Джон Вердън
Не заспивай (50)

50.

Когато умът му беше пълен с въпроси без отговор, Гърни обикновено търсеше яснота в списъци.

Щом Мадлин най-сетне излезе изпод душа, той извади бележник от сака си. Седна на дивана и започна да записва нещата, които мислеше, че знае със сигурност за убийствата и за майстора манипулатор, стоящ зад тях.

Това включваше факти, научени от Анджела Кастро, родителите на Стивън Пардоза, Мо Блумбърг, Кимбърли Фалън, главен следовател Гилбърт Фентън, преподобния Боуман Кокс, лейтенант Боби Бекър от Палм Бийч и детектива от Тийнек, с когото бе говорил Хардуик, плюс изводите, до които смяташе, че водят тези факти. После състави списък на основните въпроси, за които нямаше отговор. Този списък стана по-дълъг от първия.

След като прегледа всичко, което бе написал, реши да го сподели с Хардуик. Отвори лаптопа си, преписа списъците в имейл и го изпрати.

Докато пак оглеждаше листата, за да се увери, че не е пропуснал нещо важно, Мадлин дойде увита с хавлиена кърпа.

Гърни реши да сподели с нея новите си прозрения за случая, основаващи се на новото му убеждение, че жертвите реално не са сънували кошмарите, за които са разказвали, а става дума за сложен план, и описанието, което Итън е направил на съня, може да му е било продиктувано от някого.

Постепенно скептично намръщената й физиономия се смени с изражение на искрен интерес и накрая с отвращение.

— Мислиш ли, че греша? — попита той.

— Не. Мисля, че версията ти е правилна. Само се чудех какъв изверг би могъл да измисли нещо толкова ужасно. Толкова много лъжи. Такава жестокост.

— Съгласен съм.

За момент го стъписа разминаването между нейното възприятие за ситуацията като нещо ужасно, зло, отвратително, и неговия собствен поглед като на загадка, която трябва да бъде решена.

Мадлин погледна със същото изражение на отвращение двата списъка на масата.

— Какво е всичко това?

— Подготовка.

— За какво?

— Трябва да ускоря малко нещата. Систематизирам всички факти, които знам и които не знам за случая, като насоки за това, което мога да говоря, докато ме подслушват, за да създам у убиеца впечатление, че знам какво става. Но искам да съм абсолютно сигурен, че ще кажа правилното нещо. Ако сбъркам, ще създам у него чувство на сигурност. Искам да се почувства застрашен.

— Но все още нямаш представа кой може да е той или какви са мотивите му.

— Мотивът е сложен въпрос. От гледна точка на финансовата изгода единственото значимо състояние е това на Итън, а единствените значими бенефициенти са Пейтън и Ричард — и Джейн, разбира се, доколкото има влияние в живота на Ричард.

— Има абсолютно влияние, непреодолимо и вредно.

Гърни кимна и продължи:

— Финансовият мотив би могъл да обясни убийството на Итън, но не и останалите три. От друга страна, събитията в „Брайтуотър“ са възможен мотив за другите три, но не и за Итън.

— В такъв случай убиецът трябва да е имал повече мотиви.

Гърни пак кимна. Изводът беше логичен. Очевиден, в известен смисъл.

Различни мотиви за различните жертви.

С Хардуик бяха започнали да обсъждат този сценарий при последния си разговор. Сега си спомни едно масово мафиотско убийство, което бе разследвал скоро след постъпването си в отдел „Убийства“, и идеята му се стори още по-правдоподобна.

На пръв поглед — а беше доста кървав и шокиращ пръв поглед — приличаше на типично разчистване на територия между наркогрупировки. Една новосформирана банда бе завзела изоставена гранична постройка, контролирана от конкуренцията — провокативен ход.

Една вечер през юли в главната квартира на бандата в сградата имало четирима нейни членове с автомати. Трима души от конкурентната групировка, въоръжени по същия начин, бяха нахлули вътре, разбивайки входната врата. По-малко от трийсет секунди по-късно шестима от седемте участници в престрелката бяха мъртви. Един от членовете на конкурентната банда бе избягал пеша.

