Джон Вердън
Не заспивай (43)

43.

Мадлин беше в леглото и една от нощните лампи светеше. Гърни се опита да види дали мускулчетата на бузата й още потрепват, но тя лежеше с лице, заровено във възглавницата.

За да прогони чувството си на безпомощност, той се опита да обмисли теорията на Хардуик, че Хамънд е убедил Уензъл, Балзак и Пардоза да дойдат в имението. Имаше сведения, че финансовото им положение се е подобрило около периода на посещението им, но изглеждаше твърде прибързано да се подозира, че Хамънд има пръст в това.

В тази връзка Гърни си спомни думите на Анджела Кастро в магазина за кукли, че прекомерната любезност на Табита вероятно се дължи на факта, че жената очаква да купят още една кукла. Тогава му се беше сторило логично, но не се замисли по-внимателно.

Сега взе телефона в банята, където силният фенер все още стоеше прав на ръба на ваната и осветяваше тавана. Гърни го изгаси и безшумно затвори вратата.

Набра номера на Анджела.

Когато тя вдигна, първото, което се чу, беше шум от телевизор — същата комбинация от говор, смях и аплодисменти, които бе чул като фон на първия им разговор. Запита се дали изобщо го е изключвала.

— Детектив Гърни?

Звучеше сънливо.

— Здравейте, Анджела. Извинявайте, ако съм ви събудил.

— Станало ли е нещо?

— Няма нищо ново. Още ли сте на същото място?

— Какво? А, да, на същото място.

— Когато се видяхме, споменахте, че Табита може би си мисли, че ще купим още една кукла „Барби“. Спомняте ли си?

— Разбира се.

— Защото Стиви ви е купил една?

— Да, нали ви казах.

— Питах се… колко плати за нея?

— Как бих могла да забравя? Осем хиляди долара. Без ДДС.

— За една кукла „Барби“?

— Оригинална кукла „Барби“. От първата година, когато са почнали да ги правят. В безупречно състояние и с оригинални дрехи.

— Това са много пари.

— Така и аз казах на Стиви. Обаче той знаеше, че винаги съм си мечтаела за такава кукла и просто трябва да я имам. Освен това каза, че можем да имаме още много хубави неща.

— Спомена ли откъде са парите?

— Каза да не се тревожа за това и че не ми трябва да знам.

— Както не е било необходимо да знаете за телефонния разговор, преди да замине за „Вълчето езеро“?

— Нещо такова.

— Не ви ли спомена нищо за източника на парите?

— Не. Но каза, че „Барби“ е само началото.

Прекъсна го силно тропане на вратата.

— Анджела, трябва да затварям, но скоро ще ви се обадя пак.

Когато излезе от банята, чукането се повтори, този път по-агресивно.

Гърни намести пистолета в задния си джоб така, че да може лесно да го извади, и отиде да отвори.

— Кой е?

— Полиция!

Позна гласа на Фентън и отвори вратата.

Едрият мъж с плоско лице приличаше на износено и намачкано копие на онзи Фентън, който го бе посетил само преди четирийсет и осем часа. Сакото му бе разкопчано и под него се виждаше ръкохватката на пистолет „Глок“ в раменен кобур. Погледна хладно Гърни.

— Трябва да поговорим.

— Искате ли да влезете?

— Не. Елате долу.

— Защо?

— Слезте с мен или ще ви арестувам още тук за възпрепятстване на правосъдието.

— Момент.

Гърни остави Фентън на вратата и влезе в спалнята. Мадлин лежеше с отворени очи.

— Мади, трябва да сляза долу.

— Чух. Внимавай.

Той се усмихна насила:

— Няма да се бавя.

Седнаха на предните седалки на очукан джип „Тойота Крузър“, спрян под навеса на хотела. Фаровете бяха запалени и пронизваха мрака във виелицата. Моторът работеше и парното бе включено.

Гърни предположи, че това е личният автомобил на Фентън, значи вероятно бе дошъл неофициално.

След кратко тягостно мълчание, през което време Фентън се взираше в снежинките пред светлината от фаровете, полицаят се обърна към Гърни:

— Телефонът у вас ли е?

— Да.

— Изключете го. Извадете батерията. И го поставете на таблото така, че да го виждам.

Гърни направи както му казаха. На бледата светлина от таблото видя лицето на Фентън, гневно стиснал зъби.

— Не разбирам. — Думите на полицая прозвучаха като обвинение. — Онзи ден толкова добре си приказвахме. Мисля, че ви обясних, че от присъствието ви тук няма полза. Даже доста вредите. Мисля, че бях пределно ясен.

Замълча, търсейки подходящи думи.

