Джон Вердън
Не заспивай (35)

34.

Когато Гърни стигна до табелата на Отървил, облаците бяха изтънели и бледото слънце прозираше през тях.

Той се поколеба дали да не използва тактиката от Лейк Джордж, за да скрие следите си, но реши, че не е необходимо. Нека онези, които го следяха, да видят, че отива във ваканционното селище. Имаше основателни причини да запази в тайна местопребиваването на Анджела Кастро, но те не важаха за Мо Блумбърг.

Мина през „градчето“ Отървил, състоящо се от един порутен автосервиз, затворена будка за хотдог и бензиностанция с две колонки. След километър и половина джипиесът го насочи към Брайтуотър Лейн — черен път, който го изведе през гората до открит участък с десетина бараки, разпръснати около малко езеро. По средата на поляната имаше каменни основи и няколко овъглени греди — останки от по-голяма постройка. До тях бе спряна очукана тойота „Камри“.

Гърни спря зад тойотата. Когато слезе, чу глас:

— Насам.

Няколко секунди му бяха необходими, за да открие откъде идва гласът — видя силует на прозореца на една от бараките.

— Обиколете от другата страна. Главната врата гледа към езерото.

Гърни заобиколи откъм езерото и когато се качи на покритата веранда, вратата се отвори и на входа се показа възрастен, но добре сложен белокос мъж с тъмносив панталон и синьо сако. Облеклото и двата куфара, оставени до самата врата, потвърждаваха предстоящото заминаване, за което бе казал Хардуик.

— Господин Блумбърг?

— Както виждате, езерото е основната атракция — каза мъжът, сякаш Гърни го бе попитал за ориентацията на верандата. — Затова е най-логично бараките да са обърнати натам. Вие сте детектив Гърни, нали? Влезте. Нали знаете, че нямам много време.

— Разбрах, че отлитате за топлите страни.

— Да, сега там е между двайсет и пет и трийсет градуса. Слънчево. Тук ще ми измръзне задникът. Едно време зимата не ме притесняваше, виждаше ми се глупаво, когато дъртаците се изнасяха за Флорида и други такива места. Обаче изкарайте няколко години артрит и ще разберете. Ако ставите ви болят тук, а не ви болят там, по дяволите, решението е лесно, нали? А в отговор на въпроса ви, да, аз съм Мо Блумбърг. Може някои неща вече да забравям, но за това съм почти сигурен.

Двамата мъже се ръкуваха. Гърни огледа набързо вътрешността на бараката. Главното помещение беше единственото, което се виждаше от мястото, където се намираше, и бе обзаведено отчасти като кабинет, отчасти като хол със стара чугунена печка на дърва по средата. Мебелите бяха малко овехтели.

— Седнете. Другият детектив не обясни ясно по телефона. За какво искате да говорим?

Блумбърг не седна, затова и Гърни остана прав.

— Един младеж на име Стивън Пардоза е починал наскоро при подозрителни обстоятелства. Може би сте гледали по телевизията.

— Да виждате телевизор наоколо?

Гърни се огледа.

— Нямате ли?

— Нищо, което може да се види по телевизията, не си струва вниманието на човек, ако има и половин мозък. Само шум и глупости.

— Значи детектив Хардуик беше първият, от когото чухте за смъртта на Стивън Пардоза?

— Той спомена името, но още не разбирам каква връзка има с мен.

— Каза ли ви, че Стивън Пардоза е бил във вашия лагер преди тринайсет години?

— Спомена нещо такова.

— Но не си спомняте името или човека?

— Държах лагера трийсет и осем години. По сто и двайсет момчета всяко лято. За последно преди дванайсет години. Нима очаквате да помня всеки лагерник? Знаете ли на колко съм години, детективе?

— Не, не знам.

— Ставам на осемдесет и две идния месец. Едва си спомням собственото си име. Или кой ден е днес. Или за какво съм влязъл в кухнята.

Гърни се усмихна съчувствено:

— Казахте, че последното лято на лагера като такъв е било преди дванайсет години.

— За това поне съм сигурен.

— Стивън Пардоза е бил тук преди тринайсет. Тоест годината, преди да затворите.

— Елементарна аритметика.

— Изглежда, че лагерът е бил печеливш години наред.

— Факт.

— Защо решихте да го закриете?

Блумбърг поклати глава:

— Много просто. Изгубихме клиентите си.

— Защо?

— Случи се трагедия. Ужасно нещастие. После нещата излязоха от контрол. Истории, слухове, лудост. Това беше. Една година ринехме чисто злато. На другата — лайна.

— Какво се случи?

Блумбърг се изсмя рязко, горчиво:

— Отговорете ми на този въпрос и ще вземете голямата награда.

— Не разбрах.

— Никой не знае какво се случи. Всичко, което можеше да се прецака, се прецака.

— Бихте ли ми разказали по-подробно? Може да се окаже важно.

— „Може да се окаже важно“? Беше достатъчно важно, за да унищожи лагера „Брайтуотър“, който функционираше, за ваше сведение, от петдесет години преди трийсет и осемте, през които аз бях управител. Институция. Традиция. Всичко пропадна.

Гърни запази мълчание. Просто изчака, защото знаеше, че Блумбърг ще разкаже цялата история.

