Джон Вердън
Не заспивай (11)

10.

В западния край на язовира Пепактън Гърни спря на постлано с чакъл уширение. В този район с лошо покритие имаше едно място, където телефонът му винаги имаше връзка.

Надяваше се да внесе някакъв логичен ред в обърканите картини от случая, които бе получил от Гилбърт Фентън, Боуман Кокс и Джейн Хамънд.

Най-напред се обади на Джейн.

— Имам един въпрос. Ричард работил ли е някога в областта на сексуалната ориентация?

— За кратко. В самото начало на кариерата си. Защо питате? — Току-що говорих с един свещеник, който се е срещал с един от самоубилите се младежи. Той ми каза, че брат ви е провеждал терапия за промяна на сексуалната ориентация.

— Това е нелепо! Никога не се е опитвал да променя нищо.

Тя замълча, сякаш се сдържа да не каже още нещо. Гърни изчака.

Джейн въздъхна и продължи:

— Когато започваше, Ричард имаше пациенти, които не можеха да приемат факта, че са гейове, и се бояха да кажат на близките си. Той им помагаше да приемат действителността и същността си. Само толкова.

— Само?

— Да. Е… имаше известни усложнения — група фанатизирани свещеници подеха атака със заплашителни писма, които му изпращаха по пощата. Но това беше преди близо десет години. Защо повдигате въпроса сега?

— Някои хора имат дълга памет.

— Някои хора са фанатици, търсещи кого да мразят.

Гърни нямаше как да не се съгласи. От друга страна, все още не беше готов да припише демоничната теория на преподобния Кокс на обикновен фанатизъм.

Второто обаждане беше до Хардуик, но се включи гласова поща. Остави съобщение на приятеля си да отвори имейла и да изслуша прикачения аудиофайл. Също да се опита да намери изчезналата приятелка на Стивън Пардоза от Флорал Парк.

Накрая се обади на Ребека Холдънфийлд и тя вдигна на третото иззвъняване.

— Здравей, Дейвид. Отдавна не сме се чували. С какво мога да ти помогна?

Гласът й, дори по телефона, му напомняше за финия сексапил, който открай време го привличаше и в същото време плашеше.

— Кажи ми за Ричард Хамънд.

— За Ричард Хамънд, който в момента е в центъра на торнадото?

— Същият.

— Изключително умен. Капризен. Находчив. Обича винаги да е на гребена на вълната. Някакви по-конкретни въпроси?

— Какво точно знаеш за торнадото?

— Колкото всеки, който слуша новините по пътя си за работа. Четирима самоубили се пациенти за един месец.

— Чу ли теорията на полицията, че ги е подтикнал към самоубийство чрез хипнотично внушение?

— Да, чух.

— Мислиш ли, че е възможно?

Тя се изсмя:

— Хамънд е изключително способен, но има граници.

— Кажи ми повече за границите.

— Хипнозата не може да подтиква поведение, което не е съвместимо с основните ценности на индивида.

— Тоест не е възможно да подтикнеш някого към самоубийство чрез хипноза?

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Хипнотерапевтът може да активизира някого, който вече има склонност към самоубийство, с некомпетентност или безотговорни действия. Но не може да създаде непреодолимо желание да умреш у някого, който иска да живее. Нищо подобно не е документирано.

Сега Гърни замълча на свой ред, за да осмисли чутото.

— Отвсякъде чувам, че Хамънд бил уникален в своята област. Преди малко спомена, че обичал винаги да е на гребена на вълната. Какво имаше предвид?

— Движи се по границата на възможното. Четох резюме на една негова статия, която е представил на среща на Американската психиатрична асоциация, за заличаването на границата между невропсихология и мотивационна хипнотерапия. Твърди, че интензивната хипнотерапия може да формира нови невронни пътища и така да отключва ново поведение, което преди това е било трудно или невъзможно.

Гърни не каза нищо. Изчака Ребека сама да усети противоречието между това, което току-що каза, и предишното си твърдение за границите на хипнотерапията.

— Обаче не ме разбирай погрешно побърза да добави тя. — Няма доказателства, че дори най-интензивната хипнотерапия е в състояние да промени желанието да живееш в желание да умреш. И между другото, има един цял друг аспект на въпроса какво хората са способни или не да направят.

Гърни отново изчака, без да каже нищо.

— Аспектът на характера. От това, което съм видяла и чула за Хамънд, не прилича на човек, който ще тръгне да подтиква хората към самоубийство. Той е вундеркинд, невротик, може би нещо като побъркан гений. Но чудовище? Не.

