Джон Вердън
Не заспивай (17)

16.

Когато Гърни се върна в хотела, грамадният часовник във фоайето показваше пет и петнайсет. Той се качи в апартамента и почти очакваше Мадлин още да кисне във ваната, потопена в тревогите, които не искаше да сподели с него, но завари банята празна, с мокра кърпа, преметната на ръба на ваната.

Лампите в дневната светеха, както ги беше оставил. Огънят още гореше. Уорън Хардинг още гледаше намръщено от стената.

Гърни погледна в спалнята, но голямото легло не беше пипнато. Сакът на Мадлин стоеше отворен на една табуретка, но Мадлин не се виждаше никаква.

Изведнъж стъклената врата на балкона се отвори и тя влезе. Носеше черни дънки, кремава копринена близа и якето си за ски. Дори се беше гримирала едва забележимо, което бе рядкост за нея.

— Време ли е да тръгваме? — попита.

— Какво правеше навън?

Тя не отговори. Слязоха мълчаливо и се качиха в колата. Все така, без да продумат, стигнаха до бунгалото.

* * *

Джейн Хамънд ги посрещна на вратата и ги покани вътре.

Антрето на бунгалото бе оформено от три лакирани меденожълти панела. Освен за стени те служеха като експозиционни пана за каменни томахавки, торбички от еленска кожа и първобитни сечива. При вида на томахавките Гърни неволно си спомни за брадвата на Барлоу Тар.

Джейн се наведе към него и прошепна:

— Обърнахте ли внимание дали някой не ви следи?

— Не. Но не съм проверявал. Защо питате?

— Понякога се появява голям джип, който спира отстрани на крайбрежния път. Ричард е сигурен, че го следят всеки път, когато излиза от къщата. Мисля, че искат да го сринат психически. Като го подлагат на постоянно напрежение. Мислите ли, че това е целта им?

— Възможно е. Но на този етап няма начин да се…

Телефонът му иззвъня и го прекъсна. Той погледна дисплея и видя, че обаждането е от Ребека Холдънфийлд. Колкото и да му се искаше да говори с нея, остави да се включи гласовата поща.

— Елате — каза неспокойно Джейн. — Можем да говорим за това по-късно. Хайде да ви запозная с брат ми.

Влязоха в просторния хол на бунгалото. Дребен, слаб мъж, застанал с гръб към тях, ръчкаше цепениците в грамадна каменна камина. Деликатното му телосложение беше изненада. Гърни си бе представял по-едър човек.

— Ричард — каза Джейн. — Ето хората, за които ти говорих.

Хамънд се обърна към тях. Усмихна се вяло, което би могло да бъде както израз на хладно посрещане, така и чиста подозрителност, и подаде ръка първо на Мадлин, после на Гърни. Дланта му бе малка и гладка, но хладна и отпусната.

Фината му светла коса, почти платинено руса, бе заресана на една страна. Отпред се спускаше на тънък бретон над челото като на малко момченце. Но нищо детско нямаше в очите му. Те бяха в обезпокоително светъл аквамарин, с почти смущаващ пронизващ поглед.

В контраст с тях гласът му бе мек и безхарактерен. Гърни се запита дали това не е един вид компенсация за удивителните очи. Начин да се подчертае още повече силата им.

— Сестра ми ми говори много за вас.

— Нищо обезпокоително, надявам се.

— Каза ми, че вие сте детективът, който залови Питър Пигърт — онзи тип, дето беше изнасилил майка си и после я разрязал надве. И Джордж Кунцман, който пазеше главите на жертвите си в хладилника. И Дядо Сатана, който изпращаше части от разчленени трупове по пощата като коледни подаръци. И лудия психиатър, който изпращаше пациентите си на един садист, а той ги изнасилваше, одираше и после ги изхвърляше от яхтата си в океана. Доста успешна кариера. Хванали сте доста откачени. И ето ви сега във „Вълчето езеро“. Само минавате. На път за романтична ваканция. Нали?

— Да, натам сме тръгнали.

— Обаче в момента сте тук. Насред дивата природа. На километри от най-близката цивилизация. Кажете… как ви се вижда тук?

