искаше да говори за Шестица купа с Кърт. А и това беше само предположение на Моника.

— Лоръл?

— А?

— Попитах те дали още сте приятелки. Не помня да си я споменавала, откакто излизаме заедно.

— Чувахме се от време на време.

— Как разбра за убийството й?

— Обади ми се Моника Бойд. И тя живее в Ню Йорк.

— Моника? Помня я. Висока, властна. Не е ли адвокатка?

— Да. Утре идва в Уилинг.

— Защо?

Лоръл не отговори веднага.

— За погребението — каза рязко.

Моника не беше споменала погребението, но бяха извикали семейство Ричи в Ню Йорк и те се бяха обадили на няколко души, за да съобщят за кончината на дъщеря си и за подробностите около погребението. Анджи щеше да бъде погребана в Уилинг. Поръчките за траурни кошници цветя и венци бяха започнали да пристигат в магазина няколко часа преди да затворят.

Кърт се намръщи.

— Наистина жалко, че Анджи е мъртва, но ти изглеждаш ужасно разстроена заради човек, когото вече почти не си познавала.

— Но преди я познавах много добре. Бяхме приятелки десет години. А и начинът, по който е умряла… Това е ужасно, Кърт.

— Така е. Всички убийства са ужасни. — Той я прегърна. — Съжалявам, мила.

— Благодаря.

— Знам, че не мога да кажа нищо, за да се почувстваш по-добре, но трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладна.

— Коремът ти къркори.

— Така ли?

— Да, и то силно.

— Не бях забелязала. — Лоръл се усмихна. — Знаеш ли, днес май не съм яла нищо освен половин препечена филийка и една поничка.

— Нищо чудно, че не ти е добре. Майка ми е твърда привърженичка на храненето независимо от всички обстоятелства.

— Майка ти тежи сто кила — разсеяно каза Лоръл и веднага се изчерви от срам. — Извинявай — добави бързо. — Как можах да го кажа. Не исках… Майка ти е чудесен човек.

Но Кърт се разсмя добродушно.

— Така е. Чудесен човек, който тежи сто кила. Няма нищо, Лоръл. Фактите са си факти. И е факт, че ти си прекалено слаба, за да пропускаш хранене. Щом не ти се излиза, искаш ли да поръчам пица?

Лоръл се поколеба.

— Ами… няма да е зле.

— Чудесно. Имаш ли бира?

— Няколко стека.

— Няма да ни трябват чак толкова. Върви да нахраниш гладните псета, че ме гледат мръснишки от вратата, а аз ще се обадя да поръчам. Обещавам ти, че след няма и час ще си като нова.

 

 

Кърт настоя да запали голямата каменна камина. След като нахрани кучетата, Лоръл седна до огъня да се сгрее, прегърнала една възглавница. Не беше осъзнала, че откакто Моника се обади, умира от студ. Когато дойде пицата, яде като невидяла.

— Нали не беше гладна? — подразни я Кърт. — Добре че поръчах голяма.

Лоръл остави недояденото парче в чинията си.

— Прав си. Тъпча се като прасе.

— Не се тъпчеш. Дори е хубаво да те видя да ядеш така. Обикновено само си чоплиш в чинията.

— Нямам хубостта на сестра си, но поне мога да се старая да съм стройна.

— Не искам да обиждам Клодия, но никога не съм я смятал за русокоса бомба като всички останали.

— Не си, защото тя не се съгласи да излезе с теб.

— Което издава наистина лошия й вкус, но аз не тая лоши чувства. Освен това я поканих само защото се смяташе за невероятен подвиг да успееш да излезеш с Клодия Дамрън. Винаги съм смятал твоя стил за по-привлекателен.

— Не знаех, че имам стил.

— Имаш, имаш.

В девет, когато апетитът й беше утолен и тялото й най-сетне се беше стоплило от огъня, Лоръл попита Кърт дали има нещо против да си тръгне рано.

— Днес имах много работа, а утре се очертава още по-лошо — каза му.

— Ох — въздъхна той. — Първо забравяш за срещата ни, а после ме изритваш навън на студа.

— Кърт, не…

— Шегувам се. — Той я целуна по челото. — Наспи се добре. В събота вечерта ще излезем на хубава вечеря. Дори може да стоим и до след единайсет, щом няма да си на работа на следващия ден.

— Звучи прекрасно, Кърт. Благодаря ти за разбирането.

