Джон Вердън
Не заспивай (58)

58.

Освен да намери и вземе оръжията, които Ландън вероятно бе донесъл, Гърни се надяваше, че нещо сред вещите му би могло да подскаже причината за смъртта му, както и за смъртта на Стекъл.

Времето, в което бяха извършени убийствата, говореше, че убиецът е имал достъп до предаването от някое от двете подслушвателни устройства и не само че е чул признанията на Стекъл, ами е знаел, че Гърни временно е излязъл от апартамента. Това накара детектива да се запита дали не е подценявал Тар през цялото време.

Тази мисъл още повече засили нетърпението му да се добере до вещите на Ландън. За негова изненада Мадлин предложи да го изчака в другата стая, докато той претърсва тази на убития.

Преди да излезе в коридора, Гърни провери прозорците и балкона. Имаше две разлики с апартамента — и двете в тяхна полза при тези обстоятелства. Първо, балконската врата беше дървена и солидна, а не остъклена, и второ, прозорците бяха значително по-малки. Много по-трудно бе да се проникне с взлом в тази стая.

Гърни се увери, че пистолетът му е зареден и пълнителят е пълен до максималния си капацитет от петнайсет патрона. Помисли дали да не го сложи в глезенния си кобур, но реши да го остави в джоба на сакото — малко по-лесно достъпно място.

Взе големия фенер и универсалния ключ и излезе в тъмния коридор. Изчака Мадлин да заключи вратата след него и продължи към стаята на Ландън.

Пробва дръжката. Беше заключена, както и очакваше. Вкара ключа, завъртя и вратата се отвори.

Влезе и освети помещението, което изглеждаше като по-малко копие на апартамента, подобно на стаята, в която се бяха преместили. Същите мебели бяха подредени по същия начин. От двете страни на полицата над камината имаше по една газена лампа и той ги запали с пропановата запалка, поставена върху стойката за дърва.

На масичката между дивана и камината имаше три лаптопа, три смартфона, скенер и заключена метална кутия за документи — необичайна екипировка за човек, тръгнал на ловна екскурзия.

Влезе в спалната ниша. Леглото беше грижливо оправено. Имаше гардероб, пълен със скъпи спортни дрехи. Зад закачалките с ризи и сака имаше преносимо оръжейно шкафче с ключалка с шифър. Цялостното впечатление беше за нещо много шик, много изтънчено.

Освен миризмата.

Беше лека, но противна.

Миризма на вкиснала пот. С лек нюанс на гнило.

Гърни си напомни за какво е дошъл, извади оръжейното шкафче от гардероба и го занесе в хола. Постави го на пода и взе един ръжен от камината. Точно когато се канеше да разбие ключалката, един от лаптопите на масичката привлече вниманието му. Една примигваща лампичка показваше, че не е изключен, а само затворен и оставен на тих режим.

Гърни вдигна екрана и той светна. Имаше двайсетина папки и още десетки иконки за документи — фото и видеофайлове, наименувани с букви и цифри.

Преди да отвори някой от тях, Гърни взе другите два лаптопа и ги включи. На мониторите се появиха прозорци, искащи потребителско име и парола. След като не въведе нищо в рамките на няколко секунди, двата компютъра се изключиха. При повторния опит да ги стартира, повече не се включиха.

— Това ниво на защита изглеждаше изключително, меко казано.

Гърни се върна при първия лаптоп. Запита се дали този е по-достъпен от другите два, защото данните на него не са важни, или защото Ландън толкова е бързал да излезе, че не го е изключил правилно. Надяваше се да е второто.

Започна да отваря файловете. Първите девет бяха въздушни снимки на селски пътища. На всяка от тях се виждаха от един до три автомобила. Гърни се вгледа по-внимателно и установи, че има една обща черта между всичките. Присъствието на неговото субару.

Следващите шест снимки показваха субаруто на различни места в имението: на излизане изпод навеса, по крайбрежния път към бунгалото, спряно пред бунгалото, на връщане от бунгалото.

