Джон Вердън
Не заспивай (36)

35.

На връщане към Вълчето езеро Гърни се опита да свърже чутото от Мо Блумбърг с всичко друго, което знаеше по случая.

Хомофобията изглеждаше общ фактор и това възбуди любопитството му как е минала срещата на Хардуик с детектив Тийнек във връзка със самоубийството на Лио Балзак.

Спря на една отбивка, извади телефона си и се обади.

Хардуик вдигна при първото позвъняване — добър знак.

— Какво става, шампионе?

— Чудех се дали си успял да се видиш с оня тип от Тийнек.

— Видях се с него, седнахме, изслушах го. Накратко, човекът доста псува политическите игрички около случая.

— Какви политически игрички?

— Заповеди от най-високо без никакви обяснения. Заповеди, които достатъчно ясно са му дали да разбере, че трябва да изпълни, но достатъчно двусмислени, за да изглеждат съмнително. Единственото ясно нещо е, че са спуснати от стратосферата, където едно мръдване с пръст може да изпрати цялата ти кариера в тоалетната като размазана муха.

— Какво е трябвало да направи новият ни приятел детектив, за да избегне фаталното мръдване с пръст?

— Да стои настрана, да не нагазва в минното поле и да вярва, че нещата са в сигурни ръце.

— Пак това минно поле, значи.

— А?

— Фентън ми каза, че обикалям около минно поле.

— Хубаво е, когато всички са на една вълна.

— Каза ли ти в чии „добри ръце“ е сега разследването?

— Каза, че са му намекнали, че за имената на тези хора дори не може да се намеква.

— Подобно на предупреждението на Робин Уиг. Какво става според теб?

— Да ми го вкарат отзад, ако знам. Да ми го вкарат отзад, ако детективът от Тийнек знае. Единственото, което знае, е, че не трябва да знае нищо, да казва нищо и да прави нищо. И това адски го дразни.

— Раздразнението му може да го направи полезен за нас.

— И аз това си казах. Споменах, че бихме искали да знаем дали Лио Балзак е бил в лагера „Брайтуотър“, дали е имал изразено мнение за гейовете и дали е познавал Гол, Уензъл или Пардоза.

— И?

— Каза, че с удоволствие ще потърси каквато информация може, ако участието му остане в тайна. Аз му казах, че ще остане и че с най-голямо удоволствие ще си припиша всички заслуги, когато случаят гръмне и подпали задниците на момчетата в стратосферата.

— Това сигурно е сгряло сърцето му.

— Ще видим каква информация ще ни снесе. Впрочем как мина срещата с Мо?

— Каза ми, че лятото, когато Пардоза е бил в лагера, било ужасно. Едно от момчетата изчезнало. После тръгнали страховити слухове, че може да са го убили, защото е било гей. Проблемът е, че няма доказателства за това.

— Обаче този мотив пак излиза.

— Да, така е.

— Нещо друго?

— Приказваше за гнилите ябълки в щайгата. Не си спомни имена обаче. Името Пардоза не му говорело нищо. Може да му се обадя, преди да отлети за Тел Авив да видим дали Балзак, Уензъл и Гол ще събудят някакви спомени.

— Друго какво? Как е Мадлин?

— Доста е стресирана в момента. Като стана дума, трябва да тръгвам. Казаха ни, че се задава снежна буря.

* * *

Колкото по на север караше Гърни, толкова по-тъмно ставаше. Когато стигна върха на последния хребет преди Вълчето езеро, спря отстрани на пътя. Най-сетне в обхвата на ретранслатора на хотела набра номера на Мо Блумбърг.

Обаждането му бе препратено на гласова поща. Той остави съобщение, като каза имената на жертвите, които не беше споменал при срещата им в Отървил, а също това на Ричард Хамънд за всеки случай, ако имената събудят някакви спомени от онова ужасно лято преди тринайсет години.

Пак потегли. Небето напред беше с цвета на тъмна синина; в светлината от фаровете прехвърчаха снежинки.

На средата на спускането към езерото по криволичещия път фаровете за момент осветиха група дебели борове и той видя нещо да се движи. Гърни спря рязко и превключи дългите светлини, но точно в този момент животното, каквото и да беше то, се скри навътре в гората. Той смъкна прозореца няколко сантиметра и се ослуша. Тишината обаче беше дълбока и несмутима. Той продължи.

Докато стигне до мястото си за паркиране под навеса, Вълчето езеро и околните хълмове бяха погълнати от неестествен мрак и снегът заваля силно.

Според големия часовник във фоайето беше едва 16:30. Гърни погледна в Големия салон за Мадлин, после бързо се качи.

В апартамента дневната бе осветена единствено от газената лампа, поставена до дивана. Първата му мисъл беше, че пак има проблеми с тока, но в този момент Мадлин му извика:

— Не запалвай лампите.

Намери я в спалната ниша, застинала върху двойното легло, със затворени очи и кръстосани в поза лотос крака. Таблетът й бе поставен на страничната облегалка на креслото до портрета на Хардинг с подслушвателното устройство и свиреше класическо парче на китара.

Тя вдигна три пръста — вероятно за да покаже колко още минути й остава да се занимава с йогийските си упражнения, преди да му обърне внимание. Гърни седна в едно кресло между леглото и тоалетното шкафче и зачака. Най-сетне тя отвори очи.

