Джон Вердън
Не заспивай (34)

33.

Присъни му се звън. Звънът се материализира в образ на нещо блестящо. Блестящите синьо-зелени очи на Ричард Хамънд. Блясък. Звън.

Дейвид, телефонът ти звъни.

Мадлин стоеше до леглото по бяла хавлия. Косата й беше мокра. Подаваше му телефона.

Той го взе, премигна, за да проясни зрението си, и видя, че номерът е скрит. Часът на дисплея беше 6:46. Той седна на ръба на леглото.

— Гърни на телефона.

— Извинявай, че те събуждам, Дейв. Аз съм, Робин Уиг.

— Няма проблем. Тъй или иначе трябваше да ставам.

— Откакто ти пратих есемеса, не спирам да се колебая дали все пак да не ти се обадя.

— От съобщението ти разбрах, че положението е деликатно.

— Меко казано. Между другото, обаждам се неофициално от извън службата. Но по същество. Първо, за снимката на разглобения телефон. Предавателят, монтиран на мястото на микрофона, е устройство с много ограничен достъп. И нямам предвид ограничен в рамките на федералните служби. Имам предвид ограничен до тесен кръг от избрани в системата за национална сигурност. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Попаднал съм в радара на много опасни хора?

— Пак меко казано. Ще бъда кратка и ясна. Това, което широката общественост знае за ФБР, ЦРУ, НСА и военното разузнаване, дори не се докосва до повърхността на това, което става реално. Хората, които проявяват интерес към теб, имат достъп до информацията за всеки уебсайт, който някога си отварял, всеки телефонен номер, на който си звънял, всяка покупка, която някога си правил с кредитна карта, всяка книга, която някога си вземал от библиотеката. Освен ако не си дезактивирал джипиеса на мобилния си телефон, знаят всеки маршрут, по който си пътувал, всеки адрес, на който си спирал, всеки приятел, всеки лекар, всеки адвокат, всеки психоаналитик, които си посещавал. И това е само ордьовърът. Ако решат, могат да възпрепятстват операция на ниво национална сигурност, да записват телефонните ти разговори, да подслушват дома ти. Имат достъп до банковите ти сметки, данъчните ти декларации, училищното и университетското ти досие, медицинския ти картон. И могат да направят така, че да изчезнеш за интензивни разпити без законово ограничение, като просто измислят фалшива връзка между теб и някоя терористична организация, която може изобщо да не съществува. „За защита на родината“ се превърна в празен чек в ръцете на някои много безскрупулни хора. Някакви въпроси?

— Около сто. Но се съмнявам, че искам да чуя отговорите.

— Късмет, Дейвид. И бъди много, много внимателен.

Той й благодари, че е поела риска да говори с него, но тя вече бе затворила.

След картината, която бе обрисувала, на мрачните потайности на държавните служби, Гърни лесно можеше да си представи различни параноични сценарии. От друга страна, предвид постоянната намеса на държавните служби в личния живот на хората, кой сценарий би могъл да се отдаде на параноя? Технологията за събиране и манипулиране на информация препускаше далеч пред етичните норми за използването й. Да сложиш такъв мощен инструмент в ръцете на амбициозни бюрократи с чувство за непогрешимост, бе като да дадеш оръжие за масово унищожение на училищни побойници.

Гърни осъзнаваше, че стихийните процеси в обществото са извън контрола му. Но от него зависеше да реши къде ще вложи времето и усилията си. Най-голямото предизвикателство в момента бе да остане фокусиран върху случая или да раздели вниманието си между разследването и проблемите с Мадлин (често, когато се вглъбеше в работата, забравяше, че не е само детектив, а и съпруг).

— Не трябва ли да се приготвяш за тръгване? — попита Мадлин. Беше се върнала в спалнята с айпада си, на който свиреше силна музика (един от методите за заглушаване на подслушването, който той бе предложил).