Тъкмо се канеше да отвори следващия файл, когато датата на една от папките привлече вниманието му. Беше от днешния ден. Отвори я и вътре имаше аудиофайл. Гърни го отвори и пусна записа. Веднага позна своя глас и гласа на Стекъл разговора, който бяха водили в апартамента. Признанията на Стекъл. Разказа му за „Брайтуотър“. Връзката му с Уензъл, Пардоза и Балзак.

Гърни се върна към другите файлове на екрана и продължи да ги отваря. Имаше въздушни видеозаписи от езерото Грейсън — как двамата с Мадлин излизат от субаруто, стоят пред порутената къща, после на брега на езерото.

Следващото видео беше заснето от перспективата на бързо движеща се играеща камера — запис как Мадлин се обръща и хуква да бяга уплашено навътре по замръзналото Вълче езеро. На един кратък кадър видя себе си, с насочен към камерата пистолет.

Накрая отвори папка, съдържаща серия от обработени с фотошоп снимки на млад мъж с дяволита усмивка и белег на едната вежда, облечен с кожено яке. Първата изглеждаше като взета от училищен дневник, но след редица трансформации серията завършваше с нещо, поразително приличащо на подут труп.

Гърни стисна гневно зъби при вида на това доказателство.

Доказателство, че Норис Ландън стои зад високотехнологичното наблюдение. Доказателство, че Норис Ландън е бил този, който накара Мадлин да страда. На Гърни му се прииска да можеше да го съживи, за да изпита удоволствието да го убие отново.

И този път лично да държи брадвата.

Бързо обаче се отърси от тази първична реакция към стореното от Ландън и си наложи да мисли трезво — по-сложен мисловен процес от всеки друг път в живота му. Запита се каква е ролята на Ландън в тази игра.

Каква бе връзката му с другите играчи? Със Стекъл? С Фентън? С Хамънд? С четиримата мъртви мъже?

Каква, в крайна сметка, беше играта, в която всички участваха?

Преди да търси тези отговори обаче, в съзнанието му възникна един друг, по-спешен въпрос: Каква, по дяволите, беше тази воня?

* * *

Гърни бавно обиколи стаята и клаустрофобията, която бе изпитал още с пристигането си в хотела, се усили още повече.

Една причина бе физическата изолираност на мястото, оградено от всички страни с планински хребети, непредсказуемото време, ограничените човешки контакти, бледата светлина и тъмните коридори. Това чувство се усилваше от факта, че се намираше в почти еднакъв на досегашния му апартамент, но със забележимо по-малки размери. Усещането бе не като от друго помещение, а сякаш това, в което се е намирал, се е стеснило.

Все още не можеше да установи източника на миризмата. Изглеждаше, сякаш е навсякъде. Гърни провери гардероба, чекмеджетата на бюрото, леглото, дивана, барчето, банята, душкабината — дори пода, стените и прозорците.

По време на третата обиколка на апартамента погледна под леглото, под креслата, под дивана, под масичката, под килимите.

След като не успя да намери източника, съсредоточи вниманието си върху естеството на вонята. Беше на вкиснало, на леко разложение… и смътно позната. Като дума, за която не можеш да се сетиш и най-вероятно ще ти дойде в момента, когато престанеш да се опитваш да си я спомниш. За да се разсее, седна на дивана пред лаптопите на Ландън и отново прегледа достъпните снимки и видеа.

Степента на техническата подготовка и решителността, които разкриваха, подсказваше, че Ландън може да е бил представител на анонимните интереси на „националната сигурност“, за които намекваха Фентън и Уиг. Ако беше така, значи той представляваше и силата, поддържаща позицията на Фентън по случая и имаща за главна цел да изтръгне самопризнания от Хамънд.

Това му напомни за статията в „Ню Йорк Таймс“ за информатора от ЦРУ Силван Маршалк и твърденията му за тайно звено, изследващо начини за предизвикване на самоубийство чрез хипноза. Печалната гибел на Маршалк броени дни след това придаваше на разкритията му смущаваща правдоподобност.

