Джон Вердън
Не заспивай (26)

25.

Гърни спря колата под навеса. Мислите му бяха раздвоени между Хамънд и Мадлин. Прецизният дребен мъж с обезпокоителен интерес към убийствените практики на вуду и очи, светли и хладни като сапфири. Мадлин, застанала сама на пустия черен път и втренчена в развалините на къщата, където е прекарвала коледните ваканции преди повече от три десетилетия.

Искаше да говори с Пейтън Гол, но подозираше, че за да научи полезна информация от него, ще е необходимо да положи малко повече усилия от едно просто нахълтване у дома му. Да измисли най-добрия подход, се очертаваше трудна задача.

Когато влезе в апартамента, почти очакваше Мадлин да е още във ваната, но за негова изненада тя стоеше облечена до прозореца и гледаше езерото. Също толкова изненадващ бе огънят, пламтящ в камината.

Тя го погледна.

— Стекъл идва.

— Да запали огъня?

— Да, и да попита какво искаме за обяд и кога тръгваме за Вермонт.

— Спомена ли конкретен час, когато би искал да си тръгнем?

— Не. Но останах с впечатлението, че предпочита да е по-скоро.

— Какво му каза за обяда?

— Имаше две възможности: студена сьомга или салата с яйца и пушено пиле. Поръчах по едно от двете. Вземи, което ти харесва, аз не съм гладна.

— Ще ги донесе в стаята ли?

Сякаш в отговор на въпроса му, на вратата се почука.

Гърни отиде да отвори.

Остин Стекъл стоеше отпред с напрегната усмивка на лицето и поднос със сребърен похлупак в ръце.

— Малко е късно за обяд, но по-добре късно, отколкото никога, нали?

— Благодаря — каза Гърни и посегна за подноса.

— Не, не, оставете на мен. — Стекъл влезе, без да чака покана, пресече стаята и остави подноса на масичката пред камината. — Огънят гори добре, нали?

— Да.

— Жалко, че случихте на такова време. Очаква се още да се влошава. Откъм Канада се задава снежна буря.

Мадлин го погледна разтревожено:

— Кога?

— Трудно е да се каже. Това е проблемът на тези планини. Имат своята красота, дивата си прелест, но, също и един недостатък — неизвестността, ако разбирате какво имам предвид.

— Не съм сигурен — призна Гърни.

— Когато става дума за времето, тук, в района на Вълчето езеро, нищо не е сигурно. Знам, че планирате да ходите и на друго място. Очевидно не искате да останете блокирани от снега тук цяла седмица.

За Гърни беше очевидно, че Стекъл иска да ги разкара. И причината вероятно нямаше никаква връзка с времето.

— Имам чувството, че Фентън иска да се махна час по-скоро оттук — отбеляза детективът. — Вие как мислите?

Интересното в реакцията на Стекъл бе, че няколко секунди нямаше никаква реакция. Когато най-сетне заговори, прозвуча почти като признание:

— Не исках да ви казвам, понеже предполагах, че ще си тръгнете днес, най-късно утре. Но предполагам, че трябва да знаете. Детектив Фентън каза, че ако хотелът удължи гостоприемството си към вас в период, когато е затворен за други гости, това би могло да създаде погрешно впечатление.

— Какво погрешно впечатление?

— Че фамилията Гол подкрепя усилията ви за подкопаване на разследването.

— Интересно.

— Каза да внимавам, когато помагам на човек, който може да бъде обвинен за възпрепятстване на правосъдието. Също, че сближаването с вас би могло да навреди на хотела.

От огъня се чу изтропване — една от цепениците се изтърколи настрани от другите. Гърни се приближи до камината, взе един ръжен и започна да пренарежда дървата. Трябваше му време да обмисли хода, който се налагаше да направи.

Обърна се пак към Стекъл:

— Явно положението е доста деликатно за вас.

Стекъл кимна мрачно.

— Истината е, че нямам никакво намерение да подривам разследването. Колкото повече неща научавам, толкова повече се убеждавам, че Фентън е на правилна следа.

Това предизвика поглед от Мадлин и изненадано намръщване от Стекъл.

— Доста рязка промяна — отбеляза той. — Доколкото бях разбрал, Джейн искаше да ви наеме, за да докажете, че Фентън греши.

— Такъв е методът ми на работа. Следвам единствено фактите.

