Джон Вердън
Не заспивай (28)

27.

В 6:45 на другия ден, още при първите лъчи на зората, Гърни и жена му се качиха в субаруто и с увеличено на максимум парно потеглиха към Лейк Джордж. Мадлин заспа още преди да минат първия хребет.

Второстепенните пътища бяха заледени от среднощните превалявания и не можеше да се шофира бързо. Северната магистрала обаче беше суха и нямаше движение; така Гърни успя да навакса забавянето.

Пристигнаха в Лейк Джордж Вилидж в 8:56 и след няколко секунди той видя самото езеро — сиво под студеното небе. Минаха покрай пусто пристанище за яхти, затворен ресторант и разположен на самия бряг хотел с почти празен паркинг.

В 8:59 Гърни спря на бензиностанцията „Суноко“ на Удпекър Роуд. Забеляза червения „Понтиак GTO“ до магазина зад колонките. Хардуик крачеше напред-назад в края на паркинга и пушеше. Изглеждаше мрачен. Стиснатите зъби, напрегнатото мускулесто тяло и тези студено сини очи като на ескимоско куче можеха да накарат всеки разумен човек, който не го познава, да стои на разстояние.

Мадлин се размърда на седалката.

— Пристигнахме — каза Гърни, докато спираше до понтиака. — Искаш ли да се разходиш наоколо?

Тя измърмори нещо и поклати глава.

Гърни слезе. Вятърът от езерото веднага го преряза и той закопча якето си. Когато го видя, Хардуик хвърли цигарата на земята и я смачка, сякаш беше оса, която току-що го е ужилила. Намръщената му гримаса се смени с широка усмивка и той протегна ръка.

— Дейви! Как се радвам да те видя!

Жизнерадостният му тон бе престорен като фалшивата усмивка.

Гърни стисна ръката му.

Хардуик добави шепнешком, без да сваля усмивката от лицето си:

— Никога не знаеш кой наблюдава. Исках сценарият с подаръка да изглежда правдоподобно. — Отвори вратата на понтиака, извади кутия с цветна опаковка и я подаде на Гърни. — Разопаковай го и се престори, че се радваш.

Предметът в кутията приличаше на луксозен нов смартфон.

— Съвременен скенер за бръмбари — обясни Хардуик. — Пълни инструкции на стартовия екран. Паролата ти е „Шерлок“. Нагласяш на „сканиране“ и го оставяш в джоба си. Автоматично картира помещението, в което се намираш. Открива и идентифицира аудио и видео проследяващи устройства, джипиес засичащи устройства, записващи устройства, предаватели. Запазва картата, локацията и данните за честотния спектър на всяко устройство. Въпроси?

— Откъде го взе?

— Спомняш ли си онази корава дребна червенокоса техничка от случая „Мелъри“?

— Сержант Робин Уиг?

— Вече лейтенант Уиг. Командва техническата секция на Службата за борба с тероризма. Поддържаме връзка. Споменах й за притесненията си, че ме следят. Тя си пада по такива интриги. Каза, че мога да го ползвам три дни. Неофициален полеви тест.

— Какво възбуди подозренията ти?

— Една странна туристическа брошурка. — Хардуик се огледа, после посочи магазина на бензиностанцията. — Хайде да влезем.

Вътре, освен татуираното момиче с боядисана в зелено къса коса на касата, нямаше никого. Хардуик тръгна към хладилната витрина с напитките.

— Искаш ли нещо?

— Разкажи ми за брошурата.

Хардуик отвори хладилника и взе бутилка изворна вода.

— Брошура в стила на Търговската камара. За Харпърс Глен. Чувал ли си за това място?

— Предлагат полети с балон.

— Да, и други подобни тъпотии. Популярно туристическо място на едно от Пръстовите езера.

— И… получил си рекламна брошура за Харпърс Глен? После?

— Получи се по пощата. Някой беше написал отпред думата „Незабравимо“. И го беше подчертал дебело.

— Какво означава според теб?

— Може да означава куп неприятности. Спомняш ли си как те въвлякох в случая „Хамънд“? Имам предвид, освен че ти помогнах да не хабиш мозъка си за някакво шибано бодливо свинче.

— Трябваше ти подставено лице — за да не разбере Гил Фентън, че си се заел лично да прецакаш разследването му.

— Спомняш ли си защо не искам да разбере?

