Джон Вердън
Не заспивай (40)

39.

След края на видеоразговора с Кимбърли Фалън Гърни погледна телефона си и видя, че има гласови съобщения от Джак Хардуик и Джейн Хамънд.

Щом видя това на Джейн, изпита раздразнение, защото се досети за повода на обаждането й.

— Дейв? Мадлин? Наред ли е всичко? Останах с впечатлението, че ще дойдете на вечеря. Обадете се.

Още едно усложнение след стреса и объркването тази вечер. Щеше да се наложи да се извини, да обяснява. Тъкмо се канеше да пусне съобщението на Хардуик, когато чу необичаен шум от тавана на банята.

Едва доловимо поскърцване.

Погледна нагоре и видя, или му се стори, че вижда, около лампата над ваната да се посипват няколко прашинки от мазилката. Вгледа се в мястото и изчака да види дали ще се случи пак.

След като минаха няколко секунди и не стана нищо, Гърни се качи на ръба на ваната, като се подпря на стената.

Забеляза, че декоративният пръстен около плафона не приляга достатъчно добре в дупката за жиците. Отстрани имаше пролука от около милиметър-два. Погледната от пода, тя приличаше просто на сянка.

Първата му мисъл бе, че отворът осигурява достъп за аудио или видеоустройство. Скенерът обаче щеше да засече всякаква електронна активност, а не беше. И със сигурност това не беше първият зле монтиран плафон на лампа, който Гърни виждаше. При други обстоятелства нямаше да му обърне внимание — ако не беше тихото скърцане, което бе чул, и почти невидимите прашинки, които се бяха посипали.

Върна се в спалнята и си сложи обувките. Закопча глезенния си кобур и пъхна пистолета в него. Вслуша се в дишането на Мадлин и се успокои, че е по-равномерно. Но мускулчетата на бузата й още потрепваха. Тъкмо се питаше дали може да направи нещо повече за нея, когато телефонът му пак иззвъня.

Беше Хардуик.

Гърни реши, че в банята вече не е безопасно да говори. Затова взе ключа от апартамента, излезе в коридора и заключи вратата след себе си.

— Какво има? — обади се с тих глас.

— Получих информация от Палм Бийч. Нали питаше дали Кристъфър Уензъл е имал оптимистични планове за бъдещето. Според Боби Бекър малко преди да тръгне за Вълчето езеро Уензъл е взел ново ауди на изплащане.

— Как Бекър обяснява този факт във връзка със самоубийството на Уензъл седмица по-късно?

— Бекър не е първият детектив, поел случая, затова всичко е информация от втора ръка. Изглежда, че първият разследващ е бил отстранен почти веднага. Затова никой там не е разсъждавал за противоречието между покупката и самоубийството.

— Някакво обяснение защо водещият детектив е бил отстранен от разследването?

— Казали му, че случаят е важен за националната сигурност. И точка.

— Значи имаме повторение.

— Хора с оптимистични планове за бъдещето, които умират?

— И това, че местните детективи са отстранени от разследването. Бекър каза ли още нещо?

— Нещо много важно. Ти питаше дали и някой друг, освен Пардоза е получил странно телефонно обаждане, преди да отиде във „Вълчето езеро“. Според Бекър от телефонната разпечатка на Уензъл се вижда, че е имал обаждане от телефон с предплатена карта една седмица преди да отиде там. Освен това обаждането му, за да направи резервация в хотела, е направено същия ден.

— Откъде знаем, че между двете обаждания има причинно-следствена връзка?

— Чакай да довърша. Получил е две обаждания от предплатения номер. Едното в деня, когато е направил резервацията, другото — в деня, когато си е прерязал вените. Мобилната клетка, от чийто район са направени двете обаждания, е тази на „Вълчето езеро“. Готов съм да се обзаложа, че и Балзак, и Пардоза са получили едни и същи обаждания от един и същи неподлежащ на засичане телефон.

Гърни замълча за няколко секунди.

— Не знам какво означава това съвпадение — измърмори след малко. — Изглежда, че някой в хотела — или поне в обхвата на частния ретранслатор — е убедил три от жертвите да дойдат и да се срещнат с Хамънд.

— Да. И после се е обадил на всеки от тях в деня на смъртта му.

— Това сигурно е обаждането, което Фентън нарича „постхипнотичен задействащ стимул“ — каквото и да означава това.

Докато говореше, Гърни крачеше напред-назад по коридора пред вратата на апартамента. Лампите на стената бяха изгасени и в полумрака червеният килим изглеждаше тъмен като засъхнала кръв.

— Тази връзка с телефонния разговор може да е важна, Джак, но трябва да помисля малко. Нека да ти кажа какво научих от майката на Скот Фалън.

— Съгласи ли се да говори с теб?

— Да. Изглежда доста завеяна, но ми каза някои факти и потвърди някои предположения. Синът й е бил гей, постоянно подложен на тормоз и уплашен. Обаче слушай голямата новина. Имало едно момче, от което синът й особено много се страхувал. Казвал се Балзак.