— Където и да водят те?

— Точно така.

Стекъл кимна бавно:

— И не мислите, че фактите говорят в полза на Хамънд?

— Честно казано, не. Но да се върнем на натиска, на който сте подложен от страна на Фентън. Искате да си тръгнем и да прекратя разследването?

Стекъл вдигна ръце:

— В никакъв случай. Просто исках да бъда честен с вас и да ви кажа за натиска. Искам с тази гадост вече да се свършва.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Добре. — Стекъл погледна Мадлин. — Разбирате какво искам да кажа, нали?

— О, да, отлично разбирам. Всички искаме това да свърши.

— Добре. Чудесно. — Стекъл показа зъбите си в някакво подобие на усмивка и посочи сребърния похлупак върху подноса. — Приятен апетит.

* * *

След като управителят на имението излезе, Гърни отиде до вратата и заключи. Мадлин стоеше пред огъня и гледаше тревожно.

— Може ли да проверим прогнозата?

— Стекъл вероятно преувеличава, за да ни накара да си тръгнем.

— Все пак да проверим прогнозата.

— Добре.

Гърни взе телефона си, отвори един метеорологичен сайт в интернет и написа „Вълчето езеро“. Когато се появиха данните за прогнозата, се намръщи и измърмори:

— Безполезна е.

— Защо, какво пише?

— Пише, че времето може да е ужасно, но може и да не е.

— Не може да пише това. Прочети…

— „Трийсет процента вероятност за силна снежна буря вечерта, с натрупване на суграшица между пет и седем сантиметра, с предпоставки за опасна пътна обстановка.“

— А за утре?

— „Трийсет процента вероятност за силен снеговалеж и снежна покривка до петдесет сантиметра. Възможно е образуване на еднометрови преспи и ветрове със скорост до шейсет километра в час.“

— Значи след днес следобед ще е невъзможно да се шофира?

— Пише само трийсет процента вероятност, което означава седемдесет процента вероятност да не е вярно.

Тя пак се обърна към прозореца. Загледа се към Дяволския зъб и Гърни чу шум от нервното човъркане на кожичките на пръстите й с нокът.

Той въздъхна:

— Ако кажеш, може още сега да тръгнем за Вермонт.

Тя не отговори.

— Имам предвид, ако се притесняваш, че лошото време може…

— Дай ми минутка — прекъсна го тя. — Опитвам се да… да взема правилното решение.

Правилното решение? За какво?

Той взе ръжена и пак почна да пренарежда дървата. След малко се отказа и седна на дивана. Няколко минути минаха, преди тя пак да заговори — този път толкова тихо, че трябваше да се напрегне, за да я чуе:

— Ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— Искам да се върна там, където ходих тази сутрин… но трябва да дойдеш с мен… ако искаш.

Гърни усети, че е много важно да каже „да“. Както и направи. И се отказа от всички въпроси, които му дойдоха наум в този момент.

* * *

Тръгнаха в мъгла, която изтъня постепенно с приближаването им към хребета, образуващ котловината, в която се намираше Вълчето езеро. От другата страна нямаше никаква мъгла, но пътят бе хлъзгав и не можеше да се кара бързо.

Когато излязоха от ловния резерват „Гол“, джипиесът ги изкара на обществен път, водещ нагоре в планината.

След двайсет и пет минути навигацията ги уведоми, че следва разклон за Блекторн Роуд. Кръстовището, което стигнаха след малко повече от километър, представляваше центърът на изоставено селце, състоящо се от няколко дървени сгради в различна степен на разпад.

— Почти стигнахме — изрече нервно Мадлин.

След минута джипиесът ги уведоми, че трябва да завият надясно по Хемлок Лейн.

— Не завивай вдясно — спря го навреме Мадлин. — Пътят е изровен и обрасъл. Спри тук.

Гърни я послуша. Слязоха от колата в режещия вятър. Той вдигна яката на якето си и нахлупи вълнената шапка за ски върху ушите си. Каквото и да е била някога, сега Хемлок Лейн бе само едва очертана пътечка сред тъмния лес.

Мадлин хвана студената му ръка и го поведе по пустата уличка.

Стъпваха внимателно по заледената повърхност, прескочиха няколко паднали дървета; вятърът духаше в лицата им. Първата постройка, до която стигнаха, беше изоставена барака, покрита с петна от черна плесен. Скрити зад нея в гората имаше две по-малки, съвсем разнебитени.

