Джон Вердън
Не заспивай (38)

37.

След като заключи вратата с резето. Гърни отиде спалнята да види Мадлин.

За негова изненада завивките бяха хвърлени настрани, а леглото — празно.

Първата му реакция бе да погледне към балкона, но вратата очевидно беше заключена. На стъклото се беше събрал фин слой сняг.

— Мади.

Погледна от двете страни на леглото, после, разтревожен вече, излезе в дневната и почна да търси навсякъде.

Китарата, която свиреше на таблета, изведнъж се смени с драматични испански ритми.

Гърни погледна в банята, въпреки че бе почти сигурен, че няма да я намери там.

Тя обаче беше там — застанала в един тъмен ъгъл встрани от полезрението му, когато бе проверил първия път. Стоеше увита с бяло одеяло, с разрошена коса и отново втренчена във ваната.

Бавно поклати глава:

— Не разбирам.

Той се приближи до ваната и надникна вътре.

— Какво не разбираш?

— Как може да е станало.

Може би обяснението е по-просто, отколкото си мислиш — предположи той.

Разтълкува обърканото й изражение за добър знак, че е готова да приеме разумно обяснение, и почна да разправя надълго и нашироко как понякога човешкият ум „вижда“ неща, които всъщност ги няма.

Тя не проявяваше голям интерес, но той продължи:

— Двама очевидци на едно и също събитие често дават противоречиви свидетелства. И двамата са абсолютно сигурни, че са видели това, което твърдят. Проблемът е, че това „виждане“ е настъпило главно в мозъка им, а не във външния свят.

— Тялото на Колин беше във ваната.

— Мади, всичко, което „виждаме“, е комбинация от нови данни, постъпващи от очите, и стара информация, запаметена в мозъка. Също както става в интернет, когато напишеш първите няколко букви на някоя дума и тя изскача от паметта. Но когато сме под стрес и мозъкът ни се опитва да работи по-бързо, той понякога си прави грешно заключение. Създава грешен образ. Ние сме сигурни, че сме видели нещото. Но то реално не е там. Готови сме да се закълнем, че го е имало, но то съществува само в мозъка ни.

Тя бавно заоглежда стените на банята.

— Искаш да кажеш, че имам халюцинации?

— Искам да кажа, че си настроена да „виждаш“ повече неща, отколкото очите ни реално виждат. И понякога фабриката за образи на мозъка избързва пред оптичните данни и превръща въжето на пода в гърмяща змия.

Тя се уви плътно с одеялото.

— Това, което видях, не беше въже. Как е възможно тялото на Колин… да дойде от езерото Грейсън… в тази вана?

— Мади, хайде да се облечеш, а?

— Тогава така и не намериха тялото. Казах ли ти?

— Да. Каза ми.

— Не намериха тялото му — бавно повтори тя, сякаш този смущаващ факт можеше да обясни случилото се току-що.

— Мади. Миличка. Ти падна и се удари лошо. Хайде да си легнеш.

— Така и не откриха тялото му. И изведнъж се появява тук — каза тя и посочи ваната.

Одеялото се изхлузи и се свлече около тялото й на земята.

Гърни я притисна до себе си. Цялата трепереше. Като вторични трусове след земетресение.

Останаха прегърнати дълго време.

* * *

По-късно, след като Мадлин най-сетне заспа неспокоен сън, Гърни седна пред угасналата камина и се опита да реши какво да прави по-нататък.

Вятърът стенеше тихо в комина, нещата около Вълчето езеро изглеждаха все по-объркани, а душевното състояние на Мадлин подкопаваше способността му да мисли трезво.

Хрумна му, че може би има нужда от психиатрична помощ, но прогони тази мисъл с неприятно чувство. Не хранеше илюзии за мрачната слава на този занаят и специалистите, нетърпеливи да експериментират с разбъркващи ума на хората химикали.

Той просто искаше жена му да се оправи.

Отново да бъде себе си.