— Като каза „чудовище“… получи ли имейла ми?

— Не, ако си го изпратил през последния час. Бях заета и не съм си проверявала пощата. Защо?

— Преди малко говорих с един флоридски пастор, който е уверен, че Хамънд е чудовище. Изпратих ги записа на разговора ни.

— Звучи забавно. Обаче не мога да го чуя в момента. Имам клиент, който чака. Но ще го чуя по-късно и ще ти се обадя. Става ли?

Колебливият й тон подсказваше, че иска да каже още нещо. Гърни отново изчака.

— Знаеш ли — добави Ребека — само теоретично… ако някой измисли как да го прави…

— Да измисли как да кара хората да се самоубиват?

— Да. Ако някой… ако някой наистина може…

Мисълта за възможните последствия я остави без думи.

* * *

Гърни остана загледан в язовира. Колкото повече мислеше за недовършената мисъл на Ребека Холдънфийлд, толкова повече се убеждаваше, че е доловил нотка на страх в гласа й.

Погледна часовника на таблото. Беше 15:23. В тази сенчеста планинска долина през декември, близо до най-късия ден в годината, нощта почти бе настъпила.

Гърни разсеяно си спомни серия от образи. Образи, едновременно познати и обезпокояващи. Познати, защото от време на време го спохождаха — вече десетина пъти може би, винаги неочаквано — откакто бе сънувал онзи сън, в който за първи път се бяха появили, наскоро, след като с Мадлин се заселиха в Западен Катскил и научиха за опразването и наводняването на няколко села за построяването на язовира.

Местните жители бяха принудени да напуснат домовете си, отчуждени заради нуждата на Ню Йорк от вода. Всички къщи и плевни, църквите, училищата и магазините бяха изгорени, после овъглените греди и каменни основи — изравнени с булдозери, а всички мъртъвци — ексхумирани от гробищата. Сякаш долината никога не е била населена, сякаш общността, съществувала близо век тук, никога не я е имало. Сега големият язовир бе главният обитател на долината; на дъното му останките от човешки жилища отдавна бяха покрити с тиня.

Тези сухи факти обаче, въпреки че бяха станали причина за появата им, не бяха цялата същност на тези повтарящи се във въображението му сцени. Представяше си как стои в мрачните, синьо-зелени, мъртвешки тихи дълбини на язовира. Навсякъде около него имаше изоставени домове с избити врати и прозорци. Непокътнат сред наводнените селски къщи се издигаше жилищният блок в Бронкс, където бе прекарал детството си. Той също беше призрачно пуст с прозорци — просто едни правоъгълни дупки в мрачната тухлена фасада. През тези отвори влизаха и излизаха същества, подобни на змиорки. Вътре в мрака дебнеха морски змии. Бавно ледено течение, преминаващо над самото тинесто дъно, теглеше краката му към заплашително стърчащата сграда и зловещото й съдържание.

Образите бяха толкова реалистични, че Гърни направи гримаса на погнуса. Той тръсна глава, пое си дълбоко въздух, запали колата и пак излезе на шосето. Потегли към къщи, решен никога повече да не се фиксира върху този сън.

В продължение на десетина километра възвишенията и долчинките между язовира и Уолнът Кросинг създаваха комуникационна дупка. Но когато зави по тесния път към къщата си, Гърни влезе в обхвата на местната предавателна антена и телефонът му иззвъня.

Беше Джейн Хамънд.

— Чухте ли? — Гласът й трепереше от гняв.

— Какво да чуя?

— За последната пресконференция на Фентън.

— Какво се е случило?

— Той още повече влошава нещата.

— Какво е направил.

— Заявил е, че сега Ричард е „главен заподозрян“ в разследване на „умишлено убийство“, както го нарича.

— „Умишлено убийство“? Точно тези думи ли е използвал?

— Да. И когато репортерите го попитаха дали това означава, че Ричард ще бъде арестуван и съден за предумишлено убийство, той не каза „не“.

— А какво каза!

— Че се мисли по този въпрос и че следствените действия продължават.

— Спомена ли какви нови доказателства са дали основание за такова решение?

— Същите безумни твърдения. Отказа на Ричард да съдейства за разследването. Разбира се, че ще откаже да съдейства! Кой ще съдейства на тълпата, която е тръгнала да го линчува?

