Джон Вердън
Не заспивай (20)

19.

А гротескното видение, което се появи пред него, го накара да се вцепени.

Странно осветеното лице изглеждаше като увиснало в мрака, с черти, деформирани от дългите сенки, образувани от малък жълт пламък, мъждукащ под него.

Докато трескаво се опитваше да осмисли какво вижда, Гърни осъзна, че пламъкът е от газена лампа, държана от мръсна ръка с напукани нокти, и че жълтеникавото лице, осветено от нея, му е познато — от пътя, когато колата му бе заседнала в канавката. Мърлявата кожена шапка на главата на човека потвърди преценката му.

— Падна дърво — каза Барлоу Тар.

— Да… и…?

— Прекъсна тока.

— Генераторите са повредени?

— Да.

Гърни свали пистолета.

— Това ли дойдохте да ни кажете?

— Да ви предупредя.

— За какво?

— За злото, което е тук.

— Какво зло.

— Злото, което уби всички.

— Кажете ми повече за това зло.

— Ястребът знае. Ястребът под слънцето. Ястребът под луната.

— Какво знае ястребът?

Тар не отговори. Дръпна се от вратата и спусна фитила на лампата, докато изгасна.

След секунда изчезна в мрака на коридора.

Гърни извика:

— Барлоу? Барлоу?

Не получи отговор. Единственият шум, който чу, идваше от отворената балконска врата в другия край на стаята — усилващото се и отслабващо шумолене на вятъра в дърветата отвън.

* * *

След тази случка трудно щеше пак да заспи.

Щом се убеди, че прилепът е излетял, Гърни затвори балконската врата. Запали голям огън в камината и с Мадлин се настаниха на дивана отпред.

Поразсъждаваха върху посещението на Тар и стигнаха до извода, че единственото, което за момента изглежда сигурно, е, че той държи да ги убеди, че Вълчето езеро е опасно място. Иначе заплашителното му бръщолевене можеше да означава всичко.

После се умълчаха, хипнотизирани от играта на пламъците.

След известно време Гърни отново се замисли за връзката на Мадлин с района.

Погледна я и попита тихо:

— Будна ли си?

Тя седеше със затворени очи, но кимна.

— Когато си идвала в Адирондакс при леля ти и чичо ти, на колко години си била?

Тя отвори очи и се втренчи в огъня.

— Между десет и петнайсет. — Замълча за миг. — Странно е, като си помисля, че съм била аз.

— С какво беше по-различна… тогава?

— C всичко. — Тя примигна, огледа се и погледът й спря върху газената лампа на масичката откъм страната на Гърни. — Какво е това?

— Лампата ли?

— Има нещо гравирано в основата.

Гърни се вгледа в лампата. По-рано, преди да запали огъня, я бе оставил на масичката, но не беше обърнал внимание. Сега върху стъклената й основа видя гравирано с тънки линии животно, приклекнало, сякаш се готвеше за скок. Зъбите му бяха оголени.

— Прилича на вълк.

Мадлин потрепери.

— Прекалено много вълци.

— Те са лайтмотивът на това място.

— И лайтмотивът на кошмарите, от които са умрели всички тези хора.

— Не са умрели от кошмарите си. Такива неща не стават.

— Така ли? А какво е станало?

— Още не знам.

— Тогава не можеш да си сигурен, че кошмарите им не са ги убили.

Гърни беше убеден, че сънищата не могат да убият човек, но също толкова добре знаеше, че няма смисъл да спори с жена си. Единственото, което си помисли, бе: „Всичко това е пълно безумие.“

* * *

От стреса, страховитата обстановка и омайващия ефект на пламъците Гърни изгуби преценка колко време са седели така. Гласът на Мадлин го върна в действителността:

— В колко часа тръгваш за Платсбърг?

— Кой е казал, че ще ходя в Платсбърг?

— Нали за това беше съобщението на Ребека?

Той си спомня, че го беше изслушал, докато Мадлин бе във ваната.

— Чула си го?

— Трябва да намалиш звука, ако не искаш хората да слушат съобщенията ти.

— Тя предложи да се срещнем — каза Гърни след кратко колебание. — На някаква научна конференция е.

Въпросът, съдържащ се в мълчанието на Мадлин, бе толкова ясен, колкото ако го беше казала.

Гърни сви рамене:

— Не съм решил още.

— Кое? Дали да отидеш или кога да отидеш?

— И двете.

— Отиди.

— Защо?

— Защото искаш.

— Мисля, че ще бъде полезно да поговоря с нея… Но ми е притеснено да те оставям сама тук.

— Била съм сама и на по-лоши места.

— Може да дойдеш с мен.

— Не.

— Защо?

— Защо според теб се съгласих да дойда тук? — попита тя.

— Нямам представа. Честно казано, решението ти ме изненада. Между това да отидем направо на зимна ваканция и да се отбием да потърся информация за случай с няколко самоубийства не очаквах да избереш второто.

— Самоубийствата нямат никаква връзка. — Мадлин си пое дълбоко дъх. — Когато бях ученичка, идването в Адирондакс за коледната ваканция беше последното, което исках. Леля ми и чичо ми всъщност бяха братовчеди на мама. Бяха ограничени, невежи хора. Джордж бе в постоянна депресия. Морийн беше маниачка.

— Защо им е трябвало на родителите ти да те пращат при такива хора?

— Зимата ме пращаха в Адирондакс, а лятото — на музикални лагери. Това беше тяхната стратегия да се сближат. Само двамата. Без усложнения. Общуване. Решаване на проблемите в брака им. Разбира се, това не им помогна. Както повечето хора, те тайно обичаха проблемите си. И обичаха да се отървават от мен.

— Тези леля и чичо, или каквито ти се падат, живи ли са още?

— Джордж се застреля.

— Боже!

— Морийн се премести във Флорида. Нямам представа дали е жива, или е умряла.

— Къде живееха?

— В най-големия пущинак. Дяволският зъб всъщност се виждаше от края на пътя. Най-близкият истински град беше Данемора.

— Където е затворът?

— Да. Затворът, който преди е бил лудница.

— Още не разбирам защо…

— Защо поисках да дойда ли? Може би, за да видя планината по друг начин… в друг период от живота си… да прогоня спомените.

— Кои спомени?

— Джордж беше малко сбъркан. Седеше на верандата с часове, неподвижно втренчен в гората, сякаш беше мъртъв. Морийн беше също толкова луда, но точно в обратната насока. Постоянно танцуваше. И имаше мания да събира камъни — триъгълни камъни. Твърдеше, че са върхове на стрели от ирокезите. Ирокоа — обожаваше френското произношение на думата. Постоянно говореше с френски акцент. Друг път искаше да си представяме, че сме ирокезки принцеси, изгубени в гората, чакащи да бъдат спасени от Хиауата. Когато дойдеше за нас, щяхме да му подарим колекцията си от върхове на стрели, а той щеше да ни даде кожи да се стоплим и след това всички щяхме да заживеем щастливо.

— На години беше?

— Морийн ли? Когато бях на петнайсет, ми се струваше адски стара.

— Имаше ли други деца наоколо?

Тя премигна и се вгледа настойчиво в него.

— Не ми отговори на въпроса.

— Кой въпрос?

— Кога тръгваш за Платсбърг?