Джон Вердън
Не заспивай (16)

15.

Бледата зимна светлина, влизаща през прозореца на апартамента, не толкова осветяваше помещението, колкото придаваше бледопепеляв оттенък на всичко вътре. Мадлин стоеше скръстила ръце върху гърдите си, докато Гърни обикаляше лампите и една по една ги светваше.

— Тази камина работи ли? — попита тя.

— Предполагам, че да. Искаш ли да я запаля?

— Няма да е зле.

До камината Гърни намери добре подредена купчина дърва, подпалки, пет-шест смолисти блокчета за разпалване и дълга бутанова запалка. Започна да подрежда нещата върху желязната решетка вътре. Тази монотонна дейност малко го разсея от проблемите, занимаващи ума му.

Тъкмо поднасяше запалката към подпалките, когато телефонът му иззвъня. На дисплея се изписа името на Ребека Холдънфийлд.

Да вдигне или да не вдигне — това беше въпросът.

Все още не беше взел решение относно предложението й да се срещнат в мотела „Колд Брук“, но може би сега тя имаше новини, които щяха да наклонят везните в една или в друга посока.

Той вдигна.

Ребека му каза, че възнамерява да остане в Платсбърг поне два дни през тази седмица — от следващата сутрин до вечерта на другия ден.

Той обеща да й се обади веднага щом има яснота за плановете си — което би могло да стане по-късно вечерта след срещата с Хамънд — и затвори.

Мадлин се намръщи:

— Какво иска тази жена?

Тонът й го стъписа. Даже леко го подразни.

— Какво означава това?

Мадлин не каза нищо, само поклати глава.

— От вчера сутринта нещо те мъчи — отбеляза той. — Искаш ли да ми кажеш какво?

Тя потърка длани.

— Трябва да се стопля някак. — Обърна се и се насочи към банята. — Ще измия студа от кокалите си с гореща вода.

Влезе и затвори вратата.

След няколко дълги секунди Гърни запали камината. Постоя в очакване, докато пламъците се разгоряха.

Когато огънят пламна хубаво, отиде до вратата на банята, почука и се ослуша, но чу само силното шуртене на вода. Пак почука и пак никой не отговори. Отвори вратата и видя Мадлин легнала в грамадната вана. Водата се изливаше върху краката й от два големи сребърни крана. От повърхността се издигаше пара. Върху плочките на стената отзад се бе образувал слой кондензирана влага.

— Чу ли, че почуках?

— Да.

— Но не отговори.

— Не.

— Защо?

Тя затвори очи.

— Излез и затвори вратата, моля те. Влиза студен въздух.

Гърни се поколеба, но затвори вратата, може би малко по-шумно от необходимото.

Облече якето си за ски, сложи си шапката, взе големия ключ за апартамента, слезе във фоайето и излезе на студа под навеса.

Пъхна ръце в джобовете си и тръгна по тесния път покрай езерото без цел и посока, воден единствено от желанието да бъде далеч от хотела. Вълчето езеро, сега с цвета на силно потъмняло сребро в спускащия се мрак, се простираше надалеч от лявата му страна. Смърчовият лес отдясно изглеждаше непроходим. Пространството между стволовете бе изпълнено с преплетени бодливи клони.

Гърни вдишваше дълбоко студения въздух, сякаш така можеше да се пречисти от токсичното объркване. Не ставаше. Имаше прекалено много детайли, прекалено много чудати персонажи, прекалено много объркани емоции. Само преди трийсет и два часа главната му тревога бе странното поведение на едно бодливо свинче. Сега се опитваше да разплете загадка, скрита зад куп невероятни съвпадения.

Гърни никога не се беше чувствал толкова озадачен от основните въпроси в някое разследване. И не можеше да забрави Боуман Кокс — мъжа, който бе стоял надвесен над пластмасовата маса в ресторантчето, пръскайки слюнки, като твърдеше, че Хамънд е виновен за смъртта на Кристъфър Уензъл.

Гърни мина покрай голяма поляна с три впечатляващи бунгала от дърво и стъкло, разположени на комфортно разстояние едно от друго. Продължи и не след дълго стигна до голяма постройка, издигаща се отляво между пътя и езерото. Няколко секунди му бяха необходими в сумрака, за да установи, че е хангар за лодки, покрит с кедрови плочки. Предвид славната история на имението, нищо чудно в нея да бе приютена цяла флотилия малки моторници „Крис Крафт“.

После насочи вниманието си към стърчащия остър Дяволски зъб, очертаващ се като черен силует на фона на барутно сивите облаци. Леко движение улови погледа му, само една точица в небето. Някаква птица бавно кръжеше над самотния връх — може би ястреб, но на това разстояние и при тази оскъдна светлина можеше със същата вероятност да е орел или лешояд. Гърни съжали, че е оставил бинокъла си в сака.

Като се замисли за нещата, които му се искаше да беше взел, фенерчето в жабката…

Бръмченето на приближаваща кола прекъсна мислите му. Чуваше се някъде зад него и се движеше бързо, твърде бързо за такъв тесен черен път. Гърни бързо се дръпна между смърчовете.

Броени секунди по-късно покрай него профуча черен мерцедес. Намали след стотина метра и фаровете му осветиха висока телена ограда. Дистанционно задействаната врата на оградата вече се отваряше.

Някой прозорец на колата сигурно бе отворен, защото Гърни чу писъци и женски смях. От кабинката за охрана на вратата излезе як мъжага и даде знак на мерцедеса да минава. Върна се в кабинката и вратата се затвори. От отдалечаващата се кола се чу още един вик и после — нищо.

Абсолютна тишина погълна леса.