Джон Вердън
Не заспивай (33)

32.

По обратно за хотела, вместо веднага да подложи жена си на разпит за плана да се срещне с Хамънд, Гърни се опита да определи защо това толкова го разтревожи.

Може би чувството, че тя се променя. Или още по-обезпокоителната възможност изобщо да не се променя — може би онази Мадлин, която съществуваше в представите му, бе фикция и той едва сега виждаше истинската. Беше си я представял като силна, трезво мислеща жена. Сега изглеждаше уплашена и объркана, готова да се довери на психолог, който може да се окаже убиец.

Точно когато паркираше под навеса, мрачните му мисли бяха прекъснати от звъна на телефона му.

Джак Хардуик заговори веднага щом Гърни вдигна:

— Имам гореща следа за теб — трябва да се видиш с един тип утре сутринта. Съвсем близо до теб, в Отървил.

На Гърни му трябваха няколко секунди да се окопити.

— Отървил е на три часа път, не е „съвсем близо“. Кой е този човек и защо е толкова важно да говоря с него?

— Мо Блумбърг. Бивш собственик и управител на лагера „Брайтуотър“, който вече не съществува. Преустроил го е в един вид ваканционно селище и го е нарекъл „Брайтуотър кабинс“. Там е ходил Стив Пардоза, докато още е било летен лагер. Мо заминава утре следобед за Израел, където живее през зимата, затова трябва да се срещнете утре сутринта, освен ако не искаш да се разходиш до Тел Авив.

— Защо не свършиш ти тази работа?

— Бих я свършил с удоволствие, но утре трябва да съм в Тийнек, Ню Джърси. Един приятел на мой приятел ме уреди да се видя с детектива, който първи е поел самоубийството на Лио Балзак. Не иска да приказваме по телефона, затова трябва да отида лично. Идеята ми е аз говоря с него, ти говориш с Мо. Справедливо разделяне на работата. Какво мислиш, Шерлок?

Преди Гърни да отговори, вниманието му бе разсеяно от Мадлин, която слезе от колата.

— Умирам от студ — заяви тя. — Ще вляза.

Въздухът, който проникна през отворената врата, беше смразяващ.

Тя затвори вратата и тръгна бързо към хотела.

Колкото и кратки да бяха думите й, те отново възбудиха тревожните мисли, които го измъчваха, преди да се обади Хардуик. Гърни отново приближи телефона до ухото си и се опита да се съсредоточи върху настоящия проблем.

— Ти говори ли с този Блумбърг?

— За кратко. Но преди това ходих при семейство Пардоза. Лично в дома им във Флорал парк. Много скръб. Много фантазии. Убеждаваха ме, че Стивън най-сетне се бил взел в ръце. Започнал нов живот. Имал огромни перспективи. Умът не им го побира как може да се самоубие. Толкова много очаквания имал. И така нататък. Мисля, че като ми разказваха всичко това, сами се убеждаваха, че е истина. Колкото повече повтаряш нещо, толкова по-реално ти изглежда. Приказваха ли, приказваха, а аз кимах ли, кимах, поклащах главата и се усмихвах в подходящите моменти — типичните преструвки.

— Джак, ужасен си…

— Както и да е, аз кимах, те приказваха. Но по едно време стана интересно, когато попитах дали Стивън е ходил на летен лагер. Тогава изведнъж се спекоха. Явно не им е любимата тема. Изглежда, че е ходил само веднъж. Преди тринайсет години. През онова лято се е случило нещо неприятно, което отказаха да обсъждат. Но с малко сръчкване от моя страна — всъщност не чак толкова малко — успях да им изкопча номера и адреса на Мо Блумбърг, който се оказа, че държи вече ваканционно селище, а не ученически лагер. Следиш ли ми мисълта?

— Опитвам се. Продължавай.

— Обадих се на Блумбърг, който звучеше като някакъв грохнал дядка. Казах му, че разследвам смъртта на един от бившите му лагерници и имам нужда от информация за лятото, което е прекарал в „Брайтуотър“. Той ми каза, че преди време имало пожар, който унищожил кантората и всичките им документи — писани на ръка картончета, картотекирани в кутии от обувки. Когато споменах конкретната година обаче — преди тринайсет години — когато Пардоза е бил там, той реагира доста странно, точно като родителите на Стиви по-рано. Не искаше да говори за никого и нищо, свързано с въпросното лято, особено по телефона. Трябвало да е лично. Затова ти уредих среща в 11:00. Утре сутринта. Блумбърг тръгва точно в два за летище „Кенеди“.

— Какво му каза за мен?

— Че си нюйоркски детектив, работещ по случая.

— Частен нюйоркски детектив?

— Мисля, че не наблегнах изрично на първото определение.

— Казал си му, че съм от нюйоркската полиция?

— Май споменах тази връзка.

— В сегашно или в минало време?

— Това е сложен въпрос. Лесно бъркам времената.

— Ако ме попита, няма да го лъжа.

— Естествено. Истината е най-добрият ни приятел.

Гърни въздъхна:

— Добре, ще ми дадеш ли сега адреса?