— Ще успея — успокои я той, като стана от леглото. — Ако тръгна от тук в осем, мога да съм в Отървил в единайсет. Между другото, как мислиш да отидеш до къщата на Хамънд?

— Мога да взема един от джиповете на хотела или даже да отида пеша, ако не вали сняг. Дотам е по-малко от километър.

— В девет ли ви е срещата?

— Ричард каза, че мога да отида по-рано и да закусим заедно. Всъщност покани и теб, но помислих, че няма да искаш.

Най-добрият отговор беше да стисне зъби и да кимне. Той смотолеви, че трябва да се изкъпе и обръсне, влезе в банята и затвори вратата.

Знаеше, че гневът му е нелеп. Но не можеше да отрече реалността.

Докато се приготвяше да тръгва за Отървил, обясни на Мадлин къде скенерът е засякъл трите подслушвателни устройства в бунгалото и къде трябва да седнат с Хамънд, за да сведат до минимум ефикасността им.

— Седни с гръб към устройствата и говори колкото можеш по-тихо. Можеш дори да вземеш айпада и да пуснеш музика. Кажи на Хамънд, че ти помага да се отпуснеш.

Тя протегна ръце към него и очите й се напълниха със сълзи. Прегърна го силно — отчаяно дори.

— Какво има? — попита той.

— Голяма грешка беше да дойдем. Може би най-лошото решение, което съм вземала.

— Можем да си тръгнем, когато поискаш.

— Не. Проблемът е вътре в мен. Бягството няма да помогне. Хайде, време е да тръгваш. Може би господин Блумбърг ще хвърли някаква светлина върху мистерията на Вълчето езеро.

* * *

Когато остана сам в колата, вече беше по-лесно да се съсредоточи върху разследването. Реши през първия етап от пътуването да се опита да идентифицира противоречието, което бе усетил някъде в отговорите на Анджела Кастро в „Куклената къщичка на Табита“. Когато изпиташе това усещане — че има някакво несъответствие — обикновено попадаше на нещо интересно. Извади телефона си, намери файла със записа, който бе направил, и го пусна.

Аудиото веднага го пренесе в магазина за кукли. Когато чу гласа на Табита, отново го порази комбинацията от страховитост и любезността също обяснението на Анджела, че Табита вероятно се надява, че „ще купят още една Барби“.

Не успя обаче да открие несъответствието, което търсеше.

Затова пак пусна записа.

При второто прослушване най-сетне я чу. Само една случайно звучаща дума.

„По-късно“.

Странното не беше в самата дума, а в звученето, когато Анджела я изричаше.

Гърни бе попитал какво Пардоза е казал за Хамънд и тя отговори, че е казал, че психологът е гнусен човек.

После Гърни я попита дали Пардоза й е разказал за кошмарите.

Отговорът й беше:

— Да, но за тях ми разказа по-късно.

Това „по-късно“ звучеше, сякаш е минал доста дълъг интервал от време. Но Анджела му беше казала също, че Пардоза й е разказал за кошмара си още първия път, когато го е сънувал, в нощта след срещата с Хамънд.

Можеше да се предполага, че най-ранният момент, в който Пардоза би могъл да й каже, че Хамънд е „гнусен“, е бил следобедът след хипнотичния сеанс. А за кошмара би могъл да й разкаже през нощта или на другата сутрин. Така между двата разговора можеше да са минали между дванайсет и осемнайсет часа — не особено дълъг интервал.

Гърни осъзна, че отива доста далеч в предположенията въз основа на една-единствена дума. Преди да продължи, трябваше да изясни какво по-точно е имала предвид Анджела под „по-късно“. Имаше само един начин да разбере. Той отби на едно уширение, намери номера на Анджела и набра.

Тя се обади с тих, плах глас:

— Ало?

Като фон се чуваха гласове от телевизор, смях, ръкопляскане.

— Дейвид Гърни се обажда. Добре ли сте, Анджела?

— Мисля, че да. Случило ли се е нещо?