Мадлин спря.

— Близнаците Кери, Майкъл и Джозеф живееха тук с майка си. През лятото тя даваше под наем по-малките бараки отзад, но през зимата бяха сами.

Загледа се в постройките, сякаш се опитваше да види онова, което е било едно време.

— Ела — каза след малко и пак го поведе по пътя.

Крехки остатъци от избуяли през лятото диви къпини висяха от всички страни и се заканваха в панталоните и якетата им. След неколкостотин метра стигнаха до друга къща, в по-лошо състояние от първата. Огромна паднала ела закриваше една трета от сградата. Отстрани се виждаха останки от три по-малки бараки, покрити с натрупвали се десетки години борови иглички.

— Това е — каза Мадлин.

— Тук ли си прекарвала Коледите?

— Не беше само Коледа — обясни тя, като стисна по-силно ръката му. — Последния път, когато дойдох, останах шест седмици.

— Толкова ли беше дълга зимната ваканция?

— През онази година, да. Нашите ме пратиха в частно училище, което имаше по-дълги зимни ваканции от обикновените училища и по-къси летни.

— Ами сестра ти?

— Когато бях на петнайсет, Кристин вече бе на двайсет и две. Наричаха ме „неочакваното бебе“. Всъщност имаха предвид „нежеланото бебе“. Сигурна съм, че им се е искало да се събудят една сутрин и да открият, че съм била само лош сън.

Смутен от това откровение, Гърни не каза нищо. Мадлин почти не говореше за родителите си дори когато бяха живи, а след смъртта им — изобщо. До този момент.

Тя се притисна по-силно до него и двамата продължиха по стесняващата се пътека. Скоро всяка прилика с нормален път изчезна. Вятърът стана по-суров. Дори лицето го заболя. Точно когато мислеше да попита къде отиват, излязоха на полянка. Отвъд нея се простираше абсолютно гладка бяла площ — замръзнало езеро.

Мадлин поведе мъжа си през поляната.

Спря на границата на бялата площ и заговори с напрегнат, равен глас:

— Това е езерото Грейсън.

Отначало името не му говореше нищо, но после си спомни:

— Това ли е езерото, където се е удавило онова момче?

— Казваше се Колин Бантри.

Мъката и отчаянието в гласа й го стъписаха.

Тя замълча, сякаш вземаше мъчително решение, после си пое дълбоко въздух и добави:

— Бях влюбена в него.

— Била си влюбена в момчето, което се е удавило? За бога, Мади, какво се е случило?!

Тя посочи две огромни ели на брега на замръзналото езеро.

— Една вечер го извиках да се видим… ето там. Беше адски студ. Най-студената нощ за годината.

Замълча и се втренчи в дърветата.

— Казах му, че съм бременна.

Гърни не каза нищо, чакаше я да продължи. Единственото, което виждаше, което можеше да гледа, бе изражението й — изражение, което до този момент не беше виждал.

Тя повтори бавно, сякаш се наказваше с думите:

— Казах му, че съм бременна.

Той отново не каза нищо.

— Излезе на леда с мотоциклета си. Насред самото езеро. Луната го огряваше. Ето там. — Посочи с трепереща ръка. — Ледът се счупи.

— Така ли се удави?

Тя кимна.

— Какво стана с… бременността ти?

— Не бях бременна.

— Как така?

— Не беше лъжа. Наистина мислех, че съм бременна. Цикълът ми закъсняваше. Може би съм искала да съм бременна, искала съм да се свържа с Колин, искала съм нов живот — живот, в който някой да ме обича повече, отколкото родителите ми. О, боже, толкова бях отчаяна! Толкова много го обичах!

— Защо мислиш, че е реагирал така?

— Най-ужасното е, че нямам представа. Нямам никаква представа, но мисълта, която ме измъчва, е, че е искал да избяга, че не ме е понасял, че не е искал да бъде повече с мен. Не каза нито дума, само… само подкара мотоциклета по леда.

След малко Гърни попита:

— Имаше ли разследване?

— Разбира се. Бащата на Колин беше шериф.

— Ти разказа ли му какво се е случило?

