Джон Вердън
Не заспивай (19)

18.

Когато се качиха в колата, за да се връщат в хотела, воят, далечен и жален, идваше като че ли от всички посоки: от Гробищния рид, от гъстия лес зад бунгалото на Хамънд, дори сякаш от тъмния простор на самото езеро.

После изведнъж заглъхна във вятъра.

По пътя Гърни пак си спомни враждебния коментар на Мадлин във връзка с наблюденията на Хамънд. Изпитваше известно раздразнение от това, че тя смути разговора му с психолога. Наистина, подходът й доведе до някои полезни отговори. Но можеше да няма такъв успех. Можеше да го предизвика да замълчи до края на вечерта.

— Държа се доста агресивно — отбеляза сега Гърни.

— Така ли?

— Малко оставаше да наречеш Хамънд лъжец.

— Малко ли? Значи не съм се изразила достатъчно ясно.

— Мислиш, че лъже?

— Убедена съм, колкото ти си убеден, че казва истината.

— Какво искаш да кажеш?

— Можел да чете мислите на другите като на рентген? Обаче в замяна на това бил напълно сляп за собствените си мотиви? Колко удобно! Какъв идеален начин да отклонява всички въпроси за решенията му. Въпрос: „Ричард, защо направи това?“ Отговор: „О, боже, не знам. Аз съм гений, но нямам представа защо правя това, което правя.“ Не разбираш ли, че те прави на глупак?

— Как?

— Като нахвърли всички тия „възможни“ причини да не наеме адвокат, за да те убеди, че няма представа коя от тях е истинската.

— Не ме е убедил в нищо. Казах ти, че съм отворен за всякакви теории.

— Като си толкова отворен, помисли ли за най-вероятната теория?

— Коя?

— Че ако се поразрови в случая, някой умен адвокат би могъл да открие неща, които Хамънд не иска да излизат наяве. Може би тези смъртни случаи са само върхът на айсберга.

— За бога, Мади, всичко е възможно. Но пак не виждам как ме прави на глупак.

— Защо заставаш на негова страна?

— Как заставам на негова страна?

— Каквото и да кажа, ти го защитаваш. Вярваш на всичко, което казва.

— Не вярвам на всичко. Аз съм детектив, а не наивник.

— Защо тогава смесваш находчивост с истинска интуиция?

Гърни замълча. Имаше чувството, че неприязънта на Мадлин към Хамънд произтича от някаква нейна вътрешна уязвимост, а не от трезва преценка на фактите.

Дали пък не беше права? Нима тя виждаше нещо, което той пропускаше? Навярно прехвалената му обективност не бе никаква обективност?

Прибраха се мълчаливо в апартамента. Мадлин отиде в банята и пусна водата във ваната.

Той влезе след нея.

— Не се ли къпа преди малко? Преди около три часа?

— Да не би да има ограничение колко пъти мога да се къпя?

— Мади, какво, по дяволите, става? Напрегната си от момента, в който се съгласих да дойда тук. Не трябва ли да поговорим за това, което те тревожи.

— Извинявай. Просто в момента… не ми е много добре.

Тя затвори вратата.

Всичко това бе ново и обезпокоително за Гърни. Мадлин да пази тайни. Мадлин да се крие зад затворена врата. Той седна на дивана. Няколко минути му трябваха, за да забележи, че огънят е изгаснал. Само няколко въгленчета искряха слабо в пепелта. Първата му мисъл беше отново да запали камината, да стопли малко стаята. Но после реши да си ляга. Денят бе напрегнат и утре се очертаваше да е същото.

Като се замисли за следващия ден, си спомни, че прехвърли обаждането на Холдънфийлд на гласовата си поща. Взе телефона и изслуша съобщението.