Загледа го как върви по дългата алея към колата си. Наистина беше чудесен мъж. Спокоен, уверен, мил. „Нищо чудно, че майка ми иска да ме омъжи за него. Само да бях влюбена в него.“

Когато фаровете на колата му изчезнаха на края на алеята, тя затвори вратата и забърза към телефона. Не беше излъгала Кърт — наистина беше изтощена — но трябваше да се обади на няколко места.

Първо набра номера на Кристъл и се учуди, че никой не вдига. Откакто съпругът на Кристъл, Чък Ландис, я беше напуснал преди половин година, тя се беше превърнала в отшелница. Може би това, че не вдигаше, беше добър знак. Може би се връщаше към живота.

След това позвъни на Дениз Прайс. Двете бяха близки приятелки като малки, но след гимназията Дениз прекъсна всякакви контакти. Отначало Лоръл я заболя, но после полека-лека свикна с мисълта, че никоя от Шестица купа не иска да остане близка с нея. Никоя, с изключение на Анджи. Лоръл беше разбрала от градските клюки, че след като завършила колежа за медицински сестри, Дениз се омъжила за лекар, родила дъщеря, Одра, и заживяла в Чикаго. Лоръл се изненада, когато преди малко повече от година Дениз и съпругът й Уейн се преместиха в Уилинг. Скоро след това Дениз нае „Дамрън Флорал“ да направи украсата за едно коледно парти в красивата й къща. Точно тогава двете с Лоръл се срещнаха отново и Дениз обясни, че идеята да се преместят в Уилинг била на Уейн, защото смятал, че дъщеря им щяла да е на по-сигурно място тук, отколкото в големия град.

Вдигна Уейн.

— О, здравей, Лоръл. — Гласът му беше дълбок и мелодичен. — За украсата на коледното ни тържество ли се обаждаш? Двамата с Кърт ще дойдете, нали?

— Не бихме го пропуснали. — Всъщност съвсем беше забравила за това. Значи край на плановете на Кърт да вечерят някъде в събота. Партито беше тогава. — Да, трябва да поговоря с Дениз за украсата и за още някои неща.

— Добре. Чакай да видя къде е.

Дениз се обади след почти три минути. Говореше троснато и сърдито.

— Да, Лоръл. Какъв е проблемът?

— Няма проблем с украсата. — Лоръл беше малко объркана от тона й. С Дениз не бяха близки и едва ли щяха да си върнат някогашната близост, но се държаха приятелски. — Можеш ли да говориш?

— Тук е лудница. Одра не е добре, а аз имам главоболие.

— Съжалявам. Надявам се, че не ви хваща грипът.

— И аз. И на двете ни е лошо.

— Тогава ще бъда кратка. Чу ли за Анджела Ричи?

Дениз сниши глас:

— Чух, че я убили.

— Да. Моника се обади да ми каже. Дениз, тя познава детектива, който работи по убийството. Той й е казал, че на огледалото на Анджи със собствената й кръв са били изписани шестица и сърце.

— Какво?! — ахна Дениз.

— Шестица и сърце. Освен това до тялото й е имало карта таро. Картата на Страшния съд. Моника е убедена, че смъртта на Анджи е свързана с Шестица купа.

— Това е абсурд!

— И според мен беше така, докато не се замислих колко невероятно би било шестицата и сърцето на огледалото да са просто съвпадение. Утре Моника пристига в Уилинг. Иска да говори с теб, с Кристъл и с мен.

— Аз обаче не искам да говоря с нея — категорично заяви Дениз. — Дори не искам да си помислям за Шестица купа.

— И аз не искам, но трябва.

— Не, не трябва. На мен не ми трябва.

Реакцията на Лоръл сутринта беше почти същата, но размислите й през деня я бяха привлекли на страната на Моника.

— Дениз, трябва да помислим за това. Ако смъртта на Анджи по някакъв начин е свързана с Шестица купа, е възможно и ние да сме в опасност. Моника е умна и знае много за случая.

— Моника създаде Шестица купа — горчиво каза Дениз. — Тя ни забърка в тази каша.

Нетърпение заля Лоръл.

— Моника не ни е карала насила да учредяваме клуба или да правим нещата, които правехме. Всички сме отговорни за „тази каша“, както я нарече. — Дениз мълчеше. — Както и да е, просто исках да ти кажа точно какво се е случило с Анджи и че Моника ще дойде. Ти решаваш дали ще говориш с нея, или не.

— Да, аз решавам. — Дениз замълча за миг. — Съжалявам, но тази вечер имам много работа. Ще ти се обадя. Лека нощ.

Телефонът щракна в ухото на Лоръл.