Джон Вердън
Не заспивай (21)

20.

Гърни постави някои ограничения в колебливия си план да се срещне с Ребека в „Колд Брук Ин“.

Ако токът не дойде, няма да тръгне.

Ако мобилната връзка в хотела не се възстанови, няма да тръгне.

Ако снежната буря се възобнови, нямаше да тръгне.

Обаче електричеството бе възстановено в 6:22. Телефонното покритие — в 6:24. И небето преди зазоряване бе кристалночисто. Въздухът беше свеж и ухаеше на бор. Отоплението в хотела пак заработи. Всичко бе пълна противоположност на положението преди няколко часа.

В 6:55 Гърни беше измит, обръснат, облечен и готов да тръгва. Влезе във все още тъмната спалня. Усети, че Мадлин не спи.

— Внимавай — каза тя.

— Ще внимавам.

Да внимава, в неговите представи означаваше да стои на емоционална дистанция от Ребека, с която изглежда винаги имаше „възможности“. Питаше се дали и Мадлин влага същото значение.

— Кога ще се върнеш?

— Би трябвало да стигна в хотела около осем. Ако тръгна час по-късно, ще съм тук преди десет.

— Не бързай. Пътищата са лоши. И след снощната суграшица ще са хлъзгави.

— Сигурна ли си, че ще ти е добре сама?

— Ще се справя.

— Добре тогава. Тръгвам.

Той се наведе и я целуна.

Постланият с червен килим коридор сега бе ярко осветен — смайваща трансформация от снощния зловещ фон на осветеното от лампата лице на Барлоу Тар. На широкото стълбище към фоайето го лъхна аромат на прясно кафе и борови цепеници.

Остин Стекъл стоеше на вратата на офиса зад рецепцията и говореше разпалено по телефона. Носеше памучен панталон от марка, струваща пет пъти повече от подобни модели в „Уолмарт“. Карираната му бархетна риза толкова добре стоеше на якото му тяло, че явно бе шита по поръчка.

Когато видя Гърни, Стекъл прекъсна разговора с достатъчно силен глас, за да го чуе детективът:

— Ще ви се обадя по-късно. Имам важен гост. — Излезе зад рецепцията и се ухили, показвайки всичките си зъби. — Здравейте, детектив. Красива сутрин, а? Усещате ли аромата? Това е балсам. От балсамова ела. Ароматът на Адирондакс.

— Много приятно.

— Иначе наред ли е всичко? Харесва ли ви апартаментът?

— Не е зле. Но снощи стана доста студено, след като спря токът.

— А, да. Един от рисковете на живота сред природата.

— Освен това имахме среднощно посещение от Барлоу Тар.

Усмивката на Стекъл помръкна.

— Какво е искал посред нощ?

— Предупреди ни, че в хотела витае зло.

— Какво зло?

— „Злото, което уби всички.“

Стекъл направи гримаса на отвращение и гняв:

— Друго какво каза?

— Още неща в същия смисъл. Това ново ли е за вас?

— Какво имате предвид?

— Дали ви съобщавам нова информация. За Тар.

Стекъл потърка късо подстриганата си коса.

— Елате по-добре в офиса.

Гърни заобиколи рецепцията и влезе в стая, обзаведена в същия адирондакски стил като всяко друго помещение в хотела. Бюрото на Стекъл се състоеше от една лакирана дебела чамова дъска върху четири изправени дънера, оставени с кората. Столът бе груба изработка, с извити форми и подрязани клони за крака. Стекъл махна на Гърни към подобен стол от другата страна на бюрото. Когато и двамата седнаха, той опря дебелите си ръце на плота и каза:

— Надявам се, че нямате нищо против да поговорим насаме, защото можем да навлезем в теми, които не са за всяко ухо. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Не съм сигурен.

— Намираме се в трудно положение. Питате за Барлоу. Между нас казано, той е луд за връзване. Привиждат му се неща. Плаши хората. Постоянно приказва за вълци, зло, смърт и други такива. Пълни глупости. Затова може би се питате защо го търпя? Защо не изритам негодника и не се отърва завинаги от него? Или можете да си зададете още по-основния въпрос — защо изобщо е бил допуснат тук?

— Казаха ми, че различни членове на фамилията Тар работят в имението от времето на построяването й преди сто години от Долтън Гол.

— Вярно е. Но това не е причината да търпим това безумие. Истинският проблем беше Итън. Не ме разбирайте погрешно, Итън бе велик човек. Обаче точно това величие… и амбицията, която върви с него ето това може да стане проблем.

