Джон Вердън
Не заспивай (25)

24.

Фактът, че някой е писал дисертация за психологическите лостове, използвани при практикуването на вуду, подсказваше най-малкото минал научен интерес. Би могъл да възбуди въображението на съдебните заседатели, но едва ли можеше да се нарече, както се изразяват юристите, релевантен факт.

Завещанието обаче беше друга работа. То осигуряваше първия елемент на троицата мотив — средство — възможност. Завещанието беше важен фактор. Толкова важен, че Гърни трябваше да стигне до основата на въпроса — истинската причина Итън да завещае двайсет и деветте милиона долара на Хамънд, както и защо нито Джейн, нито Ричард сметнаха за необходимо да му кажат за това. Трябваше да го изясни, преди да се занимае с каквото и да било друго.

Той взе телефона си, набра номера на Джак Хардуик и остави гласово съобщение:

— Кажи ми, че не си знаел за двайсет и деветте милиона мотива, стоящи в основата на този случай. Защото ако си знаел за тази малка подробност и си предпочел да не ми кажеш, имаме сериозен проблем. Обади ми се при първа възможност.

Помисли дали да не се обади на Джейн Хамънд, но реши да отиде лично в бунгалото, без предупреждение. Един разговор лице в лице с Джейн и Ричард щеше да изясни много повече неща. Извади от сака си бележник, откъсна листче и написа бележка на Мадлин:

„Сега е почти 11:00. Прибрах се от Платсбърг преди известно време. Имах посещение от Гилбърт Фентън. Сега отивам в бунгалото на Хамънд, за да изясним един проблем. Вземам си телефона — моля те, обади ми се, когато се прибереш.“

Остави листчето до телефона на жена си на масичката. После облече якето си за ски и точно когато тръгваше към вратата, чу завъртането на ключа в ключалката. Вратата се отвори и Мадлин влезе, с дебела вълнена шапка, нахлупена над ушите и челото, й яке, закопчано до брадичката. Изглеждаше премръзнала и напрегната. Затвори рязко вратата след себе си и го поздрави с едно изнервено:

— Здравей.

— Къде беше? — контрира той и сам се изненада от резкия си тон.

— На разходка.

— Защо не ми остави бележка?

— Нямах план къде ще отида. И не очаквах, че ще се забавя толкова. В тази мъгла и в тоя студ… — Потрепери. — Имам нужда от една гореща вана.

— Къде ходи?

Тя го погледна, сякаш обмисляше отговор на сложен въпрос.

— Ходих до едно място, което вече не съществува.

Гърни я изгледа въпросително.

— Ходих до къщата, където живееха Джордж и Морийн. Ако не знаех, че е там, нямаше да я позная. Премазана е от паднало дърво. Сигурно е станало отдавна. Цялата е покрита с мъх и борови иглички, отвътре са израснали дръвчета.

— И… какво направи?

— Нищо. Всичко беше различно. Черният път… старата ограда… всичко изглеждаше много по-малко и по-мизерно.

— Как намери къщата?

— С джипиеса.

— Спомнила си си адреса след толкова години?

— Само името на улицата. Но имаше само четири-пет къщи. — Мадлин замълча и го погледна нещастно. — Сега почти нищо не е останало.

— Видя ли някого?

— Не. — Тя отново потрепери. Притисна ръце плътно около тялото си. — Умирам от студ. Трябва си взема гореща вана.

Нещастното й изражение го накара да се почувства ужасно. То със сигурност отразяваше нещо дълбоко в душата й, но бе крайно несвойствено за онази Мадлин, която той познаваше. Или си мислеше, че познава.

Тя чак сега като че ли забеляза, че Гърни е с яке.

— Къде отиваш?

— При Хамънд, за да изясним нещо.

— С колата ли?

— Да.

— Внимавай, заледено е…

— Знам.

— Трябва да се накисна вече в тази вана — каза тя със същия нещастен, разсеян тон.