— Защото има някакъв компромат срещу теб за нещо, което се е случило много отдавна. И ако го ядосаш достатъчно, може да го пусне.

— Въпросното нещо се случи в Харпърс Глен.

В този момент към тях се приближи тийнейджър с развлечени дънки, прекалено голяма червена спортна шапка, кожено яке и лъскави ониксови обеци с дисковидна форма, цъкащ с език някакъв хип-хоп ритъм. Отвори вратата на хладилната витрина до Гърни и взе четири кутии богата на кофеин напитка, наречена БАМ.

— Да се омитаме — изръмжа Хардуик.

Плати изворната вода на зеленокосото момиче и двамата излязоха.

Навън Хардуик запали цигара и дръпна жадно няколко пъти.

— Предполагам, че брошурата няма как да е съвпадение, а? — попита Гърни.

— Няма причина друг да ми праща такава брошура. Пък и това „незабравимо“ няма начин да е съвпадение. Това е заплаха, мамка му. Фентън знае, че работя за Хамънд. А това означава, че някъде има бръмбар.

— В бунгалото?

— Най-вероятно.

— Добре. Какво да правим?

Хардуик направи гримаса, сякаш имаше киселини.

— Исках да го избегна, но трябва да приемем фактите такива, каквито са. Накратко, няма никакво значение какво знае или не знае Фентън. Няма да се откажа. Ако реши да изиграе картата с Харпърс Глен, негова работа. Но кълна се, ако потъна, ще повлека и този негодник с мен.

Дръпна още веднъж от цигарата.

Гърни сви рамене:

— Изглежда, че Фентън знае, но не е сигурно.

Хардуик се изхрачи на земята и изръмжа:

— Нищо не е сигурно, но това е добро работно предположение.

— Искам да кажа, че ако той не знае и брошурата е дошла по друг начин при теб, не е необходимо да издаваш участието си. Не е като да се е подписал под заплахата. Ако отидеш да го разпитваш, може да отрече, че той я е пратил. Така само ще му направиш удоволствието да знае, че те е засегнал.

— Какво казваш, да не му пъхам средния си пръст в окото?

— На твое място бих устоял на това изкушение. — Гърни потупа по джоба, където бе прибрал засичащото устройство. — Предполагам, че искаш да отида в бунгалото с тази играчка и да проверя подозренията ти?

— Точно така. Може да сканираш и Президентския си апартамент.

Гърни кимна и погледна към субаруто си.

— Може ли да засича джипиес проследяващи устройства?

— Според Уиг може да засече всичко.

— Провери ли твоята кола?

— Да. Чиста е.

Дали да не проверя и моята сега, преди да се видя с Анджела?

Хардуик дръпна замислено от цигарата и кимна:

— Не е лоша идея.

* * *

Мадлин съвсем се беше разсънила. Погледна екранчето на смартфона със същото любопитство и загриженост, както Гърни и Хардуик.

Устройството беше по-напреднало от всичко друго, което Гърни бе виждал. На скенера се виждаха очертанията на автомобила, в който се намираха.

Хардуик обясни, че е задал „основен периметър на сканиране“ — една от новоразработените функции, позволяваща да се ограничат само във вътрешността на субаруто.

Гърни го изгледа въпросително.

Хардуик сви рамене:

— Само повтарям това, което ми каза Уиг. Според нея това нещо обединява две технологии. Едната засича и показва честоти на предаване. Другата е някакъв нов вид радар — БОК, или близкообхватно картиране. Той засича и показва контурите на всяко затворено пространство. В комбинация двете дават точното местоположение на всяко предавателно устройство.

На дисплея в графичните очертания на автомобила имаше две мигащи червени светлинки: една близо до двигателния блок отпред и една близо до мястото на резервната гума отзад. До всяка от тях бяха изписани три серии от числа и буквите СГП.

Мадлин погледна Хардуик:

— Какво означава това?

— Буквите указват вида устройство СГП означава „сателитно геопозициониране“. Големите цифри до всяка точка показват честотата на предаване. Другите две числа определят местоположението му като височина над земята и хоризонтално разстояние от очертанията на колата в сантиметри.

— Като има две мигащи светлини, означава ли, че имаме две проследяващи устройства? — скептично попита Гърни.

— Малката джаджа не лъже.

