Джон Вердън
Не заспивай (48)

48.

Когато Мадлин пренесе тежестта си на предния крак, точно под нея се чу шум от пропукване в леда.

— Стой! Не мърдай! — изкрещя Гърни.

Тя замръзна неподвижно като на спрян кадър на видеозапис.

— Всичко ще е наред. Само не мърдай.

Гърни се опита да измисли решение, но единственото, което се сещаше, беше сцена от един приключенски филм, който бе гледал като дете. Един канадски конен полицай преследваше банков обирджия върху замръзнала река. Ледът около беглеца почна да се пропуква. Полицаят му каза да легне на леда, за да разпредели тежестта си на по-голяма площ. После му хвърли въже и го издърпа.

Сцената беше глупава, но в трика с разпределянето на тежестта имаше логика. Гърни убеди Мадлин да се сниши върху леда, да легне внимателно и да разпери ръце и крака.

Понеже нямаше въже, Гърни се върна на брега да потърси клон, който би могъл да свърши работа. Взе най-дългия, който намери, довлече го на леда и го подаде на Мадлин.

— Хвани го с две ръце и не пускай.

Процесът бе мъчително бавен. Гърни седна на леда, за да си осигури повече сцепление и като се избутваше бавно назад с пети, сантиметър по сантиметър издърпа жена си от опасното място.

Когато най-сетне стъпиха на твърда земя, от хотела изскочиха Стекъл и Ландън и дотичаха при тях. Ландън държеше въже за теглене на автомобили.

— Живи и здрави сте. Слава богу! Съжалявам за забавянето, но проклетата врата на джипа беше замръзнала.

— Какво, по дяволите, стана? — мрачно попита Стекъл.

— Видяхте ли как проклетият ястреб нападна жена ми?

— Ястреб ли? — изненада се Ландън.

— Грамаден. Започна да я напада. Тя се опита да избяга и така навлезе по средата на езерото. Не бях чувал ястреб да напада хора.

— При нормални обстоятелства не нападат — каза Ландън.

— Нищо не е нормално във „Вълчето езеро“ — измърмори Стекъл. — Миналото лято една сова нападна едно момиченце, надра цялото й лице. А пък предишното лято една черна мечка така хубаво подреди един турист…

— Чухме изстрели — отбеляза Ландън. — Вие ли стреляхте по ястреба?

— Това го изплаши.

Ландън се обърна към Мадлин:

— Сигурно много се уплашихте. Ледът ли се пропука под вас?

— Мислех, че ще умра.

Гърни я хвана за ръката. Присвили рамене заради вятъра, двамата пресякоха пътя, прибраха се в хотела и влязоха в Големия салон, където гореше буен огън. Едва когато застанаха пред камината, Гърни осъзна, че зъбите му тракат.

Ландън веднага отиде до барчето. След минута дойде при тях с три кристални чаши, пълни с кехлибареножълта течност.

— Коняк. Най-доброто средство за размразяване на кокалите.

С Гърни отпиха. Мадлин помириса чашата си, близна течността, присви очи от силния алкохол, после отпи по-голяма глътка.

Ландън допи питието си.

— Този коняк никак не е лош. — Вгледа се за момент в дъното на празната си чаша. — Има ли някакъв напредък в разследването?

— Нещата започват да се изясняват.

— Радвам се да го чуя. Ако мога да ви помогна с нещо…

— Благодаря. Ще ви кажа, ако имам нужда.

— Как изглежда положението за Ричард?

— По-добре, отколкото преди.

Ландън го изгледа изненадано.

— Още коняк? — предложи.

— Не, благодаря.

— Добре. Е, стоплете се добре.

Ландън вдигна ръка като за военен поздрав и излезе. Мадлин стоеше с длани, вдигнати към огъня. Гърни се приближи до нея. Опита се да си придаде по-мек тон:

— Мади, какво правеше на леда?

— Не мисля, че мога да обясня.

— Пробвай все пак.

— Бях изляза просто да глътна чист въздух, както ти казах.

— Но после излезе на леда.

— Да.

— Какво си мислеше?

— Мислех си, че в съзнанието си, в спомените винаги стоя на брега.

— На брега на езерото Грейсън?

— Да.

— И реши да излезеш на леда?

— Да.

— Това по идея на Хамънд ли беше?

— Не. Не го бях планирала. Стоях пред хотела. Погледнах езерото. И изведнъж ми се прииска да отида там.

— Като Колин?

— Може би. Може би ми се прииска да почувствам това, което е чувствал той.