— Амбицията му да превърне всеки негодяй в примерен гражданин?

Дори забележката да засегна Стекъл заради миналото му, той не го показа:

— Както се казва във Вечната книга, всяка добродетел има своя порок. Но кой съм аз да негодувам? Сигурно сте чули какво Итън стори за мен.

— Разкажете ми повече.

Бях крадец. Измамник. Лежах в затвора. Имах късмета да попадна в програмата на Итън за превъзпитание. Достатъчно е да кажа, че програмата проработи успешно. Станах друг човек. Дори си смених името. Старото, с което се подвизавах в миналия си, прецакан живот, беше Алфонс Волк. Така се е казвал мъжът, за когото майка ми се омъжила, след като забременяла. Обаче по-късно научих, че той не е истинският ми баща. Майка ми забременяла от друг мъж, който загинал в катастрофа. Казвал се Остин Стекъл. Тя излъгала Алфонс Волк, че детето е негово, за да се омъжи за него. Много шибана история. Името ми трябваше цял живот да бъде Стекъл. Това е записано в гените ми. Затова приех това име като идеално начало на новия ми живот. След като завърших програмата на Итън, той ме взе да водя счетоводството тук. Невероятно, а? Единственото, което мога да изпитвам към този човек до края на живота си, е благодарност.

— Счетоводител ли сте?

— Нямам диплома, нямам степен, просто обичам да работя с числа. Аз съм един от ония луди учени, само без лудата част.

— Изглежда, че сте нещо повече от обикновен счетоводител на хотела.

— Да, така се получи. Минаха години. Нещата се промениха. Итън видя, че може да използва уменията ми да боравя с числа и за много други неща. Така станах главен управител на хотел „Вълчето езеро“ и финансов съветник на семейство Гол. Доста удивителна кариера за един дребен крадец, не мислите ли?

— Впечатляващо.

— Така е. Затова как, по дяволите, мога да критикувам амбицията на Итън и вярата му в хората? Да, понякога това означава, че някой откачен като Барлоу Тар ще може да се мотае колкото си иска тук, докато изобщо не е трябвало да го допускат, но също означава, че един дребен крадец може да бъде измъкнат от калта и да му бъде поверено да управлява не само хотел с нощувки по хиляда долара, а и цялото фамилно състояние на Гол. Звучи като приказка.

— След като Итън го няма, какво ви пречи да изгоните Тар?

— И аз си задавам същия въпрос. Може би суеверие.

— Какво суеверие?

— Вижте, единствената причина да съм тук е, че Итън реши да ме вземе и да ме задържи. Тар е тук по същата причина. Може би се боя, че ако го изгоня, някой ще изгони мен. Карма и такива глупости. Иначе от практична гледна точка няма никаква логика. А аз съм практичен човек. Затова си мисля, че съвсем скоро Лудия Барлоу може да изхвърчи.

— Като стана дума за това, предполагам, че решението да продължите договора на Ричард Хамънд за още две години е ваше.

— Така диктува справедливостта, не мислите ли?

— Значи се опитвате да бъдете непредубеден към него?

— Невинен до доказване на противното, нали?

— При цялата отрицателна медийна кампания?

— Голяма гадост, но понякога човек трябва да изтърпи и такива неща, не мислите ли?

— Въпреки лошата реклама решихте да подкрепите Хамънд заради юридическата презумпция за невинност и справедливостта?

Стекъл сви рамене:

— Също от уважение към Итън. Той се беше съгласил да продължи договора на Хамънд, преди да се изсипе тази помия. Реших да уважа решението му. Може би го правя пак от суеверие, но това е положението. Кого мога да уважавам, ако не Итън?

— От една страна, имате презумпция за невинност и устно обещание. От друга, е възможно Хамънд да има пръст в смъртта на Гол и другите трима гости на хотела. Ако го осъдят, рискът за вас е голям.

Стекъл пак присви очи:

— За какво да го осъдят?

— За някакво престъпление, свързано с четирите смъртни случая.

— Не използвахте думата „самоубийство“. Има ли причина за това?

Гърни се усмихна:

— Тази теория не ми изглежда логична. А на вас?

Стекъл не отговори. Облегна се назад и разтърка челото си, сякаш от тези мисли го болеше глава. Гърни продължи:

— Предвид големия риск и това, че сте практичен човек, си помислих, че може би има друга причина да задържите Хамънд. Прав ли съм?

Стекъл го погледна изпитателно и на лицето му бавно се изписа мрачна усмивка.