— Тези неща показват на някого къде се намираме в момента? — попита разтревожено Мадлин.

— Точно така.

— Можем ли да се отървем от тях?

— Можем, но трябва да помислим кога, къде и как е най-добре. — Хардуик погледна Гърни. — Някакви идеи?

— Зависи кого подозираме, че ги е сложил, и защо са две.

— Презастраховка? Или различни функции при различни условия?

— Колко пъти си слагал две проследяващи устройства на един автомобил? — скептично попита Гърни.

— Никога.

— Може би двете устройства са от два различни източника.

Сега Хардуик на свой ред изгледа скептично приятеля си:

— Да са поставени поотделно от двама души? И никой от двамата да не разчита на информацията, която ще получи от другия?

— Може да са поставени от две различни разследващи служби. И никоя от двете да не подозира, че другата ме следи.

— За кои две служби говорим?

— Нямам представа, само размишлявам. Например кой е разрешил електронно следене на личния автомобил на частен детектив? Не би трябвало да съм заподозрян в престъпление. Ако разрешението е по достатъчно основание, с какви аргументи? Ако устройствата са поставени без съдебна заповед, кой е прибягнал до тази незаконна стъпка? Кой иска толкова много да знае къде ходя?

— Трябва да си зададем и въпроса какво правят с данните от следенето.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мадлин, като се втренчи в Хардуик.

— Данните за местоположение може да се използват по много начини. Може да се въведат директно в автоматичен дрон с чувствителна камера. Или да се предават на навигационен екран, на който можеш да следиш целта и в същото време да останеш незабелязан.

Гърни погледна часовника си и каза:

— Нямам много време. Сега е почти девет и двайсет и пет, а в десет трябва да съм на около километър по-нататък по улицата, за да се видя с Анджела Кастро, и в никакъв случай не искам някой да засича местоположението на срещата. Проблемът е, че ако демонтираме проследяващите устройства тук, ще издадем, че сме ги открили, което ще ни отреже възможността да ги използваме по-късно. Затова трябва да измислим друго решение.

— Лесна работа — каза Хардуик. — Остави колата тук и отиди пеша на срещата. Няма проблем.

— Няма проблем, освен ако този, който е програмирал дроновете, не ни снима. Нали знаеш, че в наши дни във въздуха летят хиляди от тези проклети неща.

— Боже! — възкликна Мадлин. — Да не би да казваш, че някой ни наблюдава от небето?

— Казвам, че трябва да действаме, сякаш ни наблюдава.

Хардуик пак направи кисела физиономия:

— И какво тогава?

— Не е сложно. Просто ако правим нещо, трябва да го правим на закрито.

След кратко замисляне, Мадлин отбеляза:

— Онзи хотел, покрай който минахме, нямаше ли от ония големи навеси отпред? Като „Вълчето езеро“? Почти съм сигурна, че видях такова нещо.

Гърни кимна бавно:

— Мисля, че си права. И че това може да реши проблема.

* * *

Десет минути по-късно съгласно набързо измисления план понтиакът спря на паркинга за гости на хотела, а субаруто — под навеса пред главния вход. Хардуик бързо разкара пиколото, като показа лиценза си на частен детектив, с авторитетен тон обясни, че трябва да направи спешна проверка на автомобила, и го увери, че няма да отнеме много време.

Планът беше Хардуик да намери и анализира проследяващите устройства на субарито на скрито място от вероятни средства за въздушно наблюдение, а Гърни да мине през хотела, да излезе от задния вход и да отиде пеша до „Куклената къщичка на Табита“.

Мадлин влезе във фоайето с мъжа си. Намериха сувенирния магазин на хотела, където Гърни си купи нелепо скъп пуловер и спортна шапка. Върнаха се във фоайето, където той си сложи новите придобивки и остави якето си на Мадлин.

— Ще се върна до час. Стой така, че да виждаш главния вход, в случай че Джак има нужда от теб.

Тя кимна. Напрегнато притисна якето му до тялото си.

— Всичко ще бъде наред — увери я той с пресилено ведър тон. — Мисля, че тази среща с Анджела Кастро ще ни покаже най-сетне вярната следа. — Прегърна я силно.

— Добре, тръгвай — каза тя, като се усмихна нервно.

Гърни пресече фоайето към врата с червен надпис ИЗХОД.

