Джон Вердън
Не заспивай (32)

31.

Гърни завари Мадлин в Големия салон, в кресло пред камината. Очите й бяха затворени, но ги отвори, когато той седна до нея.

— Добре ли мина срещата?

— Не мога да реша дали Пейтън е най-самовлюбеният глупак на света, или само се преструва на такъв.

— Защо му е да го прави?

— Не знам. Но останах с впечатление, че играе роля.

— Човек, който може да прави каквото поиска?

— Каквото и когато поиска.

— Сам ли беше?

— Не точно.

Тя се загледа в огъня.

— Е, какво научи?

— Че е мразил Итън. Че го е смятал за нетърпим гадняр, искащ да контролира всички. Че изобщо не му дреме как е умрял и кой може да го е убил. Че парите го отегчават. Че разчита изцяло на Стекъл, за да го отърве от бремето да управлява състоянието на Гол. И че единственото, което иска от живота, е да се чука до несвяст със силиконова курва в сауна.

— Обаче не си сигурен?

— Не съм убеден, че е толкова разхайтен, колкото се представя — развей прах, който гледа само удоволствията. Мисля, че има и друга страна, която не виждам.

— И… какво ще правиш сега?

— Сега ли? Трябва да проверим къщата на Хамънд. Джак предположи, че и там има подслушвателни устройства. Мисли, че така Фентън е научил за неговото участие. Но иска да е сигурен.

— Имаш предвид в момента ли?

Гърни погледна часовника си:

— Моментът е подходящ колкото всеки друг, освен ако не искаш да направя нещо за осигуряване на вечерята преди това.

— Не съм гладна… Но искам да дойда с теб. Проблем ли е?

— Никакъв.

Гърни извади телефона си и набра номера на Джейн.

* * *

Двайсет минути по-късно двамата с Мадлин стояха в антрето на бунгалото и изтупваха дрехите си от ледени кристалчета.

Разтревожената Джейн взе якетата и шапките им и ги закачи до вратата.

— Нещо случило ли се е?

Гърни се усмихна. Нямаше нужда от тези думи — те бяха изписани на лицето на Джейн.

— Искам само да ви осведомя как върви разследването досега и да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

Тя ги заведе в хола на бунгалото, където Ричард разпалваше скромен огън. Изражението му беше празно.

— Извинявайте, че идвам без предварителна уговорка, но реших, че е полезно да ви разкажа какво ново съм открил — каза Гърни.

Очевидно без никакъв ентусиазъм Хамънд им посочи дивана. Когато те седнаха, двамата с Джейн се настаниха срещу тях. На масата до креслото на Хамънд имаше два лаптопа, и двата — включени.

— Е? — попита психологът. Немигащите му очи бяха смущаващи както винаги.

Гърни посочи компютрите:

— Надявам се, че не ви прекъсвам.

— О, не. Само малко вуду.

— Моля?

— При последното ви идване попитахте за интереса ми към проклятията, използвани от шаманите. Това ми напомни за последната ми статия на тази тема, която така и остана недовършена. Реших да я довърша сега. При моята репутация на човек, убиващ с магия, интересът ще е голям.

— Любопитно ми е да чуя повече за нея, стига да не е на прекалено научен език.

— Представлява практическо описание на начините да се прекъсне силата на заклинанието.

Мадлин вдигна вежди:

— Да не би да казвате, че тези магии наистина убиват хора?

— Да. Всъщност вуду магията може би е най-елегантното оръжие на света.

— Как действа? — попита Гърни.

— Започва с вярата. Израснали сте в общество, където всички вярват в свръхестествените сили на шамана. Казали са ви, че магиите са смъртоносни и сте слушали истории, които го доказват. Вярвате на хората, които разказват тези истории. И накрая виждате доказателството със собствените си очи. Виждате човек, на когото са направили заклинание, и после как изтлява и умира.

Мадлин го изгледа уплашено:

— Как е възможно?

