Джон Вердън
Не заспивай (12)

11.

По някое време след полунощ настъпи рязка промяна на времето. Излезе силен вятър, който издуха облаците, и луната озари кленовата горичка пред прозореца на спалнята.

Гърни се събуди от воя на вятъра, отиде до тоалетната, изпи чаша вода и постоя известно време на прозореца. Лунната светлина, която озаряваше увехналата от студа трева на пасището, приличаше на слана.

Той пак си легна, затвори очи и се опита да прочисти ума си, като се надяваше, че пак ще заспи блажено. В съзнанието му обаче се заредиха една след друга смущаващи картини, моменти от деня, озадачаващи въпроси и полуоформени хипотези — игла, забутана някъде в купа сено.

Мислите му бяха прекъснати от някакъв звук — пронизителен, надделяващ над воя на вятъра. После рязко спря. Гърни зачака. Звукът отново се чу, сега по-ясно. Пискливият лай на койоти. Той си ги представи като малки вълци, обкръжили плячката си на осветения от луната скалист хребет над горното пасище.

На заранта Гърни се събуди изтощен. Стана с мъка и се пъхна под душа. Горещата вода постигна обичайния си магически ефект — прочисти ума му и го съживи.

В спалнята намери двата сака, които Мадлин му бе показала предишната сутрин. Този на жена му — пълен и закопчан с ципа; неговият отворен и чакащ вещите му.

Гърни не обичаше да стяга багаж за пътуване — може би защото не харесваше самите пътувания, особено онези, в които се очакваше да се забавлява. Успя все пак да събере и опакова нещата, които биха могли да му потрябват. Занесе двата сака до задната врата на кухнята, където Мадлин бе стоварила скиорските им екипи, снегоходките и ските. Когато ги видя, той се почувства още по-неловко, защото осъзна, че единствената част от екскурзията им, която го интересува, е краткото посещение във „Вълчето езеро“.

Изнесе всичко и го качи в колата. Докато наместваше нещата в багажника, видя Мадлин, увита с дебело палто, да идва през пасището откъм езерото.

Гърни се върна в кухнята и сложи кафе. След малко тя влезе. Когато я чу в антрето, той извика:

— Кафето е готово. Искаш ли?

Не успя да разбере смотолевения отговор. Повтори въпроса, когато тя влезе в кухнята.

Мадлин поклати глава.

— Добре ли си?

— Да. Качи ли всичко в колата?

— Доколкото мога да преценя, да. Саковете, ските…

— Джипиеса?

— Разбира се. Защо?

— Заради обиколката, която ще правим. Не искам да се изгубим.

— Пътищата не са чак толкова много, че да се изгубим.

Тя кимна. Изглеждаше все така умислена като миналата вечер. Преди да излезе от стаята, добави с малко хладен тон:

— Докато беше в банята, се получи съобщение. На телефонния секретар.

Гърни отиде в хола. По тона на жена си подозираше, че го е търсила Ребека. Оказа се прав.

— Здравей, Дейв. Четирима души, които са сънували един и същи сън? Какво означава един и същи? По принцип сходни елементи? Или абсолютно еднакви картини? Ако е първото, изглежда преувеличено. Ако е второто, звучи като пълна лудост. С удоволствие бих се разровила по-дълбоко в този случай. Слушай, всеки петък имам лекция в департамента по психология в СЛЪНЧЕВ Платсбърг. Утре също ще съм там. Според гугъл това е само на четирийсет и три километра от „Вълчето езеро“. Ще ти бъде ли удобно? Можем да се срещнем в моя хотел, „Колд Брук“. Ако идваш откъм „Вълчето езеро“, хотелът е точно преди студентския комплекс. Обади ми се.

Гърни се замисли за времето и мястото на предложената среща и как, ако приеме, това щеше да го постави в деликатно положение с Мадлин. Преди да се обади на Ребека, трябваше да обмисли добре тези въпроси.