От паметта на Гърни започнаха да изплуват още факти. Например това, че Ричард работеше в имението „Вълчето езеро“ от две години и през същите две години Ландън бе редовен гост на хотела. Това, че Ричард имаше статии, разширяващи границите на хипнотичния метод. Това, че познаваше смъртоносната психология на вуду. Джейн бе споменала също, че с Ричард на няколко пъти са се свързвали организации, чиято структура и цели били, меко казано, неясни.

Поотделно тези факти не бяха особено показателни, но в комбинация подсказваха, че Ричард може би е попаднал в полезрението на тайна групировка, много напомняща онази, която Силван Маршалк се е опитвал да разкрие. Ландън се вписваше в сценария като работещ под прикритие неин представител, чиято първоначална цел е била да следи „авангардните“ изследвания на Ричард в хипнотерапията и в крайна сметка да го привлече в организацията.

Седнал на дивана на Ландън, Гърни трескаво обмисляше различни възможности и постепенно осъзна, че основните факти в случая произтичат от два различни интереса. Интересът на Стекъл към състоянието на Гол. И интересът на тайната шпионска организация към Ричард Хамънд.

Тези интереси можеше никога да не се пресекат — ако Остин Стекъл не беше нагласил сценария с четирите самоубийства, сякаш Хамънд стои зад тях и ако Норис Ландън не беше се хванал на тази въдица.

Гърни беше сигурен, че разбира какво е направил Стекъл и защо. Той беше измислил забележително находчив и успешен план. Не беше успял да предвиди обаче интереса, който случаят — и по-точно частта със „смъртоносния кошмар“ — ще привлече в тайните кръгове на правителствените служби, чийто представител бе Ландън. И как този интерес ще повлияе на разследването.

Сега, седнал на дивана пред масичката и лаптопите, Гърни забеляза още нещо. Тук миризмата му се струваше най-силна.

Той стана и вдигна възглавничките от тапицерията. Докато ги оглеждаше една по една, чу зад гърба си нещо, което звучеше като капване на вода върху твърда повърхност. Обърна се и погледна камината.

Тъкмо щеше да отдаде шума на въображението си, когато го чу пак.

Приближи се до камината и насочи фенерчето към голямата покрита със сажди горивна камера, после надолу към желязната решетка, чиято функция бе да крепи дървата. Върху една от прашните й пречки имаше тъмно лъскаво петънце. Точно когато Гърни се наведе да го разгледа по-добре, на същото място капна друга капка.

Той предположи, че коминът тече. Водата може би беше от топящ се лед.

Когато приближи фенерчето към тъмното петънце обаче, установи, че течността е тъмночервена. Докосна я леко с пръст.

Имаше типичната лепкава консистенция на кръв.

Гърни застана на колене, стисна зъби и насочи фенерчето нагоре към комина.

Трудно бе да определи какво вижда. Горе имаше нещо, покрито със сплъстени косми. По средата имаше петно с неправилна форма от прясна кръв.

Първата смразяваща мисъл, която му дойде, беше, че вижда темето на човешка глава, което означаваше, че нечия глава или, още по-невероятно, цяло тяло е набутано в комина.

Изглеждаше невъзможно.

Гърни се приближи още и миризмата стана по-остра.

Неохотно той легна на каменния перваз на камината, за да си осигури максимално добра позиция, и насочи фенерчето директно към косматото кърваво нещо.

Беше по-голямо от човешка глава. Може би бе животно. При това голямо. Сплъстената козина беше сива.

Възможно ли беше да е вълк?

Вълците се намесваха в това разследване от самото начало.

Гърни взе машата от металната стойка до камината, пъхна я в комина и здраво хвана нещото с нея.

Дръпна рязко, то се освободи, падна върху решетката и за момент сякаш оживя и се разду. Гърни се дръпна стреснато, после осъзна, че това, което вижда, са свити на топка груби зимни дрехи: мръсна шапка от животински кожи, мръсно брезентово палто, износени кожени обувки. С машата той хвана шапката и я издърпа от камината на пода. В задния край бе подгизнала от полусъсирена кръв.

Гърни извади брезентовото палто и обувките.

Не му трябваше много време, за да познае дрехите, които бе носил Барлоу Тар.

Но защо, по дяволите, бяха скрити в камината на Ландън?