— Винаги е имало колебания — по-добри или по-лоши години. Нямам предвид бизнеса, финансовата страна. Тя винаги е била стабилна. Говоря за сбора от характери. За емоционалната химия. За духа на групата. За това, как гнилите ябълки развалят и останалите в щайгата. Някои години атмосферата беше по-ведра, по чиста, по-добра от други. Очаквано, нали? Но преди тринайсет години този показател на графиката се срина главоломно. През онова лято във въздуха витаеше различно усещане. По-грозно. По-гадно. Усещах страх. Няколко възпитатели напуснаха. Няколко деца писаха на родителите си да дойдат да си ги вземат. Сега хората използват термина „токсична атмосфера“. Такава беше тогава. И всичко това преди случката.

Блумбърг пак поклати глава, изглеждаше, като че ли отново преживява онова лято.

— Каква случка?

— Едно от момчетата изчезна.

— Изчезна… завинаги ли?

— Беше на вечеря, но на закуска го нямаше. Не успяха да го намерят.

— Полицията разследва ли случая?

— Естествено, че разследва. За известно време. Изгубиха интерес, когато започна да изглежда, че хлапето просто е избягало. О, претърсиха гората, пуснаха обява за изчезнало лице, провериха автогарите, публикуваха снимката му в местните вестници. Но от това нищо не излезе.

— Защо решиха, че е избягал?

— Носталгия? Тук не му харесало? Може би другите момчета леко са го понатупали? Трябва да разберете нещо. Това беше преди тринайсет години — преди да се вдигне целият този шум около тормоза в училище. Не ме разбирайте погрешно. Не насърчавахме такова поведение. Но в онези години тормозът между децата се приемаше като част от процеса на израстване. Неразделна част от живота.

Неразделна част от живота, помисли си Гърни. И понякога част от смъртта.

— И какво? След като полицията прие хипотезата, че е избягал, всичко приключи?

Блумбърг пак се изсмя, този път по-мрачно:

— Де да беше приключило. Изобщо нищо не приключи. Изчезнало момче, вероятно избягало — това беше реалността. Лагерът можеше да преживее това. Но не можа да преживее всички глупотевини, които последваха.

— Тоест?

— Слуховете. Измислиците.

— Слухове за какво?

— За всякакви лоши неща, които можете да си представите. Казах ви, че атмосферата през онова лято беше тягостна още преди изчезването и стана още по-ужасна след това. Измислиците, които някои от момчетата и дори някои родители разпространяваха, бяха невъобразими.

— Какви например?

— Всичко, което можете да се сетите, колкото по-ужасно, това по-добре. Че изчезналото момче е било убито. Че било използвано като човешко жертвоприношение в сатанистки ритуал. Че се било удавило и тялото му било накълцано на парчета и дадено на койотите. Невъобразими неща от този род. Дори имаше слух, че някои от другите момчета, някои от гнилите ябълки, решили, че е малко педерастче, пребили го до смърт и го заровили в гората.

— Само защото е бил гей?

— Гей? — Блумбърг поклати глава. — Каква дума, а? По-правилно е да ги наричат „педали“, по-точно ще е.

На Гърни нямаше как да не му стане жал при мисълта за преживяванията на момчето в лагер, където най-висшата инстанция вижда нещата по този начин.

— Полицията провери ли някой от тези зловещи слухове?

— Нищо не излезе от това. Имаше толкова много безумни истории, че никоя от тях не звучеше правдоподобно. Тийнейджърите имат много развинтено въображение. Ако питате за моето мнение, съгласен съм с полицията — избягал е. Нямаше реални доказателства за нищо друго. Само смахнати приказки. За съжаление, смахнатите приказки са като електрическия ток. Заредени са с много опасна енергия.

— И тези смахнати приказки провалиха лагера?

— Направо го убиха. Следващото лято запълнихме по-малко от една трета от леглата, а половината от децата, които все пак дойдоха, си тръгнаха предсрочно. Измислиците се върнаха като зараза. Животът напусна това място. Адски жалко.

— А гнилите ябълки… спомняте ли си имената им?

Блумбърг поклати глава:

— Лица запомням. Но за имена нямам памет. Мисля, че някои имаха прякори, но и тях не си спомням.

— А спомняте ли си името на изчезналото момче?

— О, това е лесно. Повтаряха го хиляди пъти. Скот Фалън.

Гърни си записа.

— Пожарът е унищожил главната сграда и архива с имената и адресите на лагерниците. Имаше ли разследване?

— Имаше, но не откриха нищо.

— Обаче въпреки всичко вие останахте. Превърнахте лагера във ваканционно селище. Сигурно сте привързан към мястото.

— „Брайтуотър“ беше вълшебно място. Щастливо място. Опитвам се да си спомня това.

— Звучи добре. Как върви бизнесът с ваканционното селище?

— Пълна скръб. Но все пак покрива разходите.

Гърни се усмихна и даде на Блумбърг визитна картичка с мобилни си номер.

— Благодаря за отделеното време. Ако се сетите още нещо за лошата година, нещо, което се е случило, имена, прякори, обадете ми се.

Блумбърг погледна картичката и се намръщи:

— Добре.