— Брайтуотър Лейн 2799, Отървил. — Хардуик замълча, вероятно за да даде на Гърни време да запише, преди да продължи. — Чакай да те питам сега. Сигурен ли си, че си на място, където няма опасност да те подслушват?

— До голяма степен. Ако не броим устройствата за проследяване. В колата съм и телефонът ми е чист, доколкото можах да определя. Обаче бунгалото на Хамънд е съвсем друга работа.

Какво откри там?

— Три аудио предавателя.

Леле! Знаех си!

Гърни извади скенера, отвори информацията от проверката на бунгалото и даде на Хардуик данните за местоположението, честотата и силата на сигнала на устройствата. После му разказа странната история на Джейн за ноемврийските изчезвания и появявания на орнамента от кървав камък, съдържащ едното от тях.

— Мамка му. — Хардуик подсвирна леко. — Някой е подслушвал Хамънд, преди нещата да се сговнят съвсем. Защо?

— Интересен въпрос. Ако намерим отговора, работата ни е наполовина свършена.

Гърни затвори. Слезе, заключи колата и се насочи към хотела.

Видя Мадлин свита пред камината в Големия салон.

Остин Стекъл излезе от офиса си.

— Господин Гърни, трябва да поговорим.

Огледа се, почти скришно, за да наблегне колко чувствителна е темата. Бръснатата му глава лъщеше от пот.

— Фентън дойде да ви търси. Трябва да отбележа, че не изглеждаше никак доволен. Всъщност изглеждаше доста ядосан. По-ядосан, отколкото бихте искали да бъде човек с неговото положение. Само ви казвам.

— Каза ли какъв е проблемът?

— Използваше юридически термини като „възпрепятстване на правосъдието“ и „намеса в криминално разследване“. Ако оставим това настрана, останах с впечатлението, че очакваше да сте си тръгнали и се ядоса, че още сте тук. Само ви казвам. Достатъчно сте разумен, за да си правите изводите. Този тип има власт да хвърли стършелово гнездо на главата ви.

Гърни примигна и за малко не се изсмя, когато си представи сцената.

— Благодаря за предупреждението. Впрочем Пейтън разказа ли ви какво си приказвахме по-рано?

— Да, преди малко. Каза, че е минало гладко. Нямало проблеми. Вярно ли е?

Гърни сви рамене:

— Всичко е относително. Знаете ли случайно коя беше голата жена с него?

— Коя гола жена? — ухили се Стекъл. — Пейтън има много голи жени.

— Аха. Значи няма значение.

Сега Стекъл на свой ред сви рамене:

— Значи, по принцип, разговорът е минал успешно?

— Може да се каже. Но забравих да му задам един въпрос.

— Така ли? Кой?

— Какво е отношението му към хомосексуалистите?

Стекъл се ухили още по-широко:

— На Пейтън изобщо не му пука за това.

— Ясно. Не знаех.

— Е, имате ли представа вече кога ще си тръгвате? Когато Фентън пак се появи, бих искал да мога да му кажа.

— Скоро. Кажете му, че заминаваме скоро.

Двамата останаха втренчени един в друг за няколко секунди. След малко Стекъл кимна и се прибра в офиса.

Гърни отиде при жена си в Големия салон.

Седна до нея с лице към огъня. Затвори очи и тъкмо търсеше най-подходящите думи да повдигне темата, която го глождеше, когато тя се изправи.

— Мислиш ли, че е лоша идея да говоря с Ричард?

— Ако не друго, със сигурност е съмнителна.

— В бунгалото изглеждаше, сякаш ще се пръснеш.

— Честно ли да ти кажа? Бях шокиран. Идеята да споделиш нещо толкова лично с човек в неговото положение е безумна. Не е ли това същият човек, на когото вчера беше бясна? Човекът, когото нарече лъжец, защото твърди, че не познава собствената си психика? Човекът, за когото ми каза, че се опитва да ни манипулира и ни прави на глупаци?

Мадлин въздъхна:

— Бях ядосана, защото засегна чувствителна за мен тема. Всъщност аз бях тази, която не познаваше себе си. Аз бях тази, която си мислеше, че съм се справили с проблемите от миналото. Не беше той нечестният, а аз. — Изсмя се иронично. — Нищо не те прави по-уязвим за миналото от илюзията, че си се преборил с него.

Това до голяма степен беше така, но Гърни все още не мислеше, че планът й да разговаря за миналото си с Хамънд е добра идея.

Сякаш в отговор на безгласния му въпрос, Мадлин го погледна умолително в очите:

— Трябва да направя нещо. Спешно. Дойдох, за да съживя спомените. Сега не мога да спра да мисля за тях.

Гърни искаше да знае за кои спомени говори тя, но го беше страх да попита. Страхуваше се да не се окаже, че онази страна на Мадлин, която никога не е познавал, е най-важната.

Тя се обърна към него и стисна силно страничните облегалки на коженото кресло.

— Трябва да направя нещо. Ако не направя нещо, ще рухна. Чувствам го. Моля те, разбери. Нямам друг изход. Поне разговорът с Хамънд утре сутринта е нещо.