— Отказът да съдейства не е ново доказателство. Споменаха ли нещо друго?

— Още нелепости за сънищата. Фентън от самото начало твърдеше, че след като са имали сеанс при Ричард, всяка от жертвите е започнала да сънува кошмари. Но сега твърди, че са имали един и същи кошмар. Пълна глупост.

Гърни отби встрани от пътя. Ако един човек сънува един и същи сън няколко нощи подред, това е странно. Но четирима души да сънуват същия сън, това беше изключително странно.

— Сигурна ли сте, че сте разбрали добре?

— О, разбрах го отлично. Фентън каза, че всички жертви са разказали на някого за кошмарите, които са ги измъчвали. Уензън казал на свещеника си. Балзак казал на психолога си. Пардоза казал на физиотерапевта си. Итън го описал в писмо до някого. Според Фентън четирите разказа са еднакви в същността си.

— Каква е неговата теория?

— Каза, че понеже всичките са сънували един и същи сън, след като са били хипнотизирани от Ричард, това доказвало, че Ричард е виновен — и не само за кошмарите, а и за самоубийствата. После добави: „четирите самоубийства, които са ни известни засега“ — като че ли Ричард е някакъв сериен убиец.

— Обаче Фентън не го е обвинил официално в нищо, нали?

— Да го обвини официално? Не. Подложи го на злобни нападки? Да. Унищожи репутацията му? Да. Провали кариерата му? Да. Преобърна живота му надолу с главата? Да.

Джейн продължи още известно време да излива гнева и тревогата си. Гърни по принцип се чувстваше неловко, когато ставаше свидетел на такива разгорещени емоции, но много добре разбираше реакцията й към този случай, ставащ все по-заплетен с всяко следващо разкритие.

Четирима души да сънуват един и същи сън?

Как беше възможно?

Гърни отново подкара колата, мина покрай плевнята, покрай езерцето, покрай пасището. Когато спря зад къщата, забеляза един червеноопашат ястреб. Птицата кръжеше над ливадата, разположена между къщата и плевнята. Центърът на бавните кръгове изглежда беше ограждението до кокошарника. Гърни слезе от колата и погледа няколко секунди. Ястребът се повъртя още малко, после продължи по права линия и се изгуби от поглед зад кленовата горичка, граничеща с пасището.

Гърни влезе в къщата и извика Мадлин, но никой не се обади. Беше едва четири. Той със задоволство установи, че се е прибрал точно както бе предвидил, и малко се разочарова, че жена му не е там да стане свидетел на тази рядка за него точност.

Къде ли беше?

Днес нямаше насрочено дежурство в психиатричната клиника. Освен това колата й беше на обичайното си място до къщата. Едва ли бе отишла далече. Беше студено и до час щеше да се стъмни, затова едва ли бе тръгнала да се разхожда по някой от изоставените каменарски пътища между скалистите била. Студът нямаше да я спре толкова, колкото задаващата се нощ.

Гърни набра мобилния й телефон и го чу да звъни на една полица само на няколко крачки от себе си — дали го използваше като тежест за затискане на неотворени писма?

Нямаше бележка.

Лампичката на телефонния секретар премигваше. Той натисна копчето.

— Здравей, Дейвид. Ребека Холдънфийлд. Изслушах записа на разговора ти с Кокс и мога да го определя като, меко казано, странен. Имаш ли време да се видим? Може би да се срещнем някъде по средата между Уолнът Кросинг и моя кабинет в Олбани? Обади се да се разберем.

Гърни се обади. Включи се телефонен секретар и той остави съобщение.

— Здравей, Ребека. Дейв Гърни. В момента ще е трудно да се видим. Утре рано сутринта заминавам за „Вълчето езеро“ в Адирондакс, за да говоря с Хамънд, ако успея. После заминаваме за Северен Вермонт за снежни преходи и други подобни. Ще се върна най-рано след пет-шест дни. Много ми е интересно обаче да чуя мнението ти за съня. Между другото, следователят от Криминалното бюро току-що добави един невъзможен обрат по въпроса за сънищата на последната си пресконференция. Потърси в интернет последната информация и ми се обади, когато можеш. Благодаря.

Тъкмо затвори и телефонът иззвъня още преди да го остави. Хардуик вече говореше, когато Гърни вдигна апарата на ухото си:

— … по дяволите, става?

— Много добър въпрос, Джак.

— Да не би Кокс и Фентън да се състезават за „Най-лудия човек на планетата“?