Влезе в коридор, водещ до друга, стъклена врата. Отвори я и излезе на павирана пътека, криволичеща между туфи декоративни растения, увехнали и пожълтели. Тя го заведе до по-широка алея по брега на езерото, вървяща успоредно на Удпекър Роуд и осигуряваща почти непрекъсната гледка към магазините и ресторантите на главната улица.

Поддържайки постоянно темпо, той притича покрай няколко души, разхождащи кучета и плътно опаковани е топли дрехи, за да се предпазят от мразовития вятър, духащ на пориви от езерото. След няколко минути видя сградата, която бе видял на снимка в интернет. „Куклената къщичка“ изглеждаше още по-чудато в делничната обстановка, отколкото в приказния декор на уебсайта.

Гърни пресече зелената площ покрай алеята и Удпекър Роуд. Извади телефона си и активира приложението за звукозапис, после пак го прибра в джоба си. Входът за паркинга на магазина за кукли беше увенчан с декоративна арка, носеща надписа, който той си спомняше от сайта: „Домът на прекрасните, приказни, колекционерски кукли“. Отпред имаше четири коли. Едната беше с номер от Ню Йорк Сити. От двете страни на вратата на магазина имаше по едно високо до кръста градинско джудже.

Гърни отвори вратата и веднага го лъхна приятен аромат, напомнящ му за дъвките, които не беше виждал и помирисвал от началното училище. Десетки куклени лица го гледаха от свят в пастелно розово, синьо и жълто.

Зад една от централните витрини стоеше млада жена. Гледаше с толкова неподвижни приветливи очи, че той отначало я помисли за кукла с човешки размер — докато не я чу да говори:

— Добре дошли в „Куклената къщичка на Табита“. С какво мога да ви бъда полезна?

Гърни се огледа сред множеството от кукли, по плотове, по рафтове, в стъклени витрини — всякакви форми, размери и стилове, от невинни бебета до чудати създания, излезли от приказките. Или от кошмарите.

— Стълбите за втория етаж? — попита той.

Жената го погледна с нарастващо любопитство:

— Вие ли имате среща с госпожица Кастро?

Гърни очакваше да се срещнат в по-потайна обстановка, затова се изненада да чуе името.

— Да, аз.

— Тя е с Табита — каза жената, като понижи глас, сякаш говореше за нещо много специално. — Сега ще ви покажа. — Преведе Гърни през лабиринт от кукленски витрини до стълби с розов парапет. — Качете се оттук, господине.

Вторият етаж изглеждаше почти като първия с тази разлика, че тук куклите бяха доста по-еднообразни и подредени на групички като приятелски компании. Недалеч от горния край на стълбите имаше малък кът за сядане с жълта маса и два лъскави бели стола. На единия от тях седеше бледа хилава млада жена с руса коса, оформена в голяма, безупречна прическа. Поразителен бе контрастът със скромното й, слабо лице, а също невероятната прилика с русата прическа на една кукла в една стъклена витрина в ъгъла.

От другата страна на масата стоеше жена, отличаваща се по всякакъв възможен начин от седналото до нея недохранено същество. Пищното й тяло бе загърнато в обилно плисирана дълга виолетова рокля с бродерии на деколтето. Пръстите й бяха покрити с лъскави пръстени. Лицето й беше ярко, почти театрално гримирано. И капакът на всичко, буквално и метафорично, беше прическата й. Ако косата на седналата жена хващаше окото, тази те караше да занемееш. Сресаните нагоре черни и изпъстрени със сребристо вълни се срещаха под драматични ъгли, навявайки асоциации с бурно море от пейзаж на Търнър.

Това беше жена, помисли си Гърни, обожаваща зрелищните изпълнения.

— Господин Гърни, предполагам?

— Да. А вие сте…?

— Табита — изрече тя с напевен глас, сякаш казваше заклинание. — Тъкмо ставах да донеса на госпожица Кастро чаша хубава изворна вода. Вие ще искате ли нещо? Билков чай може би?

— Не, благодаря.

— Ако размислите или имате нужда от нещо друго, ако искате да питате нещо, просто позвънете. — Тя посочи един звънец с формата на купол по средата на масата. — От чисто сребро е. Издава най-чистия звън.

— Благодаря ви.

С шумолене на копринен плат и полъх на цветен аромат тя се завъртя покрай него и слезе по стълбите с розовия парапет.

