Джон Вердън
Не заспивай (3)

2.

Половин час по-късно утринното слънце се беше издигнало доста високо над източния хребет. Лъчите му преминаваха косо през кристалчетата скреж в сухия, мразовит въздух и ги караха да блестят като микроскопични искри.

Равнодушен към това явление, Гърни стоеше до плъзгащия се прозорец на къта за хранене в кухнята. Гледаше към долната ливада и червената плевня — мястото, където тесният селски път задънваше в двайсетдекаровото им имение (бивша планинска ферма, но изоставена след краха на млечната промишленост в тази част на щата).

Когато се пенсионираха и решиха да напуснат големия град, двамата с Мадлин се преместиха в тази пасторална част на планините Катскил, защото красивите гледки тук спираха дъха въпреки икономическата депресия. Ентусиазмът на Мадлин бе очевиден от самото начало. Енергична и влюбена в природата, съпругата му се чувстваше като у дома си далеч от цивилизацията и това личеше по неподправената й радост от самото пребиваване на открито — независимо дали кара кану, бере боровинки или просто се разхожда по стари горски пътеки. Нагаждането към новата й среда за нея бе лесен и безгрижен процес.

Близо три години по-късно Дейв все още се опитваше да се адаптира.

Но не този проблемен понякога въпрос го тревожеше в момента. Дейв размишляваше върху обезпокоителния разговор, който бе провел с Джак Хардуик.

Когато се обади, Джак звучеше доста любезно, без обичайните заядливи шеги. Тонът му беше толкова добронамерен, че Гърни очакваше тази пародия на сърдечност всеки момент да бъде прекъсната от някоя цинична забележка. Това обаче не стана. Хардуик веднага се съгласи да му даде две от камерите за наблюдение — и не само да му даде, а лично да му ги докара. И не само да ги докара, а да го направи незабавно.

Докато Гърни размишляваше върху тази неочаквана готовност на стария си познат да му услужи, от горния етаж слезе Мадлин. Носеше два сака — син и зелен. Остави ги на пода пред него.

— Някакво предпочитание?

Той ги погледна и поклати глава:

— Който ми дадеш.

— Какво е станало?

Той й каза за телефонния разговор.

Мадлин присви очи:

— Предложил е да дойде… тук? Веднага?

— Да.

— За какво толкова се е разбързал?

— Основателен въпрос. Предполагам, че ще узнаем, когато се появи.

Като по сигнал някъде от пътя под плевнята се чу гърленият рев на мощен двигател. След трийсет секунди класическата спортна кола на Хардуик, червен понтиак GTO, модел 1970 година, излезе на заснежената алея, пресичаща буренясалата поляна.

— С него има някой — отбеляза Мадлин.

Гърни не обичаше изненадите. Излезе в антрето, отвори страничната врата и изчака гостенинът да паркира ъглестия понтиак до неговото прашно, невзрачно субару „Аутбак“.

Хардуик слезе първи, с характерната си усмивчица, изразяваща повече решителност, отколкото добронамереност. Същото настроение личеше в леденосините му очи и агресивно безцветните му дрехи: черни дънки, черен пуловер, черно яке.

Вниманието на Гърни обаче бе привлечено от другия пътник в колата. Първото му впечатление беше за друг вид безцветност — анонимност и безличие. От дясната врата слезе пълна, невзрачна жена около четирийсетте, с ватенка и безформена плетена шапка.

Когато тя дойде до вратата, Гърни се усмихна любезно и погледна въпросително Хардуик (чиято усмивка като че ли стана по-лъчезарна).

— Сигурно се питаш „Къде са камерите, които трябваше да ми донесе?“. Нали?

Гърни не каза нищо, само се усмихна търпеливо.

— Като твой доверен ангел пазител… — Хардуик направи театрална пауза, после добави самодоволно: — … реших да ти докарам нещо много по-ценно от някаква скапана камера за наблюдение. Може ли да влезем?

Гърни ги покани в кухненската част на дългото отворено помещение, включващо също трапезария и дневна с каменна камина в ъгъла.

Хладната усмивка, с която Мадлин посрещна гостите, отразяваше дългогодишните отношения на мъжа й с бившия му колега — труден човек, с когото бе имал поредица от почти фатални начинания.

Хардуик се ухили още по-широко:

— Мадлин. Изглеждаш невероятно.

— Да ви взема ли палтата?

— Разбира се.

Хардуик помогна на спътничката си да съблече ватенката, после свали якето си е театрален жест, сякаш беше царска пелерина.

— Дейв, Мадлин, това е Джейн Хамънд.

Мадлин се усмихна и поздрави гостенката. Гърни подаде ръка, но жената поклати глава:

— Много ми е драго да се запозная с вас, но няма да се ръкуваме. Пълна съм с микроби.

Свали плетената шапка и отдолу се показа безформена, неподдържана коса.

След като осъзна, че името не им говори нищо, Хардуик добави:

— Джейн е сестра на Ричард Хамънд.

Лицето на Гърни изразяваше само любезно любопитство.

— Ричард Хамънд — повтори Хардуик. — Известният Ричард Хамънд, за когото не спират да говорят по новините през последния месец.

На лицето на Мадлин се изписа леко безпокойство:

— Хипнотизаторът ли?

— Не „хипнотизатор“, а хипнотерапевт — енергично я поправи Джейн. — Всеки шарлатанин може да се нарече хипнотизатор, да размахва махало и да се преструва, че прави нещо задълбочено. Моят брат е квалифициран психолог, завършил „Харвард“, който използва много прецизни методи.

Мадлин кимна съчувствено, сякаш говореше с докачлива пациентка на психиатричната клиника, в която бе работила.

— Но нали в медиите все пак го наричат „хипнотизатор“?

— И не само това го наричат. Съвременните така наречени новинарски програми са пълен боклук! Не се интересуват колко са несправедливи, какви лъжи разпространяват… — Джейн се закашля. — Обвинения — измислят все нови и нови всеки месец.

— Хайде да седнем — намеси се Хардуик.

Преди Гърни да възрази, Мадлин ги покани на кръглата чамова маса в къта за хранене. После Хардуик, след като бе подканен с кимване от Джейн, заразказва странния случай на Ричард Хамънд.