Мислите му бяха прекъснати от звъна на телефона му — и името, което видя на дисплея, го изненада. Морис Блумбърг, бивш собственик на ученическия лагер „Брайтуотър“.

— Господин Гърни?

— Не летите ли вече за Тел Авив?

— Седим в самолета и чакаме все още на „Кенеди“. Някакъв луд от Хамас се взривил на летище „Бен Гурион“. Затова седим. Никой не знае нищо.

— Съжалявам да го чуя.

— Аз също, както и още триста сардини на борда. Но в такъв свят живеем. Трябва да свикваме, нали?

— Предполагам. С какво мога да ви бъда полезен?

— С нищо. Просто ми хрумна нещо. По вашия въпрос. Дали не си спомням някое от имената.

Това привлече вниманието на Гърни и възбуди предпазливостта му. Искаше да се отдалечи на безопасно разстояние от подслушвателните устройства в стаята.

— Една секунда. Жена ми спи. Ще вляза в банята, за да не я събудя.

Гърни затвори вратата на банята след себе си.

— Добре. Какво казвахте?

— Понякога нещо просветва в някое тъмно ъгълче на мозъка ми, където съм го забравил за известно време. Сещам се разни неща точно когато най-малко се старая да си ги спомня.

— Спомнили сте си някои от имената, които споменах?

— Не. Тези не ми говорят нищо. Но мога да ви кажа какво си спомних. През онова лято няколко момчета си направиха банда. Бяха четирима. Лъва, Паяка, Вълка и Невестулката.

— Не схванах.

— Лъва, Паяка, Вълка, Невестулката. Това им бяха прякорите. Пишеха със спрей четирите проклети думи — с червена боя — по бараки, палатки, дървета. Дори на проклетото ми кану.

— Установихте ли кои са?

— Не. Хитри копеленца. Може би някои от другите момчета знаеха, но мисля, че ги беше страх от тях. Никой не искаше да каже нищо.

— Мислите ли, че има връзка между тези четири момчета с прякорите и момчето, което изчезна?

— Кой знае? Вашето посещение ме накара да разчегъртам мозъка си и това излезе — тия животински имена. Реших, че трябва да знаете.

— Разследващите изчезването на Скот Фалън провериха ли тази следа с бандата?

— Доколкото знам, не. Както казах по-рано, за тях изчезването на Фалън беше поредният случай на избягал тийнейджър. А пък момчетата постоянно си правят банди и такива глупости. Затова може би са били прави и сега само си губите времето.

— В никакъв случай, господин Блумбърг. Това може много да ни помогне. След като така или иначе се обадихте, нека да ви попитам още нещо. Спомняте ли си нещо за родителите на Скот Фалън? Имена, къде живееха.

— Ха! Как бих могъл да забравя? Майката — нямаше баща, само майка — идваше в лагера всеки уикенд. Да търси. Обикаляше из гората. Викаше го, даже седмици по-късно.

— Спомняте ли си името й?

— Кимбърли. Кимбърли Фалън.

— Случайно да имате адреса й?

— О, да. Адрес, имейл, телефонен номер, всичко. След като престана да идва в „Брайтуотър“, продължи да ми се обажда веднъж седмично, после веднъж месечно, а сега може би веднъж на година. Но какво мога да направя? Говоря си с нея.

Благодарение на редовните обаждания на жената, Блумбърг имаше информацията на телефона си. Гърни си записа номера, благодари на другия мъж и му пожела безопасно пътуване. Освен това си записа четирите прякора.

Лъва. Паяка. Вълка. Невестулката.

Дали природата на всяко от тези животни отразяваше някаква характеристика на момчето, което си го бе избрало? Хрумна му също, че броят на момчетата в бандата също може да е важен.

Четири.

Четирима калпазани в лагера по времето, когато е изчезнал Скот Фалън.

Сега, в този странен случай, имаше четирима мъртви мъже.

И последният от тях, Стивън Пардоза, беше ходил на лагер в „Брайтуотър“.

Гърни още държеше телефона, когато той иззвъня повторно.

Този път беше Джак Хардуик.