Когато се окопити от удивлението, Гърни насочи вниманието си към младата жена на масата.

— Анджела?

Тя само кимна.

— Може ли да седна?

— Разбира се.

— Първо искам да ви благодаря, че се съгласихте да поговорим.

— Не знаех какво друго да направя — отговори тя, като го погледна с разширени от тревога очи. Писмото, което другият детектив остави в къщата на брат ми, много ме уплаши. Това, което казахте по телефона, ме уплаши.

— Опитваме се единствено да бъдем честни с вас и да научим повече за тази ситуация.

— Добре.

Гърни се огледа между витрините с кукли.

— Странно място за среща сте избрали.

— Нали казахте, че в магазин е подходящо? — разтревожи се тя.

— Наистина е подходящо — увери я той, като се усмихна окуражително. — Имах предвид, че никога не съм бил в такъв магазин.

— О, със сигурност. Този е уникален.

— Табита изглежда много… приветлива — отбеляза Гърни със същия окуражителен тон.

Анджела кимна — първо ентусиазирано, после като че ли малко засрамено. Наклони се към Гърни и прошепна поверително:

— Мисли си, че ще купим още една „Барби“.

— Още една „Барби“?

— Когато със Стиви бяхме отседнали тук, той ми купи една „Барби“. — Младата жена се усмихна детински невинно. — Една специална, която винаги съм искала да имам.

— Със Стиви… сте отседнали тук?

— Е, не точно тук в магазина. В „Куклен свят“. По-натам по улицата. Това е нещо като мотел, но не като другите мотели. Всичко е като от приказките. Стаите са тематични. — Очите й грейнаха при тази дума.

— Кога беше това?

— Когато дойде при оня зловещ хипнотизатор, за да се откаже от пушенето.

— Вие срещнахте ли се с хипнотизатора?

— Не, това си беше работа на Стиви. Аз го чаках тук, в мотела.

— Казахте, че хипнотизаторът е зловещ. Откъде знаете?

— Така каза Стиви — че е много зловещ тип.

— Каза ли още нещо за него?

Тя поклати глава:

— Не, само това. Че е зловещ и гнусен.

— Спомена ли нещо за кошмари?

— Да, но по-късно. Сънувал, че грамаден вълк забива нож в сърцето му. Такива неща. Вълк с пламтящи червени очи, надвесен над него. — Анджела потрепери. — Боже, отвратително е!

— Повече от веднъж ли ви разказва за кошмара?

— Много пъти. Мисля, че всяка нощ след срещата с хипнотизатора. Казваше, че е гнусен.

— Кошмарът е бил гнусен като хипнотизатора?

— Да, предполагам.

— Стиви често ли използваше тази дума?

Въпросът явно я смути.

— Не, не много често. Само от време на време.

— Спомняте ли си в какви други ситуации я е употребявал?

— Не.

Отговорът дойде твърде бързо, но Гърни усещаше, че ако продължи да задълбава в тази тема, ще сгреши. Трябваше да почака и пак да я засегне малко по-късно.

За момента искаше да намали напрежението, а не да го засилва. Затова трябваше бавно да заобикаля всички препятствия, а не да се опитва да ги преодолява. Този криволичещ стил на разпит бе несвойствен за праволинейния му начин на мислене, но беше най-добрият подход засега.

— Колко сериозен беше проблемът с цигарите на Стиви?

— Какво искате да кажете?

— Беше ли се опитвал да ги откаже и преди?

— Предполагам. — Тя сви рамене. — Не знам със сигурност.

— Казвал ли ви е често, че иска да ги спре?

— Никога не сме приказвали за пушенето.

Гърни кимна, усмихна се:

— Предполагам, че повечето хора не говорят за това.

— Да. Тъй де, за какво да приказват за това? Ега си тъпата тема.

— След сеанса по хипноза при доктор Хамънд, след като се прибра вкъщи, Стиви успя ли да откаже цигарите?

— Не.

— Това дразнеше ли го?

Тя го погледна объркано:

— Може би. Не съм сигурна. Може би не е искал да откаже цигарите наистина. През повечето време говореше за ужасния сън и колко гнусен човек е Хамънд.

— Изглеждаше ли ядосан заради разкарването дотук, заради загубата на толкова време и пари?

— Загуба ли?

