Джон Вердън
Не заспивай (52)

52.

Гърни не обичаше прибързаните решения. Предпочиташе да преспи с идеите си и едва на другия ден да прецени дали са състоятелни.

Сега обаче нямаше време.

На фона на силната музика, свиреща от таблета на Мадлин, той й разказа плана си, като го доразви в движение.

Петнайсет минути по-късно двамата седяха опаковани в ски екипите си на предните седалки на субаруто. Гърни пусна смартфона си на запис и го постави на таблото.

С уморен и стресиран глас (по идея на Гърни) Мадлин заговори първа:

— Искаш ли да запалим огън?

— Какво? — Гърни си придаде разсеян тон, раздразнен, че е прекъснала мислите му.

— Огън.

— Да. Защо не?

— Хубаво. Искаш ли да го запалиш?

— Да. Добре. Само не на секундата, става ли?

— А кога?

— Ох, стига, сега мисля за друго.

Замълчаха за момент. Мадлин пак заговори първа:

— Искаш ли аз да запаля камината?

— Аз ще я запаля. Само искам да обмисля нещо… да се уверя, че съм прав.

— Прав за какво?

— За мотива за убийството.

— Мислиш, че знаеш защо са били убити тези хора? И кой ги е убил?

— Убил ги е един и същи човек, но не по същата причина.

— Знаеш кой стои зад това?

— Почти със сигурност.

— Кой?

— Преди да кажа на теб или на когото и да е друг, трябва да направя още едно нещо.

Не разбирам. Ако знаеш кой е убиецът, кажи ми.

— Искам да се посъветвам първо с Хардуик. Довечера. След като се върне от Олбани.

Пак настъпи мълчание.

— Дейвид, това е нелепо. Защо не ми казваш кой е?

— Трябва преди това да споделя теорията си с Джак. Искам да съм сигурен, че и на него ще му прозвучи логично. Изчакай още четири-пет часа.

— ТОВА Е ГЛУПАВО! АКО ЗНАЕШ КОЙ Е, КАЖИ МИ!

— За бога, Мади, имай търпение! Още няколко часа.

— Не трябва ли да се обадиш в полицията?

— Това е последното, което бих направил. Всичко свързано с убийството ще бъде изпратено директно на Фентън. А това много ще усложни ситуацията.

— Мразя, когато правиш така. — В гласа й прозвуча сдържан гняв. — Не разбираш ли как се чувствам? И с какво „усложнява ситуацията“? Мисля, че трябва още сега да отидеш в централното управление на БКР в Олбани и да им кажеш всичко, което знаеш. Защо не направиш така? Защо винаги излизаш сам срещу престъпниците? Не се случва за първи път, Дейвид. Бог ми е свидетел, че и преди сме го преживявали. Прекалено често, по дяволите. Защо винаги превръщаш разследванията в личен дуел?

— Не искам Криминалното бюро да изсипе цяла армия коли и хеликоптери. Истината е, че искам сам да хвана този мръсник.

Гърни се запита дали не преигра малко с последното изказване, но после реши, че не е. Това бе точно самохвалковския тон, който подобен спор би могъл да провокира. И можеше да подтикне престъпника към по-емоционални и необмислени действия.

Поколеба се за момент дали да не спомене „Брайтуотър“ или Лъва, Паяка, Вълка и Невестулката, но реши да послуша Мадлин и да сведе до минимум информацията, която даваше. Да остави на онзи, който би могъл да ги подслушва, повече въпроси, отколкото отговори. Да остави страха да расте в мрака.

Точно когато мислеше как най-добре да завърши разговора, Мадлин добави гневно:

— Същата позната история. Винаги трябва да стане както ти искаш. Важни са твоите цели, твоите ангажименти, твоите приоритети. Никога не мислиш за нас. Какво правиш за нашия живот? Той не заслужава ли малко внимание?

За момент тонът и изборът й на думи го стъписаха. Може би защото толкова рязко поставяше проблема, реално съществуващ в живота им — противоречието „детектив срещу съпруг“. Гърни се надяваше, че гневът, който чу в гласа на жена си, е повече за театъра. Във всеки случай звучеше достатъчно спонтанно и емоционално, за да повярва подслушващият в искреността й. Това му даде идея за подходящ завършек.

Той въздъхна силно:

— В момента не ми е до такива въпроси… такива емоции…

— Разбира се, че не — изсумтя тя.

След кратка пауза той завърши:

— Нервите ми са обтегнати и снощи не спах добре. Ще взема един от твоите валими и ще дремна малко.

Тя не отговори.

Гърни се прозя шумно и изключи записа.