— Добра новина. Оказа се, че моят приятел от Тийнек е по-ядосан, отколкото предполагах.

— Заради заповедта да не се занимава със случая „Балзак“?

— Заради това, че заповедите идват някъде от горе и не му дават да разбере откъде. Това страшно го вбесява.

— И ние можем да извлечем полза от този факт?

— Бих казал, че да. След като се видяхме сутринта, той е ходил при психоложката, пред която Балзак е споделил шантавия си сън, и я питал за хомосексуалната връзка.

— И?

— Отначало повторила това, което вече знаехме — че сънят бил пълен с хомосексуални образи. После добавила, че това особено тревожело Балзак, защото много мразел гейовете.

Гърни се усмихна. Едно ъгълче от пъзела започваше да се подрежда.

— Има и още — добави Хардуик.

— От психоложката ли?

— От моя приятел, който изяви желание да помага по начини, които не съм очаквал от него. Каза ми, че Балзак подал заявление за напускане на работа няколко часа преди да си пререже вените. Изпратил на собственика на магазина за цигари, в който работел, следния имейл: „Напускам поста като управител. С уважение, Лио Балзак.“ Кратко и любезно, а?

— Странно.

— Така смята и моят приятел детективът.

— Потърсил ли е повече информация?

— Каза, че подробностите по случая вече не са негова грижа.

— Защото по-умни и по-висшестоящи от него са поели разследването?

— Нещо в този смисъл.

— Когато човек е тръгнал да си реже вените, обикновено не се занимава да пише предизвестия за напускане.

— Със сигурност.

— Въпросът е защо е напуснал. Хората обикновено го правят по две причини: не издържат повече на тази работа или някой им е предложил по-привлекателна.

— Къде ни довежда това?

— Може би никъде. — Гърни се замисли за момент. — Предполагам, че ако искаше да спре да пуши, би могъл да напусне работата в магазина за цигари. От друга страна, родителите на Пардоза са ти казали, че синът им е бил на път да промени коренно живота си, че го чакало велико бъдеще, нещо такова, нали?

— Така казаха, но взех приказките им за вайкане, след като трагедията вече е настъпила. Но представи си, че Лио Балзак също е очаквал нещо по-добро. Интересно дали и Кристъфър Уензъл в Калифорния не е имал същите оптимистични очаквания за бъдещето си. Защо не се обадиш на Боби Бекър в Палм Бийч да го питаш дали имат такива сведения?

— Какво се опитваш да докажеш? Че всички жертви са били вманиачени хомофоби с розови очаквания за бъдещето?

— Опитвам се да сглобя картинката. И като казах „сглобяване“, преди малко имах интересен разговор с Мо Блумбърг.

— Нещо полезно?

— Спомни си четири прякора на момчета, които си направили банда в „Брайтуотър“ през лятото на изчезването на Скот Фалън. Кръстили се Лъва, Паяка, Вълка и Невестулката.

— Какво ти говори това?

— Конкретните животински имена не ми говорят много, ако не броим, че и четирите са хищници. Разбира се, има я тази асоциация с „вълк“, но може да е съвпадение. Ако някое хлапе е искало да си измисли страховит прякор, това е логичен избор. Изглежда ми показателен броят на момчетата — четири. И това, че другите лагерници са се страхували от тях. Останах с впечатлението, че Мо не би се изненадал, ако имат връзка с изчезването на Скот Фалън. Вече знаем, че Стивън Пардоза е бил в лагера през онова лято. Трябва да разберем дали и другите три жертви на „самоубийство“ са били там по същото време. Предвид възрастта им това е възможно.

— Итън не е ли малко по-възрастен от другите трима?

— Няколко години. Може да е бил възпитател.

— Питай Пейтън. Той трябва да знае.

— Ще пробвам, но му нямам много вяра. Освен това Блумбърг ми даде адреса и телефона на майката на Скот. Ако е съгласна да говори с мен, може да разбера дали съм на вярна следа.

— Късмет, Дейви, моето момче. Имам чувството, че ще ти трябва.