След като набързо огледа обезобразените тела, кървавите локви и стените, целите в дупки от куршуми, тогавашният партньор на Гърни, опитен детектив на име Уолтър Кулидж, реши, че е било обикновена хаотична престрелка, в която всички са загубили. Дори някой да е извадил късмет и да се е измъкнал, вероятно следващия път куршумът нямаше да му се размине.

Гърни водеше разпитите на хората от околните къщи като рутинна практика в началото на всяко разследване на убийство. Вечерта случайно позвъни на вратата на жилеста дребна негърка с живи очи и остър слух, която твърдеше, че знае много добре какво е чула и как го е чула.

Според нея имало автоматична стрелба, която продължила десетина секунди, от три сходни оръжия. Последвали десетина секунди затишие. И после пак имало стрелба за седем-осем секунди. Тя твърдеше, че втория път е стреляло само едно оръжие.

Гърни разказа всичко това на Мадлин, която се бе настанила на страничната облегалка на дивана. Тя го погледна недоумяващо:

— Как е успяла да ги различи?

— И аз това я попитах. Тя ме попита как според мен е изградила успешна кариера на джаз барабанист, ако не умее да направи разлика между звук от един и от три инструмента.

— Била е барабанист в джаз група?

— В младостта си. По онова време свиреше на орган в църква.

— Добре, но това какво общо има с…?

— С няколкото мотива за убийство ли? Ще стигна до това. Та така, последователността на изстрелите ме накара да се замисля. Първо три автомата. Тишина. После пак изстрели, но само от един автомат. И после от всички беше оцелял само един. Поръчах пълен анализ на местопрестъплението, анализ на траекториите, балистика и аутопсии. Отделих много часове, за да говоря с местни мафиоти. Накрая обаче се оформи друг сценарий.

— Мъжът, който е избягал, е застрелял всички, нали? — досети се тя и очите й светнаха.

— В известен смисъл, да. Когато нахлули в апартамента, нападателите изненадали мъжете от конкурентната банда. Открили огън с три автомата „Узи“ и за нула време свършили работата, за която били изпратени. Единият от тях обаче, Девън Сантос, имал други грижи. Животът в бандите на определено ниво е постоянна борба за място на по-горното ниво в йерархията. И един от другарите му в щурмовия отряд се бил прицелил в същото място, в което и той. Затова, след като ликвидирали противниците, Девън отишъл при най-близко намиращия се от убитите, взел автомата му „Калашников“, обърнал се и застрелял съперника си заедно с другия член на бандата, станал свидетел на всичко. После върнал оръжието в ръцете на мъртвия му собственик и си плюл на петите.

— Как успя да докажеш, че точно така е станало?

— Балистичният анализ установи, че двамата нападатели са били убити с автомат, който бе намерен у човек, по чиито ръце нямаше следи от барут. Следователно нямаше как той да е стрелял. Другите доказателства дойдоха от анализа на изходните рани. Последното, което ме убеди, че е станало така, беше забавянето между изстрелите — десетте секунди, през които Девън се е уверил, че противниците са убити, и е отишъл да вземе автомата „Калашников“.

— Тоест искаш да кажеш, че Девън е имал повече от един мотив. Отишъл е в сградата, за да убие хората от вражеската банда, но също да елиминира съперника от своята.

— Точно така. И беше застрелял втория си другар, за да запази в тайна убийството на първия. Това прави три мотива за различните жертви. В представите на Девън това са били все основателни причини да убие.

— И щеше да се измъкне безнаказано, ако не си бил ти.

— Ако не беше наблюдателната свидетелка със слух за барабани.

— Обаче не всеки полицай би провел разследването като теб — настоя Мадлин.

Гърни стеснително сведе очи към бележника си.

Похвалите винаги го смущаваха. Увеличаваха страха му, че ще сбърка.