— Можем ли да приказваме тук? — попита. Гласът й най-после звучеше спокойно.

— Да, тук в нишата и докато свири музиката. — Гърни се вгледа изпитателно в лицето й. — Изглеждаш… спокойна.

— Чувствам се спокойна.

— Защо газената лампа?

— Меката светлина успокоява.

— Как мина срещата с Хамънд?

— Много добре.

Той я погледна изпитателно:

— Тоест?

— Добър е.

— В какво?

— В успокояването на тревожността.

— Как го прави?

— Трудно е да го обясня.

— Звучиш, сякаш си на валиум.

Тя сви рамене.

— Нали не си пила валиум?

— Разбира се, че не.

— Е, за какво приказвахте?

— За лудостта около Колин Бантри.

Гърни я погледна приканващо:

— И?

— За лудостта да се обвинявам за онова, което той направи.

— Настъпи неловко мълчание. Мадлин гледаше втренчено лампата.

— Какво си мислиш? — попита той.

— Мисля, че Ричард е невинен. Трябва да му помогнеш.

— Какво ще стане с екскурзията до Вермонт?

— Обадих се по-рано следобеда и отмених резервацията.

— Сериозно?

— Не се прави на възмутен. Ти така или иначе не искаше да ходим. — Мадлин бавно изпъна крака и стана от леглото. — Отивам да се изкъпя. После сме на вечеря при Джейн и Ричард.

Това бе последното, което му се правеше в момента.

— Ти, ако искаш, дремни, докато се къпя.

— Пак ли ще се къпеш?

— Действа отпускащо. Трябва да пробваш.

Мадлин взе четката и пастата за зъби от сака си, отиде в дневната, взе другата газена лампа от страничната маса и влезе в банята. След малко Гърни чу шуртенето на водата във ваната.

Той си пое дълбоко въздух и се опита да разтрие врата и раменете си, за да облекчи мускулите. Запита се откъде идва това напрежение. Първото възможно обяснение, за което се сети, не му хареса — че ревнува от друг мъж, помагащ на Мадлин по начин, по който той самият не можеше.

По едно време водата спря. След минута-две Мадлин дойде в нишата. На меката светлина от лампата на тоалетното шкафче, без да бърза, съблече пижамата си и я остави на леглото.

Както винаги, тялото й оказа моментален ефект върху него.

Мадлин усети промяната в естеството на вниманието му.

Обърна се към тоалетното шкафче, отвори едно чекмедже и извади сутиен и бикини, които бе прехвърлила там от сака си. Остави ги на една табуретка до леглото. Отвори друго чекмедже и извади пуловер и дънки. Тях също остави на табуретката, като в същото време небрежно се приближи до него.

Той протегна ръка и докосна с пръсти гладката извивка на ханша й.

Мадлин го погледна с предизвикателни, неустоими очи.

Никой не продума. Тя премести пижамата от леглото, дръпна завивките и се изтегна на чаршафа. Остана така, докато той се събличаше.

Любиха се страстно, като за кратко се изолираха в отделен свят, където нищо друго нямаше значение, освен онова, което правеха в момента.

Когато той се отпусна замаян до нея, тя се наведе и още веднъж го целуна по устата. После стана и излезе от спалнята. След няколко секунди той чу затварянето на вратата на банята.

За първи път толкова спокоен от дни, Гърни затвори очи.

По-късно, когато внимателно анализираше случилото се, търсейки детайли, с които би могъл да си го обясни, не можа да си спомни колко време е минало между това затваряне на вратата, и ужаса, който промени всичко.

Пет секунди? Десет секунди? Може би дори половин минута.

Внезапно пронизителен звук, проникващ до самите кости, смразяващ, възбуди някаква примитивна струна в мозъка му, преди съзнанието му да го идентифицира като писък. Бе раздиращ вопъл на ужас и след него Гърни чу препъване и трясък от строполяването на човешко тяло на земята.

Той скочи от леглото и хукна към банята, като дори не усети, когато изрита един стол и той се катурна назад.

— Мадлин!

Хвана топката на вратата и я завъртя.

— Мадлин!

Вратата не се отваряше. Нещо я подпираше. Той се приведе и я натисна с все сила с рамо.

Тя бавно поддаде и Гърни успя да се промъкне вътре.

Трескаво се огледа в светлината от газената лампа. Мадлин бе просната гола на пода. Лежеше на една страна, обхванала коленете си с ръце.

— Какво стана? — изкрещя той, като коленичи до нея. — Какво стана?

Тя се опита да каже нещо, но от гърлото й излезе само сподавен стон.

Гърни обхвана лицето й с ръце.

— Мади. Кажи ми. Какво стана?

Тя не го гледаше. Ужасените й очи бяха втренчени в другия край на помещението. Гърни проследи погледа й до масивната старомодна вана. Ваната, която Мадлин току-що бе напълнила с вода.

— Какво има? Какво стана?

Отговорът й бе повече стон, отколкото дума. Име.

— Колин.

— Колин ли? Колин Бантри? Какво за него?

— Тялото му! — проплака тя.

— Какво тялото му?

— Виж там.

— Къде?

— Във ваната.