— Вашата намеса създава у заподозрения лъжливи надежди. Така удължавате в съзнанието му периода на илюзията, че има друг начин да се измъкне от проблема, освен да направи пълни и подробни самопризнания. Поддържането на тази илюзия нанася голяма вреда на разследването. Изключително голяма вреда. Може би не ви го обясних достатъчно ясно при последния ни разговор. Надявам се, че сега съм ясен.

— Много ясен.

— Добре. Радвам се, че го казахте. — Фентън пак се загледа в снеговалежа. — В това разследване залозите са големи. Не е нещо, което бихте искали да провалите.

Гърни знаеше, че е опасно да провокира този тип, но и че ако го направи, може да получи повече информация.

— Заповедите как да водите разследването идват от толкова висока инстанция, че не допускате, че са грешни, така ли? Хората, които искат Хамънд да бъде обявен за виновен, са толкова високопоставени, че сте решили, че задължително трябва да е виновен.

— Ричард Хамънд е убиец и лъжец. Това е факт, а не заповед от когото и да било.

— Чух, че се е явил на детектора на лъжата. И е издържал теста.

— Това не означава абсолютно нищо.

— На мен ми изглежда като малък плюс в негова полза.

— Вие не познавате добре клиента си, нали?

Фентън бръкна зад седалката и взе някакво куфарче. Извади няколко листа, защипани един за друг, и ги хвърли в скута на Гърни.

— Ето малко материал за четене.

На бледата светлина от таблото Гърни успя да различи само напечатаното с едър шрифт заглавие на научна статия: „Невропсихология и полиграфия. Практически параметри“.

Фентън посочи листата:

— Тестовете с детектора на лъжата са безполезни, когато субектът има достатъчно познания, за да използва слабостите им.

Гърни осъзна, че Хамънд има всички познания, които го правят да изглежда виновен.

Като адвокат, излагащ заключителния си аргумент, Фентън пак бръкна в куфарчето и извади един лист.

— Това е копие от собственоръчното описание, което Итън Гол е направил на съня си; на кошмара, който всички други жертви са започнали да сънуват веднага след сеанса при Хамънд. — Подаде листа на Гърни. — Вземете го. Четете го всяка сутрин, за да си спомняте за най-лошия клиент, който някога сте имали.

Гърни взе листа.

— Има ли вероятност да е фалшификат?

— Не по-голяма вероятност, отколкото снежна топка да оцелее в огъня на ада. Точките на натиск, ускоряване и забавяне на ръката при писане съвпадат. Това са неща, които никой фалшификатор не би могъл да имитира. — Погледна строго Гърни. — Свърших с обясненията. Предупреждавам ви, че сте на милиметър от обвинение за възпрепятстване. Разбрахте ли?

— Приключихме ли тук?

— Постарайте се вие да приключите тук. — Фентън се загледа мълчаливо в усилващата се буря, после бавно поклати глава. — Не ви разбирам, Гърни. Какъв сте вие? Някакъв егоцентрик, който винаги си мисли, че е прав, а останалите от екипа грешат?

— Зависи колко кадърен е екипът.

Фентън остана втренчен в завихрящите се снежинки. Стискаше кормилото с две ръце.

— Нека да ви попитам нещо. Къде бяхте на единайсети септември?

Гърни премигна, изненадан от тази рязка смяна на темата.

— С жена ми не бяхме в града, когато кулите се сринаха, но същата вечер бях на мястото на трагедията. Защо питате?

— Бях в Манхатън в онзи ден. На съвместно обучение на градската и щатската полиция. Пратиха ни при кулите още след сблъсъка на първия самолет. — Пръстите на Фентън побеляха от стискане. — Минаха толкова много години, а още сънувам кошмари оттогава. Още чувам онзи звук.

Гърни знаеше за кой „звук“ става дума. Беше чувал разкази от първо лице от други полицаи и пожарникари. С разпространяването на огъня по етажите хората панически започнали да скачат през прозорците.

„Звукът“ беше от падането на човешки тела на земята.

Гърни не каза нищо.

След малко Фентън пак заговори:

— Разбирате ли какво искам да ви кажа, Гърни? Такъв е сега светът. Такава е новата действителност. Вече никой не може да гледа отстрани. Залогът е оцеляването на Америка. Това е война, не игра. Човек застава или на едната, или на другата страна.

Гърни кимна бавно в знак на съгласие.

— Кажете ми нещо, Гилбърт. Тези важни, могъщи и тайнствени хора, проявяващи такъв специален интерес към случая „Хамънд“, сигурен ли сте, че са на страната на доброто?

Фентън се завъртя на седалката и го погледна със смаяни, гневни очи.