— Искате да чуете практична причина, така ли? Добре. Много е просто. Ако изгоним Хамънд сега… да, би излязло, сякаш изхвърляме боклук зад борда, бихме показали на медиите, че сме на страната на добрите. Обаче замислете се за другите последствия. Какво послание ще изпратим така на хората, които са идвали през последните две години, за да бъдат лекувани от този човек? Ако го изгоним сега, посланието към всичките тези гости ще бъде, че всички гадости, които се изливат в медиите, са верни и те са били оставени на произвола на един изверг. Повярвайте ми, това не е нещо, което бихте искали да си помислят платежоспособните ви клиенти. А някои от нашите са много богати хора. Ако задържим Хамънд тук, посланието е, че имаме доверие в него и медийните истории са пълни глупости. Това достатъчно практично ли ви звучи?

— Това обяснява до известна степен решението ви.

Стекъл явно се успокои и се настани по-удобно на стола.

— Може би звучи цинично. Но какво мога да кажа? Трябва да защитавам интересите на фамилията Гол. Итън ми повери тази задача. А аз всичко дължа на този човек.

* * *

Гърни имаше още въпроси към Остин Стекъл — въпроси за Итън и Пейтън, за фондацията „Нов живот“ на Гол, за тримата гости, които се бяха простили с живота.

Ако продължеше сега обаче, щеше да пропусне срещата с Ребека — а нейните познания за Хамънд, хипнозата и сънищата можеха да му бъдат много полезни.

Решението бе да се разбере с Остин да поговорят пак след завръщането му от Платсбърг.

Гърни благодари на управителя за отделеното време и търпението и бързо излезе при колата.

Въздухът беше свеж и имаше невероятна видимост. Повърхността на езерото бе покрита с гладък като стъкло слой лед, в който се отразяваше Гробищният хребет.

Докато Гърни изкарваше колата към крайбрежния път, телефонът му иззвъня. Той видя името на Джак Хардуик и вдигна.

— Ало, Шерлок, как е животът в баровското имение?

— Има някои интересни елементи.

— Къде си, по дяволите?

— На път за Платсбърг за среща с Холдънфийлд. Тя прояви интерес към случая.

Хардуик се изсмя дрезгаво:

— Интересът на Сладката Беки е главно към теб, жребецо. Къде иска да се срещнете?

— Нали ти казах, в Платсбърг.

— Това е името на града, но не него имах предвид.

— Джак — сряза го Гърни — след малко излизам от обхвата на частния ретранслатор на хотела. Спести ми глупостите си и ми кажи за какво се обаждаш?

— Добре, може би открих Анджела Кастро, изчезналата приятелка на трупа от Флорал Парк. Има брат, който е женен и живее в Статън Айлънд. Телефонирах на номера му. Обади се млад, плах женски глас. Казах й, че провеждам социологическо проучване от фирма за бяла техника относно употребата на домакински уреди. Отговори, че не може да ми каже нищо, защото къщата не била нейна, и да се обадя по-късно. Мисля да я посетя. Нещо ми подсказва, че е Анджела. Ако се окаже така, има ли нещо по-конкретно, което искаш да я питам?

Освен логичните въпроси за смъртта на Стивън Пардоза — какво е видяла, какво е чула, какво мисли, защо се скри — искам да знам как се е държал преди и след екскурзията си до Вълчето езеро: настроения, коментари, кошмари. Защо е дошъл чак тук да се лекува от навика да пуши? И откъде е научил за Ричард Хамънд?

— Това ли е?

— И какво е било отношението на Пардоза към хомосексуалистите.

— Защо?

— Опитвам се да налучквам. Преди години Хамънд е работил в тази област. По онова време е имало някои спорове относно подхода му. И онзи свещеник, Боуман Кокс, е вманиачен на тази тема. Твърди, че Хамънд стои в основата на самоубийството на Кристъфър Уензъл. Като стана дума, бих искал да разбера дали самият Уензъл е изразявал мнение по темата. Може би това го е завело при Кокс, а после е решил да разкаже за кошмара си точно на него. Знам, че е доста отвлечена теория, но трябва да започнем отнякъде.

— Ще проверя.

— Имаш ли още нещо за мен?

— Малко информация за Остин Стекъл. Той е поправил се престъпник и преди се е подвизавал с името Алфонс Волк.

— Да, той ми каза. Бивш измамник, когото програмата на Итън като с магия е превърнала във финансов съветник на фамилията Гол и управител на хотела.

— Спомена ли за опита си като наркопласьор?

— Стекъл… или Волк е бил наркопласьор?