— Здравей, Дейвид, Ребека се обажда. Изникнаха ми ангажименти и утре ще съм доста заета. Но имам предложение. Закуска. Няма нужда да ми се обаждаш, защото така или иначе ще бъда в столовата на „Колд Брук Ин“ утре в осем. Ела, ако можеш. Може и по-рано, ако ти е по-удобно. Ставам в пет и ще работя в стаята си върху една статия, с която закъснявам. Става ли? Много ще ми е интересно да чуя повече за случая „Хамънд“. Карай внимателно. До скоро, надявам се.

От практическа гледна точка срещата, макар и в такъв необичаен час, беше възможна. Гърни си спомни предишното й съобщение, в което тя казваше, че от Вълчето езеро до Платсбърг са само 115 километра. Би трябвало да му отнеме не повече от час, дори при лошо време, плюс още час с Ребека. Значи общо три часа максимум. Ако тръгнеше в седем, щеше да се върне най-късно до десет. Гърни затвори очи и почна да съставя мислен списък на въпросите, които можеше да зададе на Ребека относно хипнозата, противоречивата репутация на Хамънд и съня на Уензъл.

Умората го надви и той за няколко минути заспа.

Както винаги се случваше, когато задремеше седнал, физическото неудобство най-сетне го накара да се размърда и пробуди тревогите, които временно бе успял да приспи. Той отвори очи, погледна часа на телефона си и установи, че е спал близо час. Тъкмо мислеше да иде да провери дали Мадлин още кисне във ваната, когато я видя застанала на прозореца. Бе облякла един от плюшените халати на хотела.

— Изгаси лампите — каза тя, без да се обръща.

Той ги изгаси и отиде при нея на прозореца.

Бурята бе отминала и гъстата пелена се беше сменила с разкъсани облаци, преминаващи бързо пред пълната луна. Гърни проследи погледа на Мадлин, за да разбере защо го извика на прозореца. И видя.

Когато поредният облак бавно откри луната, пейзажът се откри пред тях като театрална сцена при постепенно засилване на осветлението. В този случай на сцената изпъкваше едно доминиращо присъствие — Дяволският зъб, страховит и грамаден, стърчеше в мрака с величествения си релеф. Дойде друг облак, лунната светлина намаля и Дяволският зъб изчезна в нощта.

Гърни обърна гръб на прозореца, но Мадлин продължи да гледа втренчено в мрака.

— Едно време идвах тук — каза толкова тихо, че той се усъмни дали е чул правилно.

— Идвала си тук? Кога?

— През коледните ваканции. Не знам дали съм ти казвала.

Той разрови паметта си. Наистина му бе споменавала нещо такова наскоро, след като се ожениха. Че като ученичка прекарвала коледните ваканции при някакви възрастни роднини в щата Ню Йорк.

— При някакви далечни леля и чичо или нещо такова, нали?

— Чичо Джордж и леля Морийн — каза тя разсеяно, все още загледана по посока на Дяволския зъб.

Вторият облак, затулващ луната, почна да се изнизва и сребристата светлина отново очерта острата скала.

— Не си ми разказвала много за това.

Тя не каза нищо.

— Мади?

— Една зима се случи трагедия. Едно местно момче. Удави се.

— В това езеро?

— Не, в друго.

— А?

Тя поклати глава.

Гърни изчака с надеждата тя да продължи. Но след малко Мадлин каза:

— Трябва да поспя.

* * *

— Дейвид!

Уплашеният й шепот го събуди моментално.

— Има нещо в хола.

— Къде? — прошепна той.

В същия момент се опита да си спомни колко крачки горе-долу го делят от сака, в който държеше пистолета си.

— Видях нещо да минава пред прозореца. Възможно ли е да е влязъл прилеп?

— Това ли видя? Нещо да прелита?

— Мисля, че да.

Той леко си отдъхна. Посегна към лампата на нощното шкафче. Натисна ключа. Нищо. Пак натисна. Пак нищо.

— Можеш ли да светнеш лампата от твоята страна на леглото?

