Джон Вердън
Не заспивай (14)

13.

Единственият резултат от опитите му да изкара колата от канавката бе, че тя затъна още по-дълбоко. Гърни реши да се качи на най-високата точка на пътя с надеждата да улови сигнал или да прецени колко още има до хотела.

Сложи си шапката за ски, вдигна яката си и тръгна. Едва бе направил няколко крачки, когато един звук го накара да се закове неподвижно — зловещ вой, идващ сякаш едновременно отвсякъде и отникъде. Гърни беше свикнал с джафкането и с воя на койотите из възвишенията около Уолнът Кросинг, но това беше друго — по-дълбок вой с трептящ тон, от който веднага те побиваха тръпки. Сетне спря внезапно, както бе започнал.

Гърни понечи да премести пистолета си от глезенния кобур в джоба на якето, но не искаше да засилва тревогата на Мадлин, затова просто продължи нагоре по пътя.

След още десетина метра пак се наложи да спре — този път заради крясъка на жена му от колата:

— Дейвид!

Завъртя се рязко, подхлъзна се и падна на една страна.

Когато отново се изправи, видя причината за уплахата й.

На няколко метра от колата в ледената мъгла стърчеше тъмен силует.

Гърни бавно направи няколко крачки натам и успя да различи висок хилав мъж с дълго брезентово палто. На главата си носеше мръсна шапка, направена, изглежда, от съшити една за друга различни животински кожи. На кръста му висеше брадва в кожен калъф.

Скрит частично от колата, Гърни успя да премести пистолета от глезенния си кобур в джоба на якето; стисна здраво ръкохватката и това му даде увереност.

Имаше нещо дивашко в кехлибарените очи на мъжа. Пожълтелите му зъби бяха или счупени, или изпилени и изглеждаха остри като на звяр.

— Внимавай — изсъска с пресипнал глас като скърцане на ръждясала панта.

— За какво? — спокойно попита Гърни.

— Тук дебне зло.

— Тук ли? На Вълчето езеро?

— Да. Езерото няма дъно.

— Няма дъно?

— Не, никакво, никога не е имало.

— Какво е това зло, което дебне тук?

— Ястребът знае.

— Ястреб ли?

— Ястребът познава злото. Соколарят знае какво знае ястребът. Той пуска ястреба. Под слънцето, под луната.

— Ти каква работа вършиш тук?

— Поправям каквото се счупи.

— В имението?

— Да.

Макар че не изпускаше от очи брадвичката, Гърни реши да продължи, сякаш водеше съвсем нормален разговор. Можеше пък да улови някаква разумна мисъл.

— Аз съм Дейв Гърни. Ти как се казваш?

Нещо проблесна в онези странни очи, искра на интерес и внимание.

Гърни си помисли, че името му може би е прозвучало познато на другия мъж. Оня обаче се обърна и се взря по пътя; очевидно нещо друго бе привлякло вниманието му. След няколко секунди Гърни също чу — бръмчене на бавно приближаваща се кола. След малко видя фаровете: две размазани светли петна в мъглата се появиха иззад хребета и започнаха да се спускат.

Детективът погледна да види как ще реагира другият мъж, но от него нямаше и следа.

Мадлин слезе от колата и посочи:

— Избяга към онези дървета.

Гърни се ослуша за стъпки, за пращене на сухи клонки, но чу само вятъра.

Мадлин погледна към приближаващия се автомобил:

— Слава богу, който и да е това.

Колата бе ретро ландровер, като от стар филм за сафари. Спря малко по-нагоре по склона и отвътре слезе строен мъж с елегантен дъждобран „Барбър“ и гумени ботуши до коляното, придаващи му вид на английски благородник, излязъл на лов за фазани в дъждовен ден. Той вдигна качулката на якето върху късата си прошарена коса.

— Проклето време, а?

Гърни се съгласи.

Мадлин трепереше, пъхнала ръце в джобовете на якето си.

— От хотела ли сте? — попита.

Идвам от хотела. Но не съм от хотела.

— Моля?

— Дойдох от хотела. Но не съм служител. Само съм отседнал там. Норис Ландън, приятно ми е.

Гърни не направи жеста да се приближи по заледения път към мъжа, за да се ръкува, а просто каза името си. Понечи да представи и Мадлин, но Ландън го изпревари:

— А това сигурно е жена ви, Мадлин… нали?

Тя се усмихна изненадано:

— Вие да не сте от комитета по посрещане?