— Не, нищо. Питах се за нещо, което казахте вчера, и мисля, че може да ми е от полза. Удобно ли е?

— В какъв смисъл?

— Можете ли да говорите? Сама ли сте?

— О, да, сама съм. С кого да бъда? В стаята съм.

— В „Куклен свят“ ли?

— Да.

— Добре. Нека да ви обясня какво ме интересува.

Гърни преразказа разговора между двамата, довел до думата „по-късно“ като определение за интервала между момента, когато Пардоза й е казал, че Хамънд е гнусен, и когато й е разказал за кошмара си.

— Питах се колко време мина между тези две неща, които ви е казал Стиви.

— Не разбирам.

— В един момент Стиви ви е казал, че хипнотизаторът е гнусен човек. После, по-късно, ви е разказал за кошмара. Колко по-късно стана това?

— Боже, де да знам. Не съм броила дните.

— След няколко дни ли стана това? Не след часове?

— О, не, не часове. Определено след няколко дни.

— Добре. Правилно ли си спомням, че Стиви ви е разказал за кошмара още след първия път, когато го е сънувал, в нощта веднага след сеанса си при Хамънд?

— Да. Сигурна съм. Защото бяхме тук, когато ми разказа.

— В „Куклен свят“ ли?

— Да.

— Това означава, че ви е казал, че Хамънд е гнусен, най-малко два-три дни преди това. Още преди да отиде във „Вълчето езеро“. Би трябвало да ви го е казал още във Флорал Парк. Прав ли съм?

Тя не каза нищо. От телефона се чуваше само шумът от телевизора.

— Анджела?

— Да, тук съм.

— Чухте ли въпроса ми?

— Чух го.

Тя пак замълча.

— Анджела, това е много важно. Откъде Стиви е знаел, че хипнотизаторът е гнусен човек, преди да се срещне с него?

— Сигурно някой му е казал.

— Човекът, който му се е обадил?

— Не мога да кажа.

— Защото Стиви ви е казал, че може да умрете, ако кажете на някого?

— Защо настоявате на това? — проплака тя.

— Защото има опасност всички да умрем, ако не ми се доверите и не ми разкажете всичко, което знаене.

Пак мълчание.

— Анджела, когато Стиви кажеше, че някой е „гнусен“, какво имаше предвид обикновено?

— Откъде мога да знам? — попита тя почти панически.

— Вие знаете, Анджела. Чувам го в гласа ви.

Тя не каза нищо и това потвърди предположенията му.

— Знаели сте какво е имал предвид с тази дума, но сте се разстроили, когато я е използвал, нали? — настоя той.

Мълчанието й бе нарушено от подсмърчане. После Гърни чу шум от преглъщане. Той изчака. Още малко и думите щяха да потекат.

— Стиви… имаше предразсъдъци към някои неща. Към някои хора. Разберете, той беше добър човек. Но понякога… понякога имаше проблем с гейовете. Понякога казваше, че това, което правят, е гнусно.

— И че те са гнусни?

— Понякога така казваше.

— Благодаря, Анджела. Знам, че ви беше трудно да ми кажете това. И за да съм сигурен, че не правя грешка, искам да ми отговорите на още един въпрос. Човекът, който се обади на Стиви — онзи, когото подозирате, че го е накарал да отиде до „Вълчето езеро“ при Хамънд — той ли му каза, че Хамънд е гей?

Последва дълго мълчание.

— Това е страшно важно, Анджела. Той ли каза на Стиви, че Хамънд е гей?

— Да. Той му каза.

— Попитахте ли Стиви защо се е съгласил да отиде при психотерапевт, за когото знае, че е гей?

— Да, питах го.

— Какво ви отговори?

— Каза ми да спра да разпитвам. Каза, че е опасно да задавам въпроси.

— Каза ли ви защо е опасно?

— Повтори онова, което ми беше казал през нощта след обаждането — че може и двамата да умрем.