Гърни чу безполезното изщракване, когато тя се опита да светне.

Опипа нощното шкафче за телефона си. Намери го и погледна иконките. Нямаше връзка, следователно частният ретранслатор на хотела бе изключен — значи токът беше спрял.

В нишата без прозорци, където се намираше спалнята, бе прекалено тъмно, за да се види нещо, но холът беше бледо осветен от луната и се виждаше през широкия сводест вход. Гърни остана да лежи неподвижно и се вгледа в мрака за признаци на движение. Не видя и не чу нищо. Минаха няколко минути, но токът не идваше.

Изведнъж тишината бе нарушена от бавно поскърцване на тавана.

Мадлин стисна ръката му.

Двамата се заслушаха за една дълга минута.

Малка сянка прелетя пред прозореца в хола и Мадлин изпищя тихо.

— Прилеп — каза Гърни, когато пръстите й се впиха още по-силно в ръката му. — Ще отворя балконската врата, за да излети.

Думите му бяха прекъснати от ново скърцане на тавана, сякаш някой стъпваше предпазливо по разсъхнали се дъски.

— Горе има някой — прошепна Мадлин.

По спомените си от онова, което беше видял отвън, Гърни бе преценил, че хотелът има два нормални етажа, партера и този, на който се намираха те, плюс тавански. Не изглеждаше много вероятно на тавана да има стая за гости. Докато мислеше за това, точно над тях се чу леко постъргване.

После нищо. Останаха заслушани дълго време, но единственото, което се чуваше, бе шумоленето на вятъра покрай балконската врата.

Какво в имението „Вълчето езеро“, запита се Гърни, правеше шума от бавни стъпки, ако изобщо беше това, толкова обезпокоителен? Дали спирането на тока внушаваше чувство за опасност? Със сигурност през деня или дори на светлината на лампа същият шум не би имал този ефект.

Мадлин отново заговори шепнешком:

— Кой мислиш, че е горе?

— Може би няма никого. Може би дъските се свиват заради спадането на температурата.

Тя насочи вниманието си към прилепа:

— Ще излети ли наистина, ако отвориш вратата?

— Мисля, че да.

Тя леко отпусна ръката му. Гърни стана, ориентира се пипнешком от нишата до вратата на балкона и я отвори. Предполагаше, че студеният фронт, който докара бурята и суграшицата, е понижил температурата поне с петнайсет градуса. Ако прилепът не излетеше бързо, в целия апартамент скоро щеше да стане кучешки студ.

Хрумна му, че ще е добре, ако разпали огъня — за топлина, светлина и чувство на сигурност.

Отдръпна се от отворената врата и затърси пипнешком камината. Разтреперан, само по боксерки и фланелка, спря при стола, където бе оставил дрехите си, за да си сложи панталона и ризата. Когато пак се обърна към камината, някакъв шум от коридора го накара да спре. Застана неподвижно и се ослуша. След няколко секунди пак го чу.

Извади пистолета си от сака на стола. Помисли си, че може би реакцията му е прекалена, повлияна повече от страховитата атмосфера, отколкото от истинска опасност.

— Какво е това? — прошепна Мадлин от нишата.

— Има някой в коридора.

В този момент чу леко издумкване по вратата.

Освободи предпазителя на пистолета и тръгна бавно натам. Луната осветяваше само малък участък около прозорците. В тази част на помещението не се виждаше абсолютно нищо.

Чу второ издумкване, този път по-силно — сякаш някой блъсна с коляно или друг тъп предмет вратата.

Като се ориентираше пипнешком, Гърни зае позиция до входа, тихо дръпна резето и се ослуша. Чу шум, напомнящ човешко дишане, или може би просто шепот от въздушно течение през пролуката под вратата.

Хвана топката на бравата. Завъртя я бавно до крайно положение, застана в по-стабилна позиция, стисна пистолета… и дръпна рязко вратата.