Джон Вердън
Не заспивай (57)

57.

Гърни се опита да убеди Мадлин да се върне в съседната стая, но тя отказа. Разтреперана и стиснала устни, настоя да остане с него, докато той огледа целия хол, спалнята, банята и балкона, за да се увери, че убиецът си е тръгнал. Продължи да гледа — макар и с очевидна неохота и погнуса — докато той направи кратък оглед на обезобразения труп.

Гледката бе по-ужасяваща от всичко, което беше виждал като полицай.

Той извади смартфона си и направи снимки на тялото — и най-вече на зловещите поражения — от различни ъгли. Въпреки че нямаше покритие и връзка с интернет, имаше достатъчно батерия, за да захранва другите функции на телефона.

Фотографира, освен това мястото около трупа, счупеното стъкло на балконската врата и колкото бе възможно от самия балкон, без да излиза и да замърсява оставените от убиеца отпечатъци и други веществени следи.

Нямаше смисъл да проверява трупа за посиняване, изстиване или вкочаняване — признаци за установяване на приблизителния момент на смъртта. Убийството очевидно бе извършено по време на сравнително краткото му отсъствие от апартамента.

— На светлината на фенерчето огледа по-внимателно останките от главата. Крайното становище, разбира се, щеше да е на патоанатома, но нямаше съмнение, че вижда резултата от множество удари с остра, тежка брадва или нещо подобно.

Нещо като брадвата на Барлоу Тар.

Брадвата, която Остин Стекъл бе донесъл.

Тази брадва сега я нямаше.

За да запазят местопрестъплението непокътнато, оставиха трупа — а й всичко останало — в положението, в което го бяха намерили. Очевидно нямаше да използват повече стаята, затова трябваше да приберат вещите си.

Гърни извади чисто одеяло от един шкаф и го постла на леглото. Сложи върху него саковете, всички дрехи, тоалетни принадлежности, лаптопа и таблета. После събра четирите ъгъла на одеялото под формата на бохча, с която можеха да пренесат всичко наведнъж в стаята, където възнамеряваха да заведат Стекъл. Решението не отговаряше съвсем на правилата за запазване на местопрестъпление, но при тези обстоятелства бе най-доброто, което можеше да направи.

* * *

След като шокът и ужасът от находката им поотминаха и предпазливо се настаниха в новата си стая, Гърни се почувства под сериозно напрежение и в безизходица. Явно никое от нещата, които изглеждаха най-спешни, не можеха да бъдат свършени.

Лудият с брадвата трябваше да бъде заловен. Полицията трябваше да бъде уведомена за драстичната промяна в ситуацията. Джейн и Ричард трябваше да бъдат предупредени. Никое от тези неща не беше възможно при отсъствието на телефонна връзка, малко преди настъпването на нощта, със затрупани от сняг пътища и повредени коли.

Чувстваше се длъжен да уведоми някак Джейн и Ричард, но как? За нищо на света нямаше да остави Мадлин сама в хотела, докато наоколо броди убиец с брадва. И не смяташе да я кара да върви с него повече от километър във вихъра на снежна буря.

Колкото и дразнещо да беше, той съзнаваше, че трябва да се примири с ограниченията и да се съсредоточи върху онова, което бе възможно да направи.

Поне огънят в камината се беше разгорял и стаята започваше да се затопля. Гърни провери запасите от керосин за лампите и прецени, че стига за няколко дни. Влезе в банята, пусна чешмата и успя да напълни няколко литра вода, преди остатъчното налягане в тръбите да спадне.

Дръпна дебелите пердета пред заскрежените прозорци, за да пази топлина, заключи вратите към балкона и външния коридор и подпря бравите с облегалките на два стола като импровизирани барикади. Накрая регулира притока на въздух в камината, за да осигури силен огън.

Мадлин стоеше до леглото и гледаше одеялото с нещата, които бяха донесли от апартамента. Вдигна предмета, който Гърни беше взел от езерото — едно от опашните пера на ястреба.

— Това ли падна от птицата, когато стреля по нея?

Той погледна от камината.

— Да. Перо от опашката, мисля.

— Може да е от опашката, но на пипане не прилича на перо.

— Как така.

— Ами, така. Пипни.

Нещото беше твърдо на пипане, повече като пластмаса. Гърни обаче не разбираше нищо от пера. Мадлин, от друга страна, знаеше много за тях. Всеки път, когато намереше някое около дома им в Уолнът Кросинг, тя го вземаше вкъщи и проверяваше в интернет. Имаше богата колекция от пера — от пуйка, тетрев, врана, сойка, кардинал, дори няколко от ястреб и бухал.

— Какво трябва да е на пипане?

— Не такова във всеки случай. Има и нещо друго. Онова, което се случи на езерото — никой ястреб не би реагирал така, освен ако не е заплашено гнездото му.