Обърна се и влезе в банята. Гърни я последва до вратата.

— Мади, взела си един от джиповете, намерила си с джипиеса несъществуващ адрес насред пустошта, разгледала си една стара разрушена къща, не си видяла никого и накрая си се върнала в мъглата тук, премръзнала до смърт. Това ли е всичко? Това ли прави цяла сутрин?

— Разпитваш ли ме?

Точно това правеше, помисли си Гърни. Беше лош навик, възобновен от стреса.

Мадлин пак се опита да затвори вратата, но той я спря с въпрос:

— Всичко това има ли връзка с удавеното момче?

— Кое всичко?

— Всичко това. Странното ти поведение. „Разходката“. Черният път.

— Дейвид, наистина умирам за една гореща вана.

— Каква е голямата тайна? Какво не искаш да ми кажеш? Попитах те дали има връзка с удавеното момче. Как се удави?

— Пропадна през леда.

— Ти познаваше ли го?

— Да. В района нямаше много деца на моята възраст, особено през зимата.

— Някои от тях живеят ли все още там?

— Трийсет години по-късно? Нямам представа. Но дори да срещна някого от тях, едва ли ще го позная.

Гърни се усети, че неволно кима с разбиране — друг заучен метод на разпит, целящ да създаде впечатление за съгласие, дори съчувствие. Веднага спря, засрамен от изначалната неискреност на този жест. Постоянно се налагаше да полага усилия, за да разграничи поведението си на детектив от поведението си на съпруг. Пробва още един въпрос точно когато Мадлин затваряше банята.

— Как пропадна в леда?

Тя задържа вратата, открехната само на няколко пръста.

— Тръгна да кара мотоциклет по замръзналото езеро. И ледът се пропука.

— На колко години беше?

— Казваше на всички, че е на шестнайсет. Но по-късно чух, че тъкмо е бил навършил петнайсет.

— Кой е бил там, когато се е случило?

— Само момичето.

— Познавахте ли се добре?

— Не много добре.

На лицето й за миг се появи тъжна усмивка, но бързо изчезна.

* * *

Историята й остави у него неловко чувство и по пътя към бунгалото той бе разсеян. Изведнъж в мъглата пред автомобила изскочи голямо сиво животно. Гърни натисна спирачките, но звярът скочи в мрака между боровете и изчезна.

В бунгалото го посрещна Джейн. Поздрави го с тревожна усмивка.

— Дейвид? Проблем ли има?

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Тя се дръпна и му махна към антрето.

— Ричард тук ли е?

— Легна да поспи. Мога ли да ви помогна с нещо?

— По-добре да говоря и с двамата.

— Щом мислите, че е важно…

Тя се поколеба, после отиде да извика Ричард.

Върна се след минута и покани Гърни при камината. Самата тя седна на страничната облегалка на съседното кресло и подръпна нервно един кичур коса до ухото си.

— Ричард сега ще дойде. Станало ли е нещо?

— Имам няколко въпроса.

— Какви?

Преди Гърни да отговори, Ричард влезе в стаята и седна в едно кресло. Поздрави с изкуствена професионална усмивка.

Гърни реши да говори по същество:

— Тази сутрин ме посети детектив Фентън. Каза ми нещо, което ме изненада.

— Не бих вярвала на нищо, което каже този човек — намръщи се Джейн.

Гърни се обърна към Хамънд:

— Каза ми, че наследявате огромно състояние.

Това не предизвика реакция.

— Вярно ли е? — настоя Гърни.

— Вярно е.

Може би предусетила логичния въпрос, Джейн се намеси:

— Не ви казах, защото се боях, че ще останете с грешно впечатление.

— По какъв начин?

— Ами, вие сте свикнали да работите с престъпници — хора, които правят ужасни неща за финансова изгода. Страхувах се, че завещанието на Итън ще ви накара да си помислите точно обратното.