— Възможно е, защото жертвата вярва, че се случва.

— Не разбирам.

— Не е толкова сложно. Нашият ум постоянно търси причинно-следствени връзки. Това е необходимо за оцеляването ни. Но понякога грешим. Човек, който знае, че са му направили магия и вярва в силата й, изпада в ужас, защото вярва, че е обречен. Страхът убива апетита му. Той почва да слабее. Вижда в тази загуба на тегло доказателство, че смъртта наближава. Това още повече го ужасява. Продължава да слабее, губи сили, разболява се. Вижда болестта — всъщност причинена от собствения му страх — като резултат от магията на шамана. Колкото повече се увеличава страхът му, толкова повече се задълбочават симптомите, подхранващи този страх. И след време тази порочна спирала го убива. Човекът умира, защото е повярвал, че умира. И смъртта му затвърждава вярата на племето в силата на магията.

— Впечатляващо — призна Гърни. — Убиецът не е докоснал жертвата, механизмът на убийството е психологически и смъртта на човека, на практика, е причинена от самия него. — Да.

— Много прилича на теорията на Фентън за четирите самоубийства.

— Да.

Напрегнатата тишина, която последва, бе прекъсната от Мадлин, която попита:

— Не споменахте ли, че магията може да бъде развалена?

— Да, но не по начина, който може би си представяте. Някой с научно мислене може да се опита да убеди жертвата, че вуду е шарлатанство и действа само върху хора, вярващи в такива глупости. Този подход обикновено не действа и жертвата умира.

— Защо?

— Защото подценява силата на убежденията. Когато се сблъскат, фактите не могат да се мерят с убежденията. Може да си мислим, че убежденията ни се основават на факти, но истината е, че фактите, които възприемаме, се основават на убежденията ни. Голямата илюзия на аналитичния ум е, че фактите могат да убеждават. Хората не умират, за да защитават факти, а за да защитават убежденията си.

— Какъв тогава е отговорът? Ако видите жертва на проклятие, която страда и бавно си отива, какво ще направите?

Хамънд се втренчи в лицето й с нечовешките си очи:

— Номерът е да приемеш силата на магията, а не да я отричаш.

— Да я приемеш… как?

— Когато бях в Африка, веднъж ме помолиха да говоря с един човек, който беше прокълнат от местния шаман и както може да се очаква, бе започнал да се стопява. Един западен психиатър беше пробвал логическия метод, но без резултат. Аз възприех друг подход към разума на човека. Накратко, казах му, че в миналото местният шаман толкова е злоупотребявал с мощта на вуду за собствено облагодетелстване, че духовете са му отнели силата. Обясних му, че за да запази позицията си, за да не научи племето, че е изгубил магическите си способности, е почнал да трови жертвите си. Измислих цяла история, включително подробности около смъртта на друга жертва наскоро — точно как става, как симптомите на отравянето имитират признаците на истинска магия. Докато говорех, виждах как разказът ми се запечатва в ума на човека. И в крайна сметка подейства. Подейства, защото той можеше да приеме обясненията ми, без да се откаже от изконната си вяра в силата на вуду.

Мадлин потъна в мълчание, явно й беше трудно да осмисли всички следствия от това.

— Какво стана с шамана? — попита Гърни.

— Скоро след като слухът, че е изгубил силата си, се разпространи, в хамака му попадна смъртоносно отровна змия. — Хамънд сви рамене. — Шаманите си създават много врагове. В Африка има твърде много опасности. Твърде много възможности за отмъщение.

— Чувствате ли се виновен за смъртта му?

— Не по-виновен за смъртта му, отколкото за спасението на човека, когото се опитваше да убие.

Докато разсъждаваше над чутото, Гърни си даде сметка за страни от природата на Хамънд, които досега не беше забелязал — решителност, прагматизъм, готовност да изцапа ръцете си в опасна ситуация. Докато се опитваше да измисли как да проучи по-добре тези качества, телефонът му изпиука.