— Чу ли разказа на Кокс за съня на Уензъл?

— Чух го. А сега Фентън твърди, че и другите самоубийци са сънували същото.

— И това твърдение ти идва в повече?

— Такава камара лайна на всеки ще му дойде в повече.

— Ако тръгнем да разсъждаваме в тази посока, Джак, трябва да приемем, че или Фентън лъже със знанието и одобрението на цялото виеше ръководство на Криминалното бюро като част от някакъв грандиозен конспиративен план, или тези хора наистина са сънували един и същи кошмар, който ги е подтикнал към убийство.

— Нали не мислиш, че е възможно?

— Нищо, което съм чул досега за този случай, не ми звучи възможно.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да потърсим възможни връзки. Места, където пътищата на четирите жертви може да са се пресекли. Освен това всички предишни контакти, които може да са имали с Ричард Хамънд. Или с Джейн Хамънд. Или с Пейтън Гол, за когото Джейн спомена, че е на около двайсет и пет, точно като самоубийците. Може да няма значение, но може да е важно.

— Голямо ровене ще падне. Веднага започвам.

След като затвори, Гърни остана няколко минути загледан през прозореца — докато сгъстяващият се мрак му напомни за Мадлин. Помисли си, че трябва да излезе да я потърси, преди съвсем да се е стъмнило. Но откъде да започне? Тя нямаше навик да…

— Бях при езерцето.

Гласът й го накара да подскочи, толкова тихо беше влязла в къщата и се бе показала на вратата на хола. В миналото тази нейна поява като че ли в отговор на мислите му щеше да го разтревожи, но сега беше свикнал с това явление.

— При езерцето ли? Не е ли прекалено студено за такива разходки?

— Не. Чистият въздух ми дойде добре. Видя ли ястреба?

— Мислиш ли, че трябва да направим нещо в тази връзка?

— Друго, освен да му се възхищаваме ли?

Гърни сви рамене и двамата се умълчаха. Мадлин първа заговори:

— Ще отидеш ли да се видите?

Очевидно говореше за Ребека, беше чула съобщението. Въпросът, зададен със съвсем небрежен тон, го накара да настръхне.

— Не виждам как ще стане. Поне не преди да се върнем от Вермонт, пък дори и тогава…

— Тя ще намери как.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да признаеш, че тя проявява интерес към теб.

— Ребека има интерес да развива кариерата си и да запази всички познанства, които някой ден могат да й бъдат полезни.

Тази полуистина предизвика ново мълчание, което този път Гърни наруши първи:

— Нещо не е наред ли?

— Какво да не е наред?

— Откакто дойдоха Джак и Джейн, сякаш си на друг свят.

— Извинявай. Умът ми е зает с прекалено много неща.

Тя се обърна и отиде в кухнята.

* * *

Вечерята беше кратка и се състоеше от варени картофи, грах на микровълнова, риба и само откъслечни разговори. Докато раздигаха масата, Гърни попита:

— Каза ли на Сара, че утре рано заминаваме?

— Не.

— Ще й кажеш ли?

— Да.

— Ако отворим кокошарника и пуснем кокошките сутринта, някой трябва да ги затвори вечерта.

— Прав си. Ще й се обадя.

Отново настъпи продължителна тишина. Мадлин изми чиниите, приборите, тигана от рибата, тенджерата от картофите и подреди всичко на стойката за сушене. От години бе запазила този ритуал пред мивката само за себе си.

Второстепенната роля на Гърни бе да седи и да гледа.

Когато свърши, Мадлин избърса ръцете си, но вместо да вземе някоя книга и да седне както обикновено на креслото до печката на дърва в дъното на стаята, тя остана пред умивалника, втренчена в някаква въображаема картина.

— Мади, какво, по дяволите, става?

Още докато задаваше този въпрос, подтикнат повече от раздразнение, отколкото от загриженост, Гърни осъзна, че допуска грешка.

— Казах ти. Просто много неща са ми се струпали на ума. В колко трябва да тръгнем утре?

— Сутринта ли? В осем? Осем и половина? Добре ли е?

— Предполагам. Събра ли си багажа?

— Няма да вземам много неща.

Тя се вгледа в лицето му за няколко секунди, после изгаси лампата над умивалника и излезе от кухнята през коридорчето, водещо към спалнята им.

Гърни погледна през плъзгащия се прозорец и не видя нищо. Сумракът отдавна бе преминал в тъмна нощ — нощ без луна и звезди.