— Мамка му!

— Тъй че сега знаем, че поне две от жертвите са били в „Брайтуотър“ по едно и също време. Стивън Пардоза и Лио Балзак.

— Ако двамата са били там, обзалагам се, че и другите двама са били. Може това да е връзката, която търсим. И хомофобската връзка също излиза.

— Така е. И нещата започват да изглеждат все по-грозни.

— Приемаме ли, че четиримата може да стоят зад изчезването на Скот Фалън?

— Валидна хипотеза.

— За да изясним нещата, можем ли да приемем, че изчезването в този случай означава смърт — въпреки че трупът на момчето не е намерен?

Въпросът напомни на Гърни нервната криза на Мадлин в банята — травмиращото видение на друго тяло, което никой не е успял да открие.

Хардуик се покашля.

— Там ли си още?

— Да.

— Като казваме, че Скот Фалън е изчезнал, това означава, че е бил убит, нали?

— Това е най-вероятният сценарий.

— Ти добре ли си, шампионе? Звучиш умърлушено.

Докато Гърни се колебаеше дали да сподели за случката с Мадлин, мислите му бяха прекъснати от шум на тавана.

Едва доловимо скърцане.

— Извинявай, Джак, трябва да прекъсваме. Ще ти се обадя, щом мога.

Затвори и тръгна да търси задно стълбище или друг вход към таванското помещение. Мина покрай осем раздалечени една от друга врати, вероятно за други стаи, по четири от всяка страна. Под последната от тях вдясно се виждаше ивица светлина, а отвътре се чуваше музика — нещо бароково.

Понеже в хотела нямаше други гости, това вероятно бе стаята на Норис Ландън.

В дъното коридорът завиваше надясно и задънваше. Това мрачно продължение завършваше с метална врата като на килер.

За изненада на Гърни вратата беше отключена. Той я отвори и видя тясно стълбище нагоре към тавана.

Подуши прах, мухъл и лека миризма на нещо разложено. Намери ключ за лампа и го натисна. В горната част на стълбата светна слаба крушка в порцеланова фасонка.

Горе имаше друга врата.

Беше леко открехната.

— Има ли някой там? — извика силно Гърни.

Може да беше плод на въображението му, но му се стори, че зад вратата стана още по-тихо.

Той отново извика със заповедния полицейски тон, който бе дълбоко запечатан в мозъка му:

— Ако има някой там, обади се и кажи как се казваш.

Никой не отговори.

Той бутна вратата с крак.

Миризмата на влага се засили. Слабата крушка осветяваше много малко от таванското помещение. Гърни опипа стената, докато намери ключ. Крушката, която светна, висеше от масивна греда високо под скосения таван. Помещението приличаше на голям склад. Виждаха се няколко големи ъглести предмета, опаковани с плат, вероятно неизползвани мебели. Под една греда, лъщяща от влага, бе поставена кофа за събиране на вода. Въздухът бе студен и влажен.

Гърни спря, за да се ориентира. Опита се да си представи как разположението в таванското помещение отговаря на стаите от долния етаж. Имаше добро чувство за пространствена ориентация и беше уверен, че скоро ще открие участъка, разположен над банята на апартамента му.

След като прецени ъглите и разстоянията, предпазливо се насочи към една врата в другия край на голямото складово помещение.

Както предишната, тази също бе леко открехната. Повърхността й беше покрита с дебел слой прах, но дръжката бе чиста.

— Има ли някой?

Тишината от другата страна бе толкова абсолютна, че го побиха тръпки — и лекото скърцане на пантите, когато отвори вратата, засили това чувство.

Гърни посегна през отвора и опипа за електрически ключ, но не намери. Чу обаче нещо, което го накара да застине. Съвсем тих шум. Шума от леко издишане.

Гърни бързо влезе в тъмната стая и се дръпна няколко метра встрани покрай вътрешната стена. Клекна и подпря коляно в пода, извади пистолета от глезенния кобур и смъкна предпазителя.

Докато се взираше безрезултатно в непрогледния мрак, чу второ издишане, този път не толкова близо.

Гърни остана напълно неподвижно и изчака.

Мярна съвсем леко раздвижване, почти незабележимо. После усети течение и чу тих шум от затваряне на врата на известно разстояние от него.

Бавно се изправи, като държеше пистолета насочен нагоре. Ослуша се още около минута, после тръгна предпазливо в посоката, откъдето бе чул шума.

Едва направи три-четири крачки, когато нещо докосна лицето му. Стреснат, той отскочи назад и инстинктивно вдигна свободната си ръка в защитна позиция.

След няколко секунди, когато разумът надделя над рефлекса, осъзна, че това, което бе докоснало лицето му, може би е точно ключът, който търсеше, но друг вид.

Протегна ръка и напипа връвчица.

Дръпна я леко. Високо на една греда светна бледа крушка. Тя привлече вниманието му нагоре и така забави с няколко секунди смразяващия ефект от онова, което го чакаше в сумрака на пода.