— Не точно. Но имам лебедка и тя, мисля, ще ви бъде от по-голяма полза.

Мадлин го погледна обнадеждено:

— Мислите ли, че ще можете да ни издърпате от канавката?

— Случвало се е и преди. Хубаво е да си подготвен за такива случаи. По-рано говорих с Джейн Хамънд. Много се тревожеше как ще се оправите в това отвратително време. В момента хотелът изпитва недостиг на персонал, затова предложих услугите си да успокоя духа на Джейн — да проверя състоянието на пътя, дали няма паднали дървета и така нататък. Тук нещата се променят бързо. Поточета се превръщат в буйни реки, пътища се срутват в деретата, падат скали, стават поледици — не липсват опасности и в най-хубавия ден.

Макар и не точно британски, акцентът му бе от атлантическото крайбрежие, култивиран сред висшата класа на Североизтока и ошлайфан в някой реномиран университет — още преди тези институции да се напълнят с бъдещи финансисти, на които не им пука колко интелигентно ще звучат, стига да забогатеят бързо.

— Знаете ли къде е скобата ви за теглене и дали може да се достигне при това неудобно положение на колата?

Гърни погледна под наклонената предница и отговори:

— Да, мисля, че мога да отговоря и на двата ви въпроса.

— В такъв случай, за нула време ще сте отново на пътя.

— Преди да дойдете, от гората излезе някакъв мъж — обезпокоено отбеляза Мадлин.

Ландън не изглеждаше много притеснен.

— Странен тип с брадвичка на кръста — добави тя.

— С шантави приказки и кехлибарен пламък в очите?

— Познавате ли го? — поинтересува се Гърни.

— Барлоу Тар. Живее в една барака наблизо. Само проблеми създава, ако питате мен.

— Опасен ли е? — попита Мадлин, все още разтреперана.

— Според някои е безобиден. Аз не съм сигурен. Виждал съм доста безумен пламък в очите му, докато остри брадвата си. Освен това ходи на лов с нея. От десет метра улучва заек.

На лицето на Мадлин се изписа възмущение.

— Какво още знаете за него? — попита Гърни.

— Работи това-онова в хотела, нещо като майстор за всичко. Баща му също е работил в имението. И дядо му преди това. Цялото семейство са малко неуравновесени, ако може да се изкажа така деликатно. Живеят в планината от Дядово Адамово време. Имат малко особени роднински връзки, ако ме разбирате — добави Ландън и направи гримаса на отвращение. — Каза ли нещо смислено?

— Зависи какъв смисъл търсите. — Гърни изтръска суграшицата от раменете си. — Хайде да закачваме куката и да оставим разговора за семейство Тар за по-късно.

* * *

След петнайсетина минути най-сетне нагласиха ландровъра в подходяща позиция и закачиха въжето. После лебедката сама си свърши работата и затъналата кола постепенно бе изтеглена от канавката в положение, от което пак можеше да тръгне, вече над участъка, където се беше подхлъзнала. Ландън нави металното въже на лебедката, обърна ландровера и потегли нагоре; Гърни тръгна след него.

Когато превалиха билото, видимостта се подобри значително и част от напрежението изчезна от лицето на Мадлин.

— Голям образ — отбеляза тя.

— Кого имаш предвид? Галантният рицар или зловещия майстор?

— Галантният рицар. Изглежда, че знае доста неща.

Вниманието на Мадлин бе привлечено от суровия пейзаж, който се откри пред тях.

Цяла редица остри върхове и хребети с цвят на винена утайка се простираше до мъгливия хоризонт. Разстоянието създаваше илюзия за остри ръбове — сякаш върховете бяха изрязани от ламарина с ножица за метал.

Най-близкият, може би на около три километра, беше толкова характерен, че Гърни веднага си го спомни от краткото търсене в интернет, което бе направил, преди да тръгнат насам. Наричаше се Дяволският зъб, несъмнено, защото приличаше на чудовищен кучешки зъб, щръкнал към небето. От него започваше Гробищният хребет. Огромни гранитни канари, стърчащи там от милиони години, напомняха силуети на надгробни плочи на фона на небето.

Стръмната, дълга около три километра стена на Гробищния хребет оформяше западната страна на Вълчето езеро. В неговия северен край, под дългата сянка на Дяволския зъб, се намираше старото адирондакско богаташко имение, известно сега като курортен комплекс „Вълчето езеро“.