— Не му казах, че съм казала на Колин, че съм бременна. Казах му, че не знам защо излезе в мотора на леда… че може би е решил да се изфука или просто така му се е приискало. Той ми повярва. Колин си беше такъв. Всички знаеха, че е луда глава.

Мадлин пак замълча. Стисна ръката му още по-силно, почти болезнено.

Той я погледна в очите:

— Защо ми разказваш всичко това?

— Не знам. Може би защото сме тук.

— Реши да споделиш тази тайна, която си пазила всичките тези години само защото сме тук!

— Не го възприемах като пазене на тайна от теб. Гледах на него като на нещо, което не трябва да те нарани.

— На кого си казала? На приятели? На психолог? Сигурно си казала на някого.

— На психолог, разбира се. Приблизително по времето, когато се запознахме с теб. Когато карах обучението за медицинския си сертификат. Реших, че терапията би била идеален начин да се справя с проблема, защото позволяваше, в известен смисъл, да го запазя за себе си.

— Помогна ли?

— За известно време, да.

— Но…?

— Но сега мисля, че е било само илюзия. Залъгвала съм се, че съм се справила и повече няма нужда да говоря с никого за това. Затова казах, че не го възприемах като пазене на тайна. Просто мислех, че е останало в миналото и няма смисъл да говоря за него в настоящето.

— Какво те накара да си промениш мнението?

— Не знам. Знам само, че когато Джак показа онази карта на Адирондакс на смартфона си, когато беше у нас, осъзнах колко е близо до езерото Грейсън.

— Изпитала си някакво привличане към мястото?

— По дяволите, не! Точно обратното. Изпитах отвращение. Едва се сдържах да не изляза от стаята.

— Но сама изяви желание да дойдем. Каза „да“ още преди мен.

— Защото в този момент осъзнах, че не съм се справила с проблема. Колкото и ужасно да се почувствах, осъзнах, че това е шанс.

Двамата се загледаха мълчаливо към покритото със сняг езеро и постояха така известно време.

Мадлин въздъхна:

— Случи се преди трийсет и две години. Но така и не остана в миналото. Може би защото така и не можах да си обясня защо го направи. Може би защото никога не се примирих с вината си. Може би защото не намериха тялото му. Може би…

— Не са открили тялото? — прекъсна я Гърни.

— Да. Това събуди старите приказки за злото, което дебне в езерото. Хората, които посещаваха района през лятото, спряха да идват. Така градчето постепенно умря — това е причината за сегашното положение.

За първи път, откакто бяха слезли от колата, Мадлин пусна ръката му и разтърка длани.

— Зло, което дебне в езерото?

— Спомняш ли си историята, която Норис Ландън ни разказа за момичетата с кануто, което се обърнало преди години — как едната се удавила и не открили тялото.

— Да… докато пет години по-късно не намерили останките й във Вълчето езеро.

— Момичето се е удавило тук, в езерото Грейсън. После Колин също се удави и не можаха да открият тялото му. Това съживи старата легенда и хората почнаха да го наричат Гробищното езеро.

— Затова ли хората са изоставили домовете си?

— Не, не веднага. Грейсънвил беше забутано градче. Тук винаги е било немотия. Повечето местни жители разчитаха на парите от даване под наем на стаи и вили през лятната ваканция. Предполагам, че идеята как децата им се удавят и никой повече не намира телата им, е разбунила въображението на хората и те са престанали да идват. Градчето, което и без това не процъфтяваше, постепенно западна.

— Дяволските близнаци. Не нарече ли така Ландън двете езера, като твърдеше, че са свързани чрез лабиринт от подземни канали?

— Да.

Ято дребни птици излетяха подплашени от гората и се завъртяха над езерото като есенни листа във вихрушка. Мадлин отново хвана ръката му.

— Какво мислиш? — попита.

— Не знам. Объркан съм.

— Съжаляваш ли, че ти казах?

— Мади, искам да знам всичко, което пожелаеш да ми кажеш. Каквото и да е то. Всичко. Обичам те.

— Абсолютно всичко?

— Абсолютно всичко.

Тя кимна, без да отмества очи от неговите, без да пуска ръката му.

— Хайде да тръгваме към хотела — каза след малко. — Задава се снежна буря. Усещам я във въздуха.

Той погледна небето. Облаците се сгъстяваха и ставаха потъмни. Над езерото кръжеше ястреб.