Погледна дисплея. Текстовото съобщение от непознат номер бе кратко, обезпокоително и за момент неразбираемо.

СЕКРЕТНА ТЕХНОЛОГИЯ. СЪВЕТВАМ НЕЗАБАВНО ОТТЕГЛЯНЕ. У.

В следващия момент осъзна, че това е отговор на снимката, която бе изпратил на Уиг от вътрешността на телефона на Мадлин. Тя пак го предупреждаваше: видът на подслушвателното устройство подсказваше, че са замесени хора, с които не трябва да си има работа.

Искаше да говори с нея, даже се изкуши да й се обади, но го спря тайнственият тон на съобщението. Хрумна му все пак, че може да използва получаването на есемеса като естествено прикритие на сканирането за електронни устройства, което беше истинската цел да дойде в бунгалото.

Гърни стана от дивана и си придаде смутено изражение.

— Извинявайте, но изникна нещо. Трябва да свърша малко работа.

Отдалечи се и незабелязано смени истинския си телефон със скенера от джоба си. Бавно отиде в другия край на стаята, като че ли искаше да се уедини. Включи скенера, нагласи настройките и започна да обикаля из помещението, като се взираше в дисплея, сякаш чакаше да се активира лоша интернет връзка.

Джейн стана и отиде да направи нещо в кухнята.

Гърни видя очертанията на стаята на дисплея и веднага след това се появиха три червени точки — три различни предавателни устройства, всяко с различна честота.

В същото време подслушваше разговора на Мадлин с Хамънд.

— Искате да кажете, че сте спасили живота на жертвата, като сте измислили лъжлива история?

— Като му дадох алтернативен начин да разбере болката си.

— Обаче е било лъжа.

— И това ви притеснява? Може би сте прекален идеалист.

— Защото ценя истината ли?

— Може би я цените прекалено високо.

— Каква е алтернативата? Да вярвам на лъжи ли?

— Ако бях казал на онзи заблуден човек истината — че вуду няма собствена магическа сила, а е само трик и собственият ум на жертвата я обрича на бавно самоубийство — нямаше да ми повярва. Предвид културата, в която е израсъл, няма как да ми повярва. Щеше да отхвърли истината като еретични брътвежи. И в резултат от това щеше да умре.

— Значи истината не е важна?

— Важна е. Но не е най-важното нещо. В най-добрия случай тя ни помага да живеем. В най-лошия ни погубва. — Хамънд, още седнал в креслото до огъня, се наведе към Мадлин. — Истината се надценява. Това, от което реално имаме нужда, е поглед върху нещата, който да прави живота ни годен за живеене.

Настъпи дълго мълчание. Когато Мадлин пак заговори, думите й бяха все така предизвикателни, но вече не с предишния настъпателен тон:

— Това ли правите като терапевт? Измисляте правдоподобни лъжи, с които пациентите ви могат да живеят?

— Правдоподобни истории. Начини за разбиране на събитията в живота им, на особено травматизиращи събития. Не е ли по-добре приказка, която ти помага да живееш по-щастливо, отколкото истината, с която не можеш да се примириш?

След кратка пауза тя отговори тихо:

— Може би сте прав.

От една страна, Гърни се опитваше да осмисли току-що казаното от Хамънд и последвалата реакция на Мадлин, която го изненада и разтревожи. Същевременно се стараеше да се съсредоточи върху данните на скенера. Второто му усилие бе прекъснато от следващия коментар на Хамънд:

— Може би в живота ви има събитие, което не сте успели да наместите адекватно в история, с която можете да живеете спокойно. Това е често срещан източник на страдание. Но това страдание може да бъде облекчено.

Пак настъпи тишина и Гърни отново се фокусира върху скенера. Обиколи още веднъж помещението, за да засече точното местоположение на устройствата. Бяха на сравнително централни позиции — близо до места, където най-често се провеждат разговори: креслата и дивана до камината, масата за хранене, едно бюро със стационарен телефон на него.

