Джон Вердън
Не заспивай (39)

38.

Гърни говореше с Блумбърг и Хардуик и крачеше напред-назад из банята. Докато вратата бе затворена и той приказваше тихо, не се притесняваше от подслушвателните устройства в другата стая. Реши, че мястото е добро, за да се обади на Кимбърли Фалън.

Преди това обаче реши да види какво прави Мадлин.

На светлината на нощната лампа тя изглеждаше заспала, но не спокойно. Ъгълчетата на устата и очите й потрепваха леко. От време на време издаваше тихи, жални звуци.

Гърни се върна в банята и набра номера на Кимбърли Фалън.

Обади се жизнерадостен женски глас:

— Таши делек.

— Казвам се Дейв Гърни. Търся Кимбърли Фалън.

— Аз съм Кимбърли.

— Извинявайте, Кимбърли, не разбрах какво казахте в началото.

— Таши делек. Мир и късмет. Тибетски поздрав.

— Ясно. Ами… пожелавам ви същото.

— Благодаря.

В тона й имаше нещо странно, някакво разсеяно звучене, което той свързваше с наркомани.

— Кимбърли, аз съм детектив. Обаждам се за сина ви Скот.

Тя не каза нищо.

— Обаждам се във връзка със събитията в лагера „Брайтуотър“ през онова лято, когато той изчезна. Питах се дали бихте ми помогнали, ако отговорите на няколко въпроса.

Пак мълчание.

— Кимбърли?

— Трябва да ви видя.

— Моля?

— Не мога да говоря с вас за Скот, ако не ви видя.

— Искате да дойда до вас?

— Искам само да видя очите ви.

— Очите ми?

— Очите са прозорците на душата. Имате ли скайп?

* * *

Няколко минути бяха достатъчни, за да извади лаптопа от сака, да премести няколко кърпи от масичката в банята, да се включи в скайп и да се покаже пред вградената камера.

Беше дал вече скайп-адреса си на Кимбърли. Тя държеше да стартира видеообаждане от своя компютър.

Така Гърни подготви всичко и зачака.

Тъкмо си мислеше, че нищо няма да се получи, когато тя се свърза.

На екрана Гърни видя слаба жена около четирийсетте или петдесетте, с разсеяна усмивка и големи сини очи. Косата й беше сивкаво руса. Широката й бяла блуза и герданът с големи мъниста на врата й придаваха ретро хипарски вид. По-голямата част от стената зад нея бе закрита от огромна картина, импресионистична мацаница с бели и жълти звезди на фона на виолетово небе.

Държеше главата си наклонена на една страна и като че ли изучаваше лицето му.

— Имате удивителни очи — каза след малко.

След като не се сети какво да отговори, той предпочете да замълчи.

— В душата ви има много тъга.

Собствените й очи имаха онзи полузамечтан поглед на човек, гледащ света през лещата на някакво тайно знание, може би вдъхновено от психотропни вещества.

— Защо искате да говорим за Скот?

Това бе логичен въпрос и Гърни би трябвало да подготви предпазлив отговор, но нямаше време за това.

— Мисля… че случилото се през онова лято… може би е свързано с определени събития сега. Има четири подозрителни смъртни случая… с хора, които може да са били в „Брайтуотър“ преди тринайсет години, по същото време, когато и Скот. Може би има връзка между случилото се сега и тогава. Знам, че събуждам мъчителни спомени. Моля да ме извините за това.

Тя не реагира и Гърни се запита дали изобщо го е чула.

— Кимбърли?

— Няма нужда да се извинявате.

Въпреки странния й коментар той продължи:

— Мо Блумбърг ми каза, че след изчезването на Скот сте ходили многократно в „Брайтуотър“ да го търсите. Така ли е?

Тя кимна едва забележимо:

— Много глупава постъпка.

— Успяхте ли да откриете някаква следа от него?

— Разбира се, че не.

— Защо казвате това?

— Не съм търсила на правилното място, нали? Той вече си е бил отишъл.

— Искате да кажете, че сте достигнали до заключението, че… че синът ви вече не е жив?

— Не, не това. Животът никога не свършва. Скот просто е отишъл на друго, по-спокойно и щастливо място.

Нещо в тона й го накара да зададе следващия въпрос:

— По-щастливо място от „Брайтуотър“ ли?

Усмивката й помръкна.

— „Брайтуотър“ беше мъчение. Скот мразеше всяка минута, прекарана там.

— Защо го пратихте тогава?

— Идеята беше на баща му. Тренировките, необходимостта да се справя с трудности — така щял да стане истински мъж.

Скот не го биваше в спортовете. И как, ако те бият, унижават и наричат с мръсни имена, ще станеш мъж? Можех да го убия.

— Бащата на Скот ли?

— Исках да го убия. Но ме напусна. Знаете ли защо? Защото ходех всяка седмица в „Брайтуотър“ да търся Скот. Това не можа да изтърпи. Знаеше, че вината е само негова.

— Момчетата в лагера, които тормозеха Скот — имаше ли някой, от когото най-много да се е оплаквал?

Тя кимна бавно:

— Онези с животинските имена.

— Паяка, Лъва, Вълка и Невестулката ли?

— Да.

— Той знаеше ли истинските им имена?

Кимбърли поклати глава:

— Не беше сигурен. Носели черни качулки.

— Имал ли е някакви предположения?

— Каза ми само едно име, веднъж, когато се обади вкъщи. Грозно име. Но не си го спомням сега. Опитвам се да стоя колкото мога по-надалеч от цялата тази тъмнина. Духовният ми учител казва, че трябва да оставя мрака в миналото и да се движа към светлината.

— Разбирам ви, Кимбърли. Но моля ви, опитайте се да си спомните. Много ще помогнете.

Тя въздъхна неохотно и вдигна лице към една лампа, сякаш някой стоеше над нея. На ярката светлина косата й изглеждаше снежнобяла.

— Мисля, че започваше с П… или с Б…

Вдигна длани към лампата, сякаш се надяваше, че така ще получи просветление. Гърни губеше търпение и тъкмо мислеше да й подскаже името на един от четиримата мъртви мъже, когато тя изрече с неочаквано суров, изпълнен с омраза глас:

— Балзак.