Джон Вердън
Не заспивай (2)

1.

Поведението на бодливото свинче изглеждаше нелогично.

Имаше нещо дълбоко смущаващо в безцелното му движение — смущаващо поне за Дейв Гърни.

В тази мразовита декемврийска утрин той седеше при големия прозорец на хола и зяпаше редицата голи дървета в северния край на старото пасище. Вниманието му беше съсредоточено върху едно конкретно дърво. Едно необичайно дебело бодливо свинче сновеше напред-назад върху един от долните клони — бавно, без да спира, привидно безцелно.

Кои ще вземеш? — попита Мадлин, застанала на входа на хола.

В едната си ръка държеше чифт снегоходки традиционна изработка, от сурова кожа и дърво, а в другата — съвременен модел от метал и пластмаса. Късата й тъмна коса имаше онзи хаотичен вид, който придобиваше, когато тя решеше да тършува в ниското таванско помещение или в килера.

— По-късно ще реша.

Планираха неколкодневна екскурзия в една планинска хижа в Грийн Маунтинс, щата Вермонт, където мислеха да правят преходи със снегоходки и ски. В масива Катскил, където живееха, тази година още не беше навалял сняг, а Мадлин обожаваше зимните спортове.

Тя кимна към прозореца:

— Още ли зяпаш нашия малък гостенин?

На Дейв му хрумнаха няколко възможни отговора. Реши да не споделя приликата, която намираше между бодливото свинче и един флегматичен, полуизкуфял гангстер, когото бе познавал в Ню Йорк. Три години след пенсионирането му от полицията двамата с Мадлин бяха достигнали един вид негласно споразумение. Въпреки че вече не разследваше убийства, каквото бе правил в продължение на повече от двайсет години, той нямаше намерение да се превърне в каращ колело и каяк любител на природата, какъвто жена му би искала да има за съпруг. Всеки от двамата направи някакви отстъпки. От негова страна той се съгласи да престане да споделя асоциациите, които сегашните му изживявания в планините на щата Ню Йорк му навяваха с минали криминални разследвания. От нейна, тя прие да се откаже от опитите да го превърне в нещо, което той не е. Всичко това, разбира се, водеше от време на време до такива неловки мълчания.

Дейв отново погледна през прозореца.

— Опитвам се да разбера какво прави.

Мадлин остави снегоходките до стената, дойде при него и се загледа за няколко секунди в бодливия гризач, щуращ се върху клона.

— Може би прави някакво нормално нещо за бодливо свинче — предположи. — Същото, което правеше вчера. Какъв е проблемът?

— В това, което прави, няма никаква логика.

— Може би за него има логика.

— Освен ако не е лудо. Или се преструва на лудо, а това е малко вероятно. Гледай само. Много бавно отива до края на клона. После, много колебливо, се обръща. И се връща по пътя, по който е дошло. Само хаби енергия… За какво?

— Всяко нещо ли трябва да има обяснение?

— Всяко нещо в крайна сметка има обяснение. И в този случай бих искал това обяснение да е нещо различно от бяс.

— Бяс? Защо мислиш така?

— Бесът причинява смущения в поведението.

— Сигурен ли си, че бодливите свинчета боледуват от бяс?

— Да. Проверих. Ще сложа няколко камери за следене на дивеч, за да разбера къде отива и какво прави, когато не се щура върху онзи клон.

Тя направи гримаса — дали смутена, дали скептична, Дейв не можа да определи.

— Камери за следене на дивеч — обясни. — Външни камери за наблюдение. С датчици за движение.

— Камери за наблюдение? Бога ми, Дейвид, най-вероятно животинчето просто си живее обичайния живот на бодливо свинче. А ти го третираш, сякаш… извършва престъпление. — Тя замълча за миг. — Чакай, откъде ще вземеш такива камери?

— От Джак Хардуик. Той има купища.

Дейв реши да не й напомня, че камерите бяха останали от един негов неосъществен план с Хардуик, който бяха замислили във връзка с едно скорошно убийство — случая „Питър Пан“. Но съдейки по мрачното й изражение, нямаше нужда да й припомня. В опит да извади разговора от пропастта на мрачните спомени той добави:

— Щом видя как се държи животното, когато е на земята, ще получа по-добра представа какво се случва.

— Не мислиш ли, че малко пресилваш нещата?

— Освен ако проклетата причина не е бяс.

Тя го изгледа с един от онези продължителни погледи, които Дейв никога не знаеше как да разтълкува, и заяви:

— Заминаваме за Вермонт вдругиден.

— И какво?

— Кога мислиш да направиш това нещо с камерите?

— Колкото може по-скоро. Веднага щом ги взема от Хардуик. Дори ще му се обадя още сега.

Непроницаемият поглед се смени със загрижено изражение.

— А кога ще си събираш багажа?

— За бога, заминаваме само за три дни.

— Четири.

— Каква е разликата?

Когато Дейв излизаше от хола, за да вземе телефона, Мадлин извика след него:

— Не ти ли хрумна, че бодливото свинче може да е съвсем безобидно и че причината да снове напред-назад върху клона изобщо не ти влиза в работата?