Едната червена точка на схемата показваше подслушвателно устройство в основата на дървена подставка за саксии, пълна с филодендрони. Друго, с подобна честотна характеристика, беше на по-малко от три метра от първото, в един свещник от ковано желязо. Вниманието на Гърни обаче бе привлечено от третото. То беше с честота на предаване в свръхвисокия диапазон, подобно на микроскопичния предавател в мобилния телефон на Мадлин, и изглеждаше разположено в деликатния връх на една антикварна лама с подставка на пода.

Гърни изключи скенера и го прибра в джоба си. Приближи се до лампата и огледа малкия орнамент на върха на абажура с формата на миниатюрна ваза, изрязана от матов скъпоценен камък. Беше с наситено зелен цвят и изпъстрен с алени петна.

Джейн се върна от кухнята.

— Свършихте ли онова, което трябваше?

— Да. — Гърни се отдръпна от лампата. — Приключих. Извинявайте за прекъсването. Трябва обаче да ви информирам за някои неща и да ви задам няколко въпроса.

— Чу ли, Ричард?

Той я погледна и събра пръсти под брадичката си. Насочи вниманието си, с видима неохота, от Мадлин към Гърни.

— Слушам.

След като се увери, че помещението се подслушва, Гърни се колебаеше каква част от информацията да сподели. Едно беше сигурно — не искаше да застрашава Анджела Кастро. За другото щеше да импровизира. Хрумна му, че би било интересно да научи мнението на Хамънд за вероятността някой да го следи.

— Минавало ли ви е през ума, че в къщата и колата ви може да има подслушвателни устройства?

— Даже бих се изненадал, ако няма.

— Взели ли сте предпазни мерки?

— Не. Нямам какво да крия.

— Добре. Да сменим темата. Колко луд е Пейтън Гол?

Хамънд се усмихна вяло:

— Запознахте ли се вече с него?

— По-рано днес. В оранжерията му. В компанията на една гола жена.

— Само една?

— Това обичайно ли е?

— О, да, то е ежедневие за него.

— Значи не е било постановка за пред мен?

— Имате предвид, че не се е преструвал на глупак, за да го задраскате от списъка със заподозрени?

— Нещо такова.

— Бих казал, че сте видели истинската му същност.

— Твърдеше, че парите го отегчават и че не се интересува от тях. Истина ли е, или лъже?

— Истина е, доколкото управлението на пари изисква определено внимание и търпение, които той просто не притежава. Но е лъжа от гледна точка на огромния му интерес към това, което може да си купи с тях.

— Тоест Пейтън получава кокаина и курвите, а Остин — финансовите доклади.

— Нещо такова.

— Добре, друг въпрос. Научих от надежден източник, че поне един от загиналите е получил странно телефонно обаждане една-две седмици преди да дойде в имението „Вълчето езеро“. Възможно е онзи, който му се е обадил, да го е посъветвал да дойде при вас.

— Какво „странно“ има в това?

— Останал е с впечатлението, че трябва да запази обаждането в тайна — и че има опасност дори да бъде убит, ако разкаже на някого за него.

— Да бъде убит? — изненада се Хамънд. — Ако каже на някого за препоръката да дойде при мен?

— Така е казал тогава. Това говори ли ви нещо?

— Абсолютно нищо.

— Ходили ли сте на летен лагер?

— Моля?

— Летен лагер. Ходили ли сте някога? Като дете или възпитател? Или в някакво друго качество?

— Не. Защо питате?

— Дълго е за обяснение. Но ако не сте ходили никога на лагер, няма значение.

— Щом казвате. — Хамънд прозвуча раздразнено като човек, който е свикнал сам да решава дали нещо е важно, или не е. — Други въпроси?