— Ами, мислех си, ако сеансът с Хамънд не му е помогнал да откаже цигарите… това не го ли ядоса?

На лицето й отново се изписа недоумение, въпреки че явно бе размишлявала върху този въпрос.

— Да, той каза, че е ядосан, когато го попитах.

— Обаче…?

— Обаче, когато Стиви наистина се ядоса… тоест, когато се ядосаше… очите му ставаха… не знам как да го опиша, но… но дори яки мъже не го закачаха.

— А когато го попитахте за времето и парите, не ви се стори ядосан, така ли?

— Да.

Тя замълча. Изглеждаше тъжна и объркана.

Гърни тъкмо се чудеше как най-добре да зададе следващия си въпрос, когато чу шумолене на плат и с периферното си зрение забеляза корпулентната Табита да се качва по стълбите с удивителна за габаритите си пъргавина.

Тя се приближи ухилена и остави на масичката между тях черен лакиран поднос с маркова минерална вода, луксозна кофичка с лед и две чаши. Намигна дяволито на Гърни:

— Донесох чаша и за вас, ако случайно размислите.

— Благодаря.

Задържа се секунда-две, после се завъртя и се оттегли към стълбите с апломб, който навярно беше обичайният й стил.

Анджела наблюдаваше отдалечаването на Табита със смесица от тревога и страхопочитание. Гърни изчака собственичката на магазина да се скрие от поглед, преди да коментира:

— Интересна жена.

— Може би не трябваше да й казвам, че има вероятност да купим кукла.

— Защо й казахте така?

— Ами, не можех да й кажа истината, нали? Не можех да й кажа, че имам среща с някого, за да му разкажа за ужасната смърт на приятеля си.

— А с кого й казахте, че имате среща?

— С вас.

— Добре, но за какъв ме представихте.

— О… просто казах името ви и че сте приятел — не детектив или нещо подобно. Надявам се, че нямате нищо против да ви представя като приятел.

— Разбира се, че не. Много добра идея… Има ли конкретна причина да искате да се видим тук?

Анджела кимна енергично:

— Тук страшно ми харесва.

Гърни се огледа. Опита се да се постави на мястото на човек, който би се почувствал уютно в такава екзотична, натрапчива за въображението обстановка.

— Заради куклите ли?

— Да, разбира се. Но най-вече защото тук Стиви ми купи най-любимата кукла „Барби“.

— По някакъв специален повод ли го направи?

— Не. Просто ми я купи. А това я прави още по-ценна, ако разбирате какво искам да кажа.

— Изглежда, че е искал да ви зарадва.

Очите й се насълзиха.

— Значи това място е много важно за вас — продължи Гърни.

— Освен това не можех да остана повече у брат си. Щом детектив Хардуик ме е открил там, значи и други хора могат. Затова взех от брат си пари назаем и една кола от употребяваните, които продава, и снощи дойдох тук. Той ми каза, че ако не искам никой да ме намери, трябва да плащам на ръка, защото ченгетата и други хора могат да те засекат по кредитната карта. Вярно ли е, или става само във филмите?

— Вярно е.

— Леле, като че ли някой постоянно ни следи. Е, аз направих, както каза брат ми — плащам навсякъде в брой. Взех същата стая, в която бяхме отседнали със Стиви.

— Тук ли мислите да останете известно време?

— Да, освен ако кажете, че не е добра идея.

Гърни не се сещаше за по-добра. Сега беше двойно по-доволен, че остави колата с проследяващите устройства в хотела. Той увери Анджела, че това е може би най-доброто място за нея при сегашните обстоятелства.

— Когато съм тук, имам чувството, че Стиви е с мен — каза тя и попи с кърпичка сълзите си, при което катастрофално размаза грима си.

Гърни се върна на въпроса, който го тревожеше през цялото време.

— Питам се, Анджела, не ви ли се стори странно, че Стиви е бил готов да се разкарва чак до Вълчето езеро само за един сеанс с хипноза?

— Да — отговори тя, като подсмръкна.

— Сигурно и по-близо до Флорал Парк има места, където правят такива сеанси.

— Предполагам.

— Питахте ли го какво му е толкова специалното на доктор Хамънд?

— Мисля, че някой му го препоръча.

— Кой?

Очите й се разшириха. Изглеждаше, сякаш търси начин да се измъкне от стая, в която е попаднала по погрешка.

— Не знам.