И къде беше Тар?

И той ли бе убит?

Количеството кръв по шапката подсказваше, че вероятно да.

Кой обаче го беше убил?

Гърни си спомни собствените си думи, които бе казал на Мадлин: „Мисля, че Тар е намерил Ландън, преди Ландън да намери Тар.“

Но може би беше станало обратното.

Може би кървавата сцена при генератора не беше това, което изглеждаше.

Гърни изведнъж си представи друг сценарий и мисълта го изпълни със страх за безопасността на Мадлин. Зад него се чу съвсем лек звук — едва доловимо изскърцване. Гърни бързо се изправи и се завъртя към вратата.

Наполовина в мрака на коридора, наполовина в бледата кехлибарена светлина от газените лампи, лицето на Норис Ландън бе едва различимо.

Той направи крачка напред. Държеше лъскав пистолет с малък калибър и миниатюрен заглушител, типично оръжие за наемен убиец — леко, тихо и лесно за скриване. Бавно премести поглед от Гърни към лаптопа на масичката, после към кървавата шапка от кожа на койот на пода.

Когато отново погледна Гърни, очите му бяха пълни с хладна омраза.

Гърни спокойно посрещна погледа му. Не каза нищо. Трябваше да си изясни по-добре ситуацията, преди да реши кой е най-добрият подход да спаси живота си.

Ландън заговори:

— В един по-нормален свят щяха да ви съдят за държавна измяна.

— За какво? Защото разкрих четири убийства и се опитвам да спася един невинен човек?

Лицето на Ландън се изкриви в гримаса на възмущение.

— По дяволите, Гърни, нямате представа какви проблеми създавате — каква бъркотия сега ще трябва оправям. Нямате представа какво излагате на риск. Вие сте по-лош от оня луд, Тар.

— Лудият, който ми даде вашия проектор?

Ландън изгледа Гърни изпитателно.

— Хората като Тар са само песъчинки между зъбните колела. Хората като вас създават истинските проблеми.

Гърни избра точно този момент, за да погледне крадешком към десния си глезен, после примигна няколко пъти, сякаш се опитваше да прикрие движението на очите си. Искаше да накара другия мъж да си помисли, че пистолетът му е в глезенния кобур.

Всъщност оръжието бе в джоба на сакото му и той не искаше Ландън да се досети. Надяваше се противникът да е възприел краткия му поглед надолу като жест, който не е трябвало да забележи. Играта беше много деликатна.

— Какво имате предвид под хора като мен?

— Хора, които са като коне с капаци. Хора, които не искат да видят голямата картина — реалността, в която живеем.

Сякаш повтаряше Фентън, помисли си Гърни. Или може би Фентън повтаряше Ландън.

— Светът е във война, Гърни. Най-голямата и най-смъртоносната война на всички времена. Нашият враг е решителен, фанатизиран, настървен да ни унищожи. Трябва да използваме всяко средство, което попадне в ръцете ни.

— Като ХИС?

В този момент Гърни съвсем леко премести десния си крак напред. Видя, че Ландън забеляза движението — точно преди да примигне изненадано при споменаването на съкращението на програмата за подтикване към самоубийство на ЦРУ.

Той насочи пистолета към гърдите на Гърни.

— Седни.

— Къде?

— На пода. С лице към мен. До масичката. Дръж ръцете си над кръста. Високо над кръста. Мразя да стрелям в затворено помещение. Много ми пищят ушите след това.

Гърни изпълни заповедта.

— Сега изпъни крака право напред.

Гърни отново се подчини. При това движение долният край на глезенния кобур се показа под крачола. Той очакваше Ландън да се приближи, за да вземе пистолета, който си мислеше, че е там, но вместо това другият мъж го накара да премести тежката масичка над изпънатите си крака и да постави ръце върху нея. В тази позиция наистина беше невъзможно да достигне кобура на глезена си.

Ландън явно остана доволен. После си придаде озадачено изражение.

— Какво беше това съкращение, което спомена?

— Хипнотично индуцирано самоубийство. Програмата, за която Силван Маршалк е разказал пред медиите. Информацията, заради която се е простил с живота.