— Ще споделя само едно наблюдение. Мисля, че нещата започват да се изясняват. Не казвам, че краят се вижда, но съм почти сигурен, че картината няма да е тази, която Тил Фентън иска да представи.

Джейн, която досега мълчаливо следеше разговора, се обади за първи път:

— Благодаря! Никога не съм се съмнявала в способността ви да разкриете истината, но е хубаво, когато го чувам от вашата уста.

— Имам един въпрос — обърна се Мадлин към Хамънд с тон, подсказващ, че въпросът й е породен от нещо, което досега си е мислила. — Относно спомена ми за нещо, което се случи в далечното минало недалеч от тук. Мислех, че като дойда, това ще ми помогне да го преодолея. Но не стана. Дори стана още по-мъчително. Освободих спомена. Но не знам какво да правя с него. Не мога да се отърва от него. Но и не мога да се помиря с него. Не знам какво да правя.

— И въпросът ви е…? — попита с тих глас Хамънд и се усмихна.

— Помагали ли сте друг път на човек с подобен проблем?

— Да. Както казах по-рано, често помагам на хора да преодоляват травми от минали събития.

— Мислите ли, че можете да помогнете на мен?

Гърни едва сдържа подтика си да я прекъсне, да отклони молбата й.

Не каза обаче нищо от страх да не прозвучи прекалено рязко. Запази каменно мълчание, смаян от готовността й да разголи душата си пред човек, обвинен за четири убийства.

Мадлин и Хамънд се уговориха да се видят в бунгалото в 9:00 на следващия ден и след няколко минути всички си пожелаха лека нощ. Хамънд отиде до камината, взе един ръжен и почна да разравя разпадащите се въглени. Джейн изпрати гостите до верандата.

Суграшицата беше спряла и въздухът бе леден.

— Добре ли сте?

Гърни бе толкова вглъбен в мислите си, че му трябваха няколко секунди, докато осъзнае, че въпросът на Джейн е към него.

— О… да… добре съм.

По изражението й личеше, че не му вярва, но тъй като не искаше да говори за онова, което наистина го тревожеше, а именно предложението на Мадлин да се срещне с Ричард, той потърси друго обяснение. И бързо намери.

— Може да ви прозвучи странно, Джейн, но ме заинтересува орнаментът на върха на една от лампите ви. Сещате ли се за какво говоря?

— Кървавият камък ли? Зеленият с червените петънца?

— Същият. Към лампата ли си е, или сте го купили отделно?

— Винаги е бил част от лампата, доколкото знам. Някои от вещите тук са на Ричард, но лампите и мебелировката са собственост на хотела. Има ли конкретна причина да се интересувате?

— Никога не бях виждал такъв камък.

— Да, наистина е необичаен. — Тя се поколеба за момент. — Странно е, че питате точно за него.

— Защо?

— Преди около година изчезна. И няколко дни по-късно пак се появи.

— Не разбрахте ли защо?

— Не. Разпитах, разбира се. Хората от поддръжката, чистачките, никой не знаеше нищо. Дори казах на Остин. Никой нямаше представа как и защо може да е станало.

Джейн погледна Гърни очакващо, сякаш той можеше да даде обяснение. След като той не каза нищо, тя добави:

— И сега пак се случи.

— Как така?

— Преди около месец. Направи ми впечатление, защото това е любимата ми лампа. Използвам я всяка вечер.

— Пак се е случило? По същия начин?

— Да. Една вечер забелязах, че е изчезнал. След два дни пак си беше на мястото.

— Било е приблизително по време на първото самоубийство, нали?

— Преди това. Преди целият ни свят да се преобърне надолу с главата.

— Сигурна ли сте? Че се е случило преди първото самоубийство?

— Абсолютно.

— Около началото на ноември?

— Да.

— А когато се случи първия път? Казахте преди около година. Пак ли беше в началото на ноември?

— Да. Там някъде. Спомням си, че Остин се пошегува, че духовете излизат да правят бели по Хелоуин.