— Можеше времето да е по-хубаво.

Хамънд се изсмя кратко, но остана изпитателно втренчен в госта.

— По-вероятно е да се влоши, преди да се оправи.

— Да се влоши ли? — попита Мадлин.

— Силни ветрове, падане на температурите, снежни бури, поледица.

— Кога се очаква това?

— Утре по някое време. Или вдругиден. Прогнозите постоянно се променят. Планината е непредсказуема. Времето тук е като ума на пациент с маниакална депресия. — Хамънд се усмихна леко на шегата си. — Познавате ли Адирондакс, госпожо Гърни?

— По-скоро не.

— Тези планини са доста различни от вашите Катскилс. Много по-примитивни.

— Единствено се тревожа да не завали сняг.

Той я погледна изненадано:

— Това ви тревожи?

— А не трябва ли?

— Джейн ми каза, че отивате във Вермонт да търсите сняг. Да правите преходи, да карате ски. Но може би снегът първи ще ви намери.

Мадлин не отговори, само се втренчи в чашата си. Гърни забеляза, че леко потрепери.

Хамънд облиза бързо устни като змия и премести погледа си към детектива.

— Вълчето езеро стана доста интересно място в последно време, не мислите ли? Неустоимо, бих казал, за детектив.

Джейн, може би разтревожена от ироничната забележка на брат си, се намеси с бодър глас:

— Вечерята е сервирана — сандвичи със сьомга, салата, хляб, пиле с кайсиев сос, див ориз, аспержи и прекрасни тарти с черни боровинки за десерт. Чиниите са в отсамния край на плота; приборите и чашите са на масата заедно с бутилки шардоне, мерло и изворна вода. Да сядаме, а?

Веселият й тон бе в пълен контраст с подозрителността на брат й, но постигна целта си да привлече всички при храната и после на масата. Двамата с Ричард седнаха срещу Дейв и Мадлин.

Преди някой да успее да каже нещо, лампите изгаснаха. Във внезапно настъпилия полумрак единствената светлина бяха проблясъците от огъня.

— От генератора е — каза Джейн. — Сега ще дойде токът.

Когато пак светна, ръката й бе върху тази на Ричард. Тя я дръпна и обясни на гостите:

— Намираме се на трийсет километра от най-близката цивилизация, затова хотелът има два генератора. Те се превключват през определено време и затова получаваме тези кратки прекъсвания. Остин твърди, че е абсолютно нормално, нищо тревожно.

— Все пак имате телефонна връзка, нали? — попита Мадлин.

— Имението има собствена антена. Но ако минете зад хребета, покритието изчезва и се появява чак в Платсбърг. Разбира се, антената зависи от генераторите и ако те изгаснат… Но разбира се, няма на практика никакъв риск и двата генератора да се развалят по едно и също време.

Гърни смени темата:

— Доколкото разбирам, Итън Гол е бил забележителна личност.

— Определено — потвърди Ричард. — Необикновен човек: динамичен, щедър, състрадателен. Негова беше идеята да дойда да работя тук.

— След като е мъртъв, ще се върнете ли в Калифорния? — поинтересува се Мадлин.

— Двугодишният ми договор изтече миналия месец, но малко преди това Итън ми предложи да го удължим с още една година и аз приех. — Хамънд замълча за момент, сякаш се колебаеше каква част от информацията да сподели. — Итън почина, преди да подпишем, но Остин знае за плановете му и ме увери, че ще спази условията.

Гърни видя повод за един въпрос, който отдавна искаше да зададе:

— Доколкото разбирам, Остин Стекъл въпреки миналото си се ползва с пълно доверие тук. Така ли е?

— Остин има трески за дялане, но не мога да се оплача.

— За какво е осъждан?

— Предпочитам да зададете този въпрос на него. Но нека аз да ви попитам нещо. Защо сте казали на Джейн, че предпочитате да не се замесвате с моя случай?

Гърни реши да се придържа максимално близко до истината:

— Джейн ми каза, че отказвате да наемете професионалист, за да ви помогне, но ме помоли да помогна за изясняване на фактите и какво стои зад тези самоубийства. Тя със сигурност има право да търси истината за собствено успокоение. Но честно казано, на мен не ми се стори уместно да се намесвам.

