Джон Вердън
Не заспивай (37)

36.

Когато се приближи до ваната и погледна вътре, Гърни видя само вода и малко пара. Първо огледа на светлината от газената лампа, после запали електрическата, за да е сигурен. Нямаше нищо необичайно.

Пак погледна Мадлин, свита на пода и притиснала коленете в гърдите си.

— Във ваната няма нищо, Мади. Само вода.

— Под водата! Погледни!

— Погледнах. Там няма нищо.

Очите й бяха разширени от страх.

— Ще успееш ли да се изправиш, ако ти помогна?

Тя като че ли не разбираше какво й говори.

— Мога да те вдигна и да те занеса в стаята, а? Ще те махна от тук.

— Виж под водата!

Той се върна при ваната и демонстративно огледа отвсякъде. Потопи цялата си ръка във водата и това предизвика възклицание на страх от Мадлин.

— Виждаш ли, Мади? Само вода.

Върна се при нея и коленичи. Пъхна ръце под тялото й. Позицията му бе неудобна и така за малко не падна, върху нея, докато я вдигаше. С усилие успя да я занесе на леглото.

Запали нощните лампи и провери тялото й за счупвания, натъртвания и други видими наранявания. Само единият й хълбок леко се беше зачервил от падането.

Гърни клекна до леглото и приближи лицето си до нейното.

— Мади, можеш ли да ми разкажеш какво се случи?

— Колин. Беше във водата. Подут. — Тя извъртя глава към стената, разделяща спалнята от банята. — Видях го!

Едно мускулче на бузата й потрепваше.

— Успокой се, Мади. Там няма нищо. Било е някаква оптична илюзия. Водата, парата, слабата светлина…

— Тялото му беше във ваната — никаква пара, никаква слаба светлина! Подутото лице, белегът на челото! Белегът от един футболен мач! Не чуваш ли какво ти говоря?

Тя затрепери цялата.

— Чувам те, Мади. Много добре те чувам.

Гърни се изправи, хвана чаршафа и одеялото в основата на леглото и я зави.

Разбираше, че е безсмислено да я убеждава сега, когато бе смразена от страх и разтреперана. Въображението, спомените и може би отровата на вината бяха създали ужасна илюзия. Тя нямаше да го послуша.

Гърни остана прав до леглото, докато Мадлин затвори очи. В подходящ момент, каза си той, трябваше да анализират проблема рационално, може би терапевтично. Но сега…

Мислите му бяха прекъснати от някакъв шум от банята. Едва доловимо поскръцване.

Косъмчетата на гърба му настръхнаха.

Той обу дънките, облече пуловера, взе пистолета от джоба на якето си и тихо освободи предпазителя. Погледна загрижено Мадлин, после безшумно, бос, тръгна към банята.

Когато стигна до вратата, пак чу скърцане, но сега като че ли идваше от външния коридор. Чуваше се, сякаш някой се приближава към входа на апартамента. Гърни стигна до вратата с няколко дълги крачки. Резето беше дръпнато. Беше забравил да заключи, когато се прибра.

Изчака, като затаи дъх. Намираше се в същата позиция като в нощта, когато бе спрял токът и когато лицето на Барлоу Тар толкова го стресна.

Стисна силно дръжката, изчака секунда и рязко дръпна вратата.

Самото присъствие на Барлоу Тар за втори път в коридора не го изненада толкова много. Нещо във втренчения поглед на мъжа обаче го смрази.

— Какво искаш?

— Пазете се — дрезгаво прошепна Тар.

— Постоянно ме предупреждаваш да се пазя, но не разбирам каква е опасността. Би ли ми казал?

— Пазете се от ястреба, който е кръвожаден като вълк. Пазете се от злото, което витае тук и ги уби всичките.

— Злото ли уби Итън Гол?

— Да, а вълците го изядоха, както неговия старец преди това.

— Как умря Итън?

— Ястребът знае. Под слънцето, под луната…

— Достатъчно! Стига с тези глупости! — прогърмя гневен глас от тъмния край на коридора.

Тар извърна рязко глава, сякаш му удариха плесница и се отдръпна от вратата на апартамента. Огледа се като уплашено животно и хукна към главното стълбище.

Източникът на заповедта излезе на светло. Норис Ландън се приближи с бързи крачки, като гледаше гневно в посоката, накъдето се оттегли Тар. Спря пред вратата и се обърна към Гърни:

— Добре ли сте?

— Да, благодаря.

— Проклетият глупак няма работа в хотела. Може би глупаво постъпих, като го изгоних така. Бог знае на какво е способен, особено с тази наближаваща буря.

— Бурите ли го възбуждат?