Ландън го погледна презрително:

— На тоя пропаднал наркоман ли намери да се възхищаваш?

— Не го познавах.

— Обаче мислиш, че смъртта му е голяма загуба за света? Ще ти кажа нещо честно. Когато боклук като Силван Маршалк застраши програма, която би могла да спаси живота на хиляди американци, той доброволно се отказва от своя. Нито бог, нито конституцията дават право на някого да отслабва нашата отбрана във време на война. Пак повтарям, за да бъде ясно — ние сме във война.

— И Барлоу Тар ли беше враг?

— Тар беше само едно малко разсейване.

— Ами жена ми? И тя ли е враг?

— С жена ти избрахте грешната страна.

— Имаш предвид, че бавим самопризнанията на Ричард Хамънд?

— Застанахте между интересите на родината и един човек, който имаше потенциала да бъде стратегическа придобивка за нас. Бяхте предупредени. Неведнъж.

— Предполагам, че сте смятали Хамънд за потенциална стратегическа придобивка, защото сте вярвали, че е способен да тласка хората към самоубийство чрез хипноза — метод, за който ти и приятелите ти сте готови да убивате.

Ландън не каза нищо. Изражението му беше замислено и безчувствено.

— Затова, когато си чул, че някой, хипнотизиран от Хамънд, наистина се е самоубил — и когато е станало неведнъж, а четири пъти — си решил, че проблемът на ХИС е решен. Оставало е само да накараш Хамънд да разкаже как го е направил. Очаквал си не да признае, че го е направил. А как го е направил. Жалко само, че няма какво да признава. Жалко, че предположенията ти се оказаха грешни. Жалко, че сега трябва да почистиш кашата, която си забъркал. Сигурно не искаш някой в управлението да разбере за тъпата ти грешка — как си се хванал на една най-обикновена измама.

Гърни говореше спокойно, уверено, почти весело. Знаеше, че върви по опасната граница между провокирането на ярост и посяването на съмнение. Но опасните граници бяха част от играта.

Изражението на Ландън не издаваше нищо.

Гърни импровизира:

— Като заговорихме за измами, сигурно ще ти е интересно да видиш снимките, които имам.

Спомни си съвета на Мадлин: „Само открехни вратата.“

— Къде са тези снимки?

— На една флашка.

— Къде?

— В джоба ми.

Гърни посочи десния джоб на сакото си, който в сегашната му седнала позиция се показваше съвсем малко над масичката.

Ландън го изгледа изпитателно.

— Да ти я хвърля ли? — попита Гърни. — Или сам ще дойдеш да си я вземеш.

Ландън се поколеба. После направи крачка напред и насочи пистолета си към гърлото му.

— Бавно извади флашката от джоба. МНОГО БАВНО.

Като си придаде възможно най-плах и беззащитен вид, Гърни бавно бръкна в джоба.

С едно-единствено плавно движение хвана пистолета и без да го изважда от джоба, го насочи към другия мъж и почна да стреля.

Не разбра кой куршум го улучи и къде, но някъде около шестия изстрел Ландън нададе зверски рев и хукна назад в коридора. Докато Гърни успее да махне тежката масичка от краката си, да се изправи и да стигне до вратата с пистолет в едната ръка и фенер в другата, в тъмния коридор цареше тишина. Той го освети по цялата му дължина, но от Ландън нямаше следа.

Гърни изгаси фенера, за да не става лесна мишена и отиде до вратата на своята стая. Отключи я и отвори.

Отвътре, точно до вратата, на слабата светлина от газеника видя Мадлин — ококорена от страх, със стиснати зъби и вдигнала над главата си един ръжен, готова да удари. Остана втренчена в него около пет секунди, после си пое дъх и отпусна ръжена.

След като й разказа възможно по-накратко какво се е случило, Гърни се върна в стаята на Ландън и взе лаптопите, смартфоните и оръжейното му шкафче.

Презареди пистолета, барикадира вратата на стаята и сложи нови дърва в огъня.

Навън вятърът виеше свирепо, бурята се беше разразила с пълна сила и нямаше какво повече да правят до настъпването на деня.