— Защо?

— Защото вие сте ключът за всичко. Вие сте в основата на всичко, което се случва. Може ролята ви да не е такава, каквато твърди Гилбърт Фентън. Но по някакъв начин вие сте в центъра на събитията. Би било глупаво да се опитвам да правя каквото и да било без вашето съдействие.

Джейн се ококори тревожно. Явно не беше очаквала такъв прям подход.

Настъпи тишина. Ричард седеше замислено, сякаш си представяше различни мрачни сценарии.

Гърни реши да рискува:

— Спомнете си, Ричард, в крайна сметка… в багажника нямаше труп.

Дори да се стъписа от факта, че Гърни знае за случката, Хамънд добре прикри изненадата си. Реагира със забавяне от няколко секунди, като просто кимна.

* * *

Споменаването на случката с багажника предизвика промяна в поведението на Хамънд. Напрегнатата до този момент атмосфера изведнъж се успокои.

По предложение на Джейн компанията се премести от масата на няколко подредени в полукръг кресла пред камината. Искрящите въглени действаха като успокоителна фокусираща точка, внасяща комфорт и непринуденост в разговора. Джейн сервира кафе и по парче от десерта с черни боровинки.

Непринуденото настроение обаче бе крехко.

Гърни усети ново напрежение, когато привършваха кафето и Хамънд го попита дали е чел изявлението му пред медиите.

— Да, четох го.

— В такъв случай знаете, че бях пределно ясен за определени неща.

— Да.

— Казах, че няма да наемам никакви защитници или други представители.

— Така беше.

— Не съм имал предвид, че аз самият няма да използвам услугите на адвокати, но сестра ми може да наеме. Не съм такъв мошеник. Бях искрен в изявлението си.

— Не се съмнявам в това.

— Сега обаче искате от мен да преобърна позицията си и да се съглася да работите за сестра ми.

— Ако се съгласите да поема случая, това не преобръща нищо. Нямам никакво намерение да бъда ваш защитник или представител — каза Гърни.

Хамънд го погледна изненадано, Джейн — разтревожено.

— Единствената цел, с която ще участвам в това разследване (ако изобщо реша да се включа), ще бъде да изясня как и защо са умрели всичките тези хора.

— А не да докажете невинността ми?

— Само ако истината я докаже. Моята работа е само да изясня фактите. Аз съм детектив, а не адвокат. Ако се ангажирам със случая, няма да представлявам вас или сестра ви. Ще съм представител на Итън Гол, Кристъфър Уензъл, Лио Балзак и Стивън Пардоза. Разкриването на истината за смъртта им ще бъде услуга за тях. Ако истината говори във ваша полза, не е проблем. Но ще защитавам техните интереси, а не вашия.

През цялото време, докато той говореше, Джейн изглеждаше като изпаднала в паника.

Единствената реакция на Ричард бе лека тъжна усмивка при споменаването на Итън Гол. Той остана продължително втренчен в Гърни. После попита:

— Какво искате от мен?

— Да споделите всички мисли или подозрения, които имате относно четирите смъртни случая. Всичко, което би могло да ми подскаже някаква логика в казус, в който не виждам никаква логика.

— Гилбърт Фентън вижда много добра логика.

— Също и отец Боуман Кокс — добави Гърни, като се питаше как ще се посрещне това име.

Съдейки по празния поглед на Хамънд, то явно не му говореше нищо. Гърни обясни:

— Боуман Кокс е флоридският свещеник, на когото Уензъл е разказал за кошмара си. Беше ми интересно какво е сънувал, затова се свързах с Кокс. Може да разкаже кошмара с най-малките подробности.

— За какво му е притрябвало да го помни?

— Твърди, че кошмарът е разковничето за смъртта на Уензъл и вашата роля в нея.

— И моята роля е…?

— Кокс каза, че терапевтичната ви специалност е да създавате хомосексуалисти.

— Ох, пак ли тези бабини деветини! И спомена ли как го постигам?