* * *

През петчасовото пътуване от Уолнът Кросинг до северните склонове на Адирондакс навън се редуваха ту красиви, ту неприветливи пейзажи от провинциалната част на щата Ню Йорк. Много градчета бяха мъртви или западащи — последните оцеляващи магазинчета се бяха вкопчили в главните шосета като паразитни лиани в ствола на дърво. Имаше цели долини, в които упадъкът бе толкова повсеместен, че изглеждаше причинен от отровно замърсяване, просмукващо се от земята.

На север белите петна от нестопил се сняг върху тъмносивите разорани ниви ставаха все по-големи, облачността се уплътни и температурата падна.

Стигнаха селце с повече признаци на живот и Гърни отби в една бензиностанция срещу закусвалня, наречена „Кафене и вкусни хапки — Рай“. След като зареди, той премести колата от колонката на първото свободно паркомясто.

Попита Мадлин дали иска кафе. Или нещо за хапване?

— Искам само да сляза от колата, да си опъна краката и да глътна чист въздух.

Гърни пресече улицата сам, влезе в закусвалнята и установи, че етикетът не отговаря на съдържанието.

„Вкусните хапки“ бяха в хладилен шкаф, осветен от слаба крушка, и напомняха за мизерните му закуски от детските му години в Бронкс: евтин салам, варена шунка и американски кашкавал с гаден оранжев цвят, наред с табли варени картофи с майонеза и салата с макарони. „Кафенето“ се състоеше от две постлани с мушама маси, всяка с четири сгъваеми столчета наоколо.

На едната маса седяха две сбръчкани бабички, наведени мълчаливо една срещу друга, сякаш са водили разговор и някой е натиснал копчето за пауза.

Имаше малка еспресо машина, която не даваше признаци на живот. Някъде от подземието се чуваше постоянно тракане на тръби и свистене. Една флуоресцентна лампа на тавана бръмчеше.

Едната бабичка погледна Гърни:

— Знаете ли какво искате?

— Имате ли обикновено кафе?

— Кафе имаме. Не знам колко е обикновено. Искате ли нещо в него?

— Не, предпочитам да е чисто.

— Един момент.

Тя бавно се изправи, отиде зад хладилния шкаф и се скри от поглед.

След няколко минути се показа пак и постави върху плота изпускаща пара пластмасова чашка.

— Долар за кафето, осем цента за губернатора, който не струва и толкова. Глупакът прокара закон за защита на вълците в парка. Вълци! Представяте ли си каква глупост? Паркът е за семейства, деца. Глупак с глупак! Искате ли капаче за чашата?

Гърни каза, че не иска, остави долар и петдесет на плота, благодари и си излезе.

Забеляза Мадлин на около две пресечки по главната улица, идваше към него. Той отпи две глътки от кафето, за да не се разплиска, и тръгна срещу нея. Докато отиваха към колата си, от една двуетажна офис сграда на десетина метра от тях излезе млада двойка. Жената държеше бебе, увито в одеяло. Мъжът обиколи от лявата страна на кола, спряна пред сградата, но изведнъж спря. Погледна над тавана на колата към жената. Тръгна пак към нея с несигурни крачки.

Гърни се приближи достатъчно, за да види лицето на жената — устните й бяха стиснати в гримаса на ужасно отчаяние, по бузите й течаха сълзи. Мъжът спря пред нея, погледна я с изражение на пълна безпомощност, после я прегърна заедно с детето.

Гърни и Мадлин забелязаха табелата над вратата на сградата и в този момент и двамата бяха осенени от ужасяващо прозрение. Пишеше имената на трима лекари, специалисти по педиатрия.

— О, боже… — Думите излязоха от устата на Мадлин като тих стон.

Гърни първи бе готов да се обяви за инвалид по отношение на съчувствието към другите хора; чуждото нещастие не го трогваше. Но понякога, като сега, съвсем ненадейно го заливаше такова всеобхващащо чувство на състрадание, че очите му се напълваха със сълзи и буквално болка пронизваше сърцето му.

Той хвана Мадлин за ръката и двамата мълчаливо извървяха последните няколко метра до колата си.