— Ситуацията изглежда доста опасна за вас, нали?

Тя кимна и прехапа устни.

— Сигурен съм, че Стиви би искал да сте на сигурно място.

Тя продължи да кима.

— Страх ли ви е заради това, което се случи с него?

— Моля ви, не говорете за това — прошепна тя и затвори очи.

— Добре, разбирам ви. — Гърни я изчака да отвори очи, преди да продължи. — Мисля, че сте много смела.

— Не, не съм.

— Смела сте. Дойдохте тук. Говорите с мен. Опитвате се да отговаряте честно на въпросите ми.

Тя премигна при последните му думи.

— Правя го, защото ме е страх, а не защото съм смела.

— Постъпвате правилно. Така ми помагате да открия истината.

Тя го погледна обнадеждено.

Гърни се усмихна добронамерено.

— Човекът, който препоръча доктор Хамънд…

— Не знам кой го препоръча! — прекъсна го тя. — Наистина не знам. Нямам представа изобщо за какво беше онова обаждане!

Замълча и се втренчи в сребърния звънец по средата на масата.

Обаждане ли? Какво обаждане? Гърни се облегна назад и зачака. Имаше усещането, че тя се опитва да събере кураж, за да му каже, и че търпението му в крайна сметка ще бъде възнаградено.

След дълго колебание тя продължи:

— Знам само, че Стиви получи обаждане от някого, а когато го попитах кой беше, само се сопна и каза, че никой не е. Което пък е глупаво, защото разговорът продължи много дълго. Казах му, че не може да е бил никой, а и защо ми говори така? Тогава замълча. Но по-късно почна да приказва за някакъв специален доктор, който щял да му помогне да откаже цигарите.

— Тогава направихте връзката и се досетихте, че онзи, който му се е обадил, му е казал за Хамънд?

— Да. Точно така. Изглеждаше очевидно. Затова го попитах. Попитах го направо: „Онзи ли ти каза?“

— Какво отговори?

— Само поклати глава, като че ли искаше да отрече. После се изнерви — не да се ядоса, просто стана нервен — и каза, че няма значение кой му е казал за доктора, просто трябвало да отиде. И че не съм имала право да го питам такива неща.

По погледа на Анджела личеше, че се опитва да прецени още колко подробности да му сподели.

— И тогава вие какво казахте? — настоя той.

— Казах му поне да ми каже кой се обади.

— Какво отговори?

— Отначало нищо. Стиви можеше да бъде голям инат, когато реши. Но аз настоявах, защото се държеше адски странно. Накрая каза, че е бил някакъв негов познат от далечното минало, че името му нищо нямало да ми говори, че било някакво хлапе, с което навремето заедно ходили на лагер.

— Изобщо нищо друго ли не каза за него? Опитайте се да си спомните.

— Не, нищо.

Анджела хапеше още по-силно устните си и седеше втренчена в звънеца е изражение, което предвещаваше пристъп на паника.

— Успокойте се, Анджела, всичко е наред. Няма да позволя да ви се случи нищо лошо. Спомнете си какво говорихме по телефона.

Тя премигна озадачено.

— Спомнете си какво ви казах за страха. Понякога се налага да направим нещо, което ни е страх да направим, за да се предпазим от по-голяма опасност. Виждам, че ви е страх да говорите за това, но ако ми кажете всичко, което знаете, всичко, което Стиви е казал, така ще се предпазите по-добре. Защото колкото повече неща знам, толкова по-качествено ще мога да ви защитя.

Тя затвори очи и каза, сякаш насила изричаше думите:

— Добре, работата е там, че после се случи нещо много странно. Вечерта, когато приказвахме за телефонното обаждане, той се преструваше, че не е важно, просто един обикновен разговор и няма смисъл да се интересувам.

Анджела замълча и си пое дълбоко дъх.

— Обаче после, в пет сутринта, ме събуди. Изглежда, че не беше мигнал цяла нощ. Пита ме три пъти дали наистина съм будна и дали слушам внимателно. После с много сериозен тон ми каза да забравя за онова обаждане. Каза никога да не споменавам за него и за нищо на света да не казвам на никого — че ако някой научи за обаждането, има опасност и двамата да умрем!

Отвори очи и по страните й потекоха сълзи.

— И аз мълчах. Кълна се. Не съм казала на никого. Нито дума.