— Продавал е кокаин и други лайна на богаташи. Един клиент, имащ фирма за търговия с ценни книжа със съмнителна репутация, харесал стила му. Наел го да пласира фалшиви акции, както пласирал белия прах. Оказва се, че Волк имал талант за това. Натрупал повече пари от фалшиви ценни книжа, отколкото от кока. Обаче не му стигало. Тогава почнали злоупотребите — работник мошеник да краде от работодателя си мошеник. Федералните, които внимателно следели фирмата, натиснали друг мошеник да свидетелства срещу него. Закопчали Волк, тикнали го зад решетките, после подал молба за предсрочно освобождаване. Влязъл във фондация „Нов живот“. Там Волк магически се превръща в Остин Стекъл, останалото е история. Е, каква е преценката ти за него?

— Не съм много сигурен. Труден характер е и не го крие. Трябва да поприказвам още с него, може би да го попитам защо премълча за разпространението на наркотици, когато ми разказваше за себе си. — Гърни погледна телефона си. — Мисля, че след малко ще изляза от обхват, затова нека да ти кажа още няколко въпроса, които искам да изясниш.

— Хайде, затрупай ме с работа, шефе. Нали живея, за да служа.

— Има две неща, които живо ме интересуват. Тези трима типове, които са дошли при Хамънд, за да се отърват от тютюнопушенето — успели ли са? През седмицата — седмица и нещо, след като са се прибрали у дома и преди да си прережат вените, пушили ли са, или не?

— Предлагаш да обиколя Джърси, Куинс и Флорида, за да търся свидетели, които са проверявали пепелниците на жертвите?

— Нали успя да намериш Анджела. Имам безкрайна вяра в способностите ти.

— О, това страшно улеснява задачата ми.

— Като стана дума за Анджела, може би трябва да обмислим добре нещата, преди да й направиш изненадващо посещение. Ако наистина си я намерил, не трябва да я изплашим. Може пак да избяга и никога повече да не я видим, а тя е най-близкото до очевидец, с което разполагаме.

— Добре, какво друго можем да направим?

— Изчакай малко. Дай й въздух. Нека да си помисли, че е овладяла положението.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Можеш да пуснеш в кутията на брат й писмо, адресирано до нея. Обясни й кои сме и че имаме клиент, който не вярва в официалната теория за самоубийствата, че ще бъде много полезно, ако ни помогне да открием истината — и така осигури собствената си безопасност — ако се съгласи да се срещнем или само да поговорим, както й е най-удобно. Напиши телефонните ни номера, мобилни и стационарни, имейлите ни и домашните адреси. Последното е много важно. Домашният адрес означава не само че може да ни намери, когато поиска, а и ни прави уязвими. Изрично подчертай, че само от нея зависи как и кога ще се свърже с нас и какво ще ни каже.

Хардуик замълча за момент.

— Звучи малко прекалено — каза след няколко секунди. — Всички тези номера и адреси.

— Това е тактика. Даваш на някого цял куп отворени врати, за да си помисли, че прави реален избор. А всъщност не осъзнава, че всички врати водят към една и съща стая.

— Или към една и съща помийна яма.

— И така може да се каже.

Последва нова пауза, но накрая Хардуик изръмжа примирено:

— Добре, ще направя както искаш. Но запомни, че ако нещата се прецакат, ще ти пикая на фасона. Други задачи?

— Много ми е любопитно да разбера кой от началството е одобрил медийната стратегия на Фентън. Трябва да е някой доста нависоко. Тази стъпка е толкова далеч от закостенялата система, в която живеят тези типове, че Фентън има нужда някой да му пази задника. Рано или късно искам да разбера защо са му дали зелена светлина, но за начало ще се радвам да узная кой. Искам, освен това да проучиш всичко за един тип на име Норис Ландън. Един вид провинциален аристократ. Ходи на лов за яребици и така нататък. През последните две години е чест посетител на „Вълчето езеро“.

— Като Хамънд.

— Именно. Ще е хубаво да разберем дали двамата имат някаква връзка… И още един въпрос, ако случайно ти остане време. Големият — какво може да спечели Хамънд, ако наистина е предизвикал смъртта на тези четирима души?

Хардуик замълча за дълго време и Гърни си помисли, че може връзката да е прекъснала.

— Джак?

— Мисля си какво би могъл да спечели.

— И?

— Ами… ако някой мръсник е в състояние да направи това… да измисли и внуши в нечия глава смъртоносен кошмар… може да го направи… просто за да докаже, че може.

— Заради чувството за могъщество?

— Да. Заради чувството за абсолютно божествено могъщество.