— О, да. Добре познато явление в психиатричните клиники. Има доказан резонанс между първичната природа и небалансирания ум. Свързано е с разрушение, предполагам. Гръм и ужас. Емоционални крайности. Но не бръщолевенето му в коридора беше това, което ме накара да тръгна към стаята ви. Стори ми се, че чух писък.

— Жена ми малко се уплаши. Сега е добре.

Ландън се поколеба, забеляза пистолета, който Гърни държеше полускрит до крака си.

— Виждам, че сте въоръжен.

— Да.

— Това да не би да е реакция към… това, което уплаши жена ви?

— Предпазна мярка. Стар професионален рефлекс.

— Аха. И жена ви? Добре е, нали?

— Да, добре е.

— Ясно. Може въпросът да ви прозвучи налудничаво, но…

— Но какво?

— Питах се… жена ви случайно да не би… да видя нещо?

— Какво имате предвид?

— Дали не видя нещо… което може да не е реално?

— Какво ви кара да мислите така?

Ландън се замисли за миг, сякаш търсеше правилните думи.

— Имението има… странна история… с което може да наречете „нелицеприятни проявления“.

— Проявления?

— Видения. Призрачни появи. Халюцинации. Звучи безумно, признавам, но съм чувал, че потърпевшите от тези… инциденти… са били разумни хора, не от онези, които обикновено говорят за този тип неща.

— Кога са станали тези инциденти?

— При различни обстоятелства през годините.

— Всички тези хора все едни и същи неща ли са виждали?

— Не. Доколкото съм чул, всеки…

— „Чул“? — прекъсна го Гърни. — От кого?

— От Итън. Не беше нещо, което искаше да се разчува. Както той ми разказа, на всяка жена — защото, между другото, се случвало само с жени — на всяка жена й се привиждал близък човек, който е починал. Или, за да бъда по-точен, близък човек, който се е удавил.

Гърни се постара да не показва друга реакция, освен обичайното любопитство.

— Тези видения тук ли са се появявали, в хотела?

— Е, казах хотела, но също и в околността. Веднъж една жена видяла лице под водата в езерото. Друга твърдяла, че видяла покойния си брат под леда близо до едно от бунгалата. Най-лошият инцидент се случил с една възрастна дама, която получила тежка нервна криза, след като видяла първия си съпруг — загинал по време на плаване с яхта преди трийсет години — докато се къпела под душа. Според Итън не могла да се възстанови.

— Вода.

— А?

— Всички случаи са свързани с вода. Хора, които са се удавили. Удавници, които се „връщат“ при обстоятелства, пак свързани с вода.

Ландън кимна замислено:

— Така е. Винаги има вода. — Замълча за момент. — Е, извинявайте, че ви загубих времето с тези истории за призраци. Сигурен съм, че има някакво логично обяснение. Когато чух писъците, си спомних за тях. Реших да проверя какво става.

— Благодаря за загрижеността. Но се питам нещо. Защо сте още тук?

Ландън го погледна неразбиращо.

— Имам предвид в хотела. След всичко, което се случи. След смъртта на Итън. Смъртта на другите гости. Имението на практика е затворено. Трагичните събития, зловещата атмосфера — има цял куп основателни причини да не сте тук.

— Всичко е относително, нали? — усмихна се Ландън. — Което може да накара някого да избяга, за друг може да е причина да остане. За мен липсата на други гости е плюс, а не минус.

— А четирите неизяснени смъртни случая?

— Истината е, че мистериите ме привличат, а тези четири смъртни случая са ми изключително интересни. И имам да се тревожа само за себе си. Вашето положение обаче е по-сложно. Замесен е животът на още един човек. Не излагате само себе си на проблемите, които току-що изброихте. И ако те важат за мен, несъмнено важат и за вас. Така истинският въпрос е какво вие правите тук?

— Помолиха ме да свърша една работа. Чувствам, че трябва да остана, докато не я доведа докрай.

Ландън вдигна скептично вежди:

— Ако имах съпруга, нямаше да разсъждавам по този начин.

— Разбирам гледната ви точка — усмихна се учтиво Гърни. — Впрочем, ако имате някакви идеи относно четирите смъртни случая, ще ви бъда много благодарен, ако ги споделите с мен. — Отдръпна се в стаята, с ръка на вратата, готов да я затвори.

— Какви идеи?

— Идеи за вероятния виновник.

Ландън сви рамене:

— Предполагам, че винаги остава вероятността Ричард да стои зад всичко. Не е ли той човек, известен със склонността да преминава границите на хипнотичното убеждаване?

Имаше нещо дяволито в светлия, интелигентен поглед на Ландън. И нещо провокативно в самодоволния му тон. Да не говорим за разминаването между последния му коментар и очевидно топлите му отношения с Джейн Хамънд.

Гърни обаче не се поддаде на изкушението да се задълбочи в този въпрос. Имаше по-належащи грижи.