— Карате хората да изпаднат в дълбок транс. После им приказвате някакви врели-некипели, за да ги убедите, че са гейове. И когато излязат от транса, или се гмурват с главата надолу в света на порока, или самата мисъл за това ги кара да се самоубият.

— Това трябва да е някакъв дяволски дълбок транс.

— Да. Буквално. Дяволски транс. Кокс твърди, че сте получили властта да съсипвате живота на хората директно от Сатаната, с когото имате таен договор.

Хамънд въздъхна:

— Не е ли невероятно, че точно тук, в Америка, се отнасяме към душевно болните като към боклук — освен когато наричат лудостта и омразата си религия и я представят за християнство? Тогава хората се тълпят в църквите им.

Доста вярно наблюдение, помисли си Гърни, но не искаше да се отклонява от темата.

— Ще ви задам един клиничен въпрос. Възможно ли е хипнотерапевт да внуши подробности от даден сън в съзнанието на пациент и да го принуди да сънува този сън?

— Абсурд. Това е неврологично невъзможно.

— Добре. Може ли хипнотерапевтът да внуши на пациента да се самоубие?

— Не, освен ако пациентът вече не страда от депресия, достатъчно силна, за да го тласне към това.

— Забелязахте ли признаци на такава депресия у четиримата мъже, които по-късно се самоубиха?

— Не. Всичките имаха положителна настройка за бъдещето. Нямаха психика на самоубийци.

— Това навежда ли ви на някакви заключения?

— Заключението ми е, че са станали жертва на убийства, замаскирани като самоубийства.

— Обаче Фентън не разглежда тази възможност. Според него фактът, че не са били склонни към самоубийство, доказва, че вие сте им повлияли. Имате ли представа какво би могло да го накара да заеме такава странна позиция?

— Защото е долен лъжец! — възкликна Джейн.

Фината порцеланова чиния с недоядено парче сладкиш се изплъзна от скута й и се разби на парченца на пода. Тя погледна надолу и прошепна нервно:

— По дяволите!

После се наведе да събере парчетата. Мадлин донесе гъба и салфетки от кухнята, за да й помогне.

Хамънд отговори на въпроса на Гърни:

— В позицията на Фентън има две странни неща. Първо, основана е на нещо, което е клинично невъзможно. Второ, той си вярва.

— Откъде знаете това?

— За това ме бива. В девет от десет случая успявам да преценя по гласа на човека дали казва истината, или лъже. Методът ми се основава не толкова на техника, колкото на интуиция какво реално мислят и искат хората, независимо какво ми говорят.

— И сте убеден, че Фентън вярва в безумния сценарий, който сервира на медиите?

— Без всякакво съмнение. Личи в гласа му, в очите му, в жестовете му.

— Точно когато си мислех, че не може да стане по-объркано, вие още повече усложнихте нещата. Един детектив нормално би обмислил за кратко вероятността зад тази серия от самоубийства да стои хипноза. Но да го приеме като единствена възможност, това е лудост.

Гърни погледна Мадлин, за да види реакцията й, но тя седеше втренчена в изтляващата жар и явно мислите й бяха на съвсем друго място.

Хрумна му още един въпрос:

— Казахте, че умеете да отгатвате истинските желания на хората. Какво според вас иска Фентън?

Иска да призная вината си за четирите смъртни случая. Каза ми, че това е единственият начин да се спася и че ако не го направя, с живота ми е свършено.

— А ако признаете за някакво, все още неназовано престъпление, тогава какво?

— Каза, че ако призная ролята си за причиняването на четирите самоубийства, всичко ще се нареди.

Това е методът, който някои следователи използват, за да убедят психично неустойчиви заподозрени да правят самопризнания — много често за престъпления, които не са извършили. „Ако продължаваш да отричаш, много ще се ядосаме и тогава наистина ще загазиш. Затова просто признай. Така всичко ще се нареди и ще можеш да се прибереш вкъщи.“

Така много престъпления се лепват на хора с ниска интелигентност.

Защо, по дяволите, Фентън използваше този подход към един блестящ психолог?

В какво умопомрачение му бе дошла тази идея?