— Обратното на какво?

— Беше ме страх, че заради безумните обвинения на Фентън може да си помислите, че под влияние на хипнозата Ричард е накарал Итън да му завещае парите — въпреки че е невъзможно. Идеята беше изцяло на Итън — да убеди Пейтън да се стегне.

— Беше чиста заплаха, за да съм честен — тихо каза Хамънд. — Опит да го изнуди да поправи поведението си. Посланието беше ясно: „Стегни се, иначе няма да получиш нищо.“ Итън беше решен да поправи брат си по всеки възможен начин.

— В действителност парите не бяха предназначени за Ричард — добави Джейн. — Даже когато дойде време за изпълнение на завещанието, той смята да ги откаже.

Гърни погледна Хамънд:

— Двайсет и девет милиона са доста пари за отказване.

— През живота си съм имал достатъчно пари, за да разбирам какво са и какво не са — отговори психологът, без да отмества от него синьо-зелените си очи. — Когато ги нямаш, си мислиш, че ще донесат в живота ти много по-голяма промяна, отколкото в действителност се случва. Само когато ги притежаваш, можеш да осъзнаеш какво ти отнемат. Баща ми имаше много пари и винаги е бил нещастен.

Гърни се облегна на коженото кресло и се втренчи в студената камина.

— Има ли и други факти, които не сте ми споделили, защото сте се опасявали, че ще остана с грешно впечатление?

— Не — побърза да отрече Джейн. — Няма друго.

— Ами телефонните обаждания до жертвите?

— Имате предвид обажданията, които брат ми уж бил направил в деня, преди да умрат?

— Да.

Тя стисна гневно устни и изсъска:

— Машинация на Фентън.

— Какво искате да кажете?

— Твърди, че е намерил един от предплатените телефони в чекмеджето на нощното шкафче на Ричард. Но Ричард никога не е ползвал това чекмедже и никога не е виждал този телефон.

— Намеквате, че Фентън го е подхвърлил?

— Не излиза ли така?

— Възможно е.

— Сигурно не ви каза, че Ричард се подложи на детектора на лъжата и издържа.

— Не, не спомена за това.

— Разбира се, че няма да спомене! Виждате ли сега каква е тактиката му? Говори само за неща, които злепоставят Ричард, а премълчава тези, които доказват невинността му!

Хамънд имаше вид, сякаш вече е минал през това и му е писнало.

— Някакви други въпроси? — попита.

— Фентън спомена също дисертацията ви за вуду.

— О, боже. Какво каза за нея?

— Посочи я като доказателство за интереса ви към използването на психологически контрол за убиване на хора.

Джейн гневно разпери ръце.

Гърни погледна Хамънд:

— Вярно ли е, че в дисертацията си свързвате вуду проклятията с хипноза?

— Тя бе обективно изследване на саморазрушителните душевни състояния, които шаманите създават у жертвите си. Мога да ви дам един екземпляр, но не виждам как ще ви помогне.

— Нека да оставим тази възможност отворена, в случай че се окаже полезна.

— Добре. Нещо друго за момента?

— Само още един въпрос. Итън Гол гей ли беше?

— Какво отношение има това към проблема?

— Някъде във всички подробности около случая е намесен сексуален елемент. Все още не знам дали има пряко отношение.

— Не мога да кажа без допълнителни изследвания. Но Итън беше твърде зает, за да има любовни връзки. Цялата му енергия бе насочена към спасяването на блудните души.

В гласа на Хамънд детективът долови особена нотка, която естествено го наведе към следващия въпрос. Но преди да успее да го зададе, психологът отговори:

— Признавам, че имах интерес към Итън. Но той не се интересуваше от мен. Не по този начин.

Настъпи кратка пауза, която бе прекъсната от Джейн:

— Итън уважаваше Ричард като професионалист. Буквално го боготвореше.

— Като професионалист — подчерта Хамънд.