Гърни си спомни нещо, което беше казал Барлоу Тар. Нещо за „соколаря“, който пускал ястреба. Пускал го „под слънцето, под луната“. Тогава му беше прозвучало като несвързан брътвеж. Ястребите не летяха нощем, затова нямаше как да го пуска „под луната“.

Освен ако, както сега намекваше Мадлин, онова е било нещо друго, а не ястреб.

Да трансформираш малък дрон така, че да изглежда и да се движи като птица, не беше малко предизвикателство. За целите на следенето такова устройство даваше очевидни преимущества — особено ако никой не би допуснал, че е възможно да се направи.

Мадлин се намръщи.

— Когато бяхме на езерото Грейсън, над нас кръжеше ястреб.

— Да. И над тесния път към езерото. И тук, всеки ден, над това езеро.

— Следят ли ни?

— Възможно е.

— Значи някой ни наблюдава от въздуха, подслушва ни в стаята и следи колата ни.

— Явно.

— И това е същият някой, който… който е прожектирал образа на Колин във ваната?

— Вероятно.

— Боже, Дейв, кой ни причинява това?

— Някой, който е изключително притеснен, че сме тук. Някой, който има неограничени ресурси. Някой, чиито заповеди Гилбърт Фентън с готовност изпълнява.

— Някой, който иска Ричард да бъде осъден за смъртта на онези четирима души?

Гърни почти се съгласи с нея. Изведнъж обаче си спомни нещо, което Хамънд им беше казал по време на вечерята в бунгалото. Беше им казал, че най-много от всичко Фентън иска от него да признае и му обещал, че ако признае, всичко ще се оправи.

Тогава Гърни си бе помислил, че такъв жалък опит за принуждаване на някого да направи самопризнания не би минал дори при малоумен; изненадващо бе, че Фентън се опитваше да изиграе по този начин интелигентен човек като Хамънд. Най-странното обаче беше, че според думите на психотерапевта Фентън е бил искрен и наистина е вярвал, че признанията ще сложат край на проблемите на Хамънд.

— Ако крайната цел бяха признанията, а не осъдителна присъда, какво следваше от това?

— Дейвид?

— Моля?

— Попитах те кой според теб стои зад тези плашещи шпионски игри.

— Може да намеря отговора, ако разбера защо самопризнанието е толкова важно за него.

Тя го погледна недоумяващо.

Гърни й напомни какво им бе разказал Хамънд на вечерята. Докато говореше, си спомни още нещо — гневния коментар на Фентън, че усилията на Гърни дават напразни надежди на Хамънд, удължават агонията му и че единственото спасение на психотерапевта е да направи пълни самопризнания.

— Значи затова искат да те прогонят оттук. Защото им пречиш да изтръгнат самопризнания от Ричард.

— Това ми хрумна. Но за да разнищя цялата загадка, трябва да разбера за какво им трябват тези самопризнания.

Мадлин кимна и замълча. Гърни понечи да седне до нея на дивана, но в този момент тя въздъхна загрижено.

— Тревожиш се за Джейн и Ричард, нали?

— Разбира се. Трябва да ги предупредим.

— Единственият начин да го направим е, ако отида до бунгалото. А не мога да те оставя тук сама. Особено след това, което се случи със Стекъл.

— В такъв случай идвам с теб.

— В тази виелица?

— Нали имаме дрехи за ски. Маски за сняг. Снегоходки.

— Тъмно е.

— Имаме фенерчета.

Гърни долови в тона й онази решителност, която обезсмисляше всеки опит да спори с нея. Десет минути по-късно, противно на всякакъв здрав разум, двамата вече бяха на главния вход и слагаха снегоходките. Опаковани със скиорски клинове върху дънките, пуловери, якета с качулки и скиорски маски, тръгнаха по пътя покрай езерото.

В светлите петна от фенерчетата Гърни видя позатрупани от снега следи. Когато стигнаха до края на сградата, следите завиха настрани по посока на генераторите. Детективът си спомни, че Ландън смяташе да ги провери, преди да тръгне да търси Тар.

Имаше малка вероятност да е още там, ако се опитва да ги поправи, затова Гърни убеди Мадлин да направят това малко отклонение.

Нагазиха в преспите покрай сградата. На края на разчистения терен, отделящ хотела от гората, в светлината на фенера се очертаха два големи правоъгълни предмета. Когато се приближи, Гърни видя вентилационни отвори, дебели кабели и пропанови бутилки — явно това бяха генераторите. Видя също, че металният навес, служещ да предпазва генераторите от затрупване със сняг, е частично счупен — вероятно от падналото дърво, което бе причинило предишното изключване на тока.

Един клон силно изпука от тежестта на снега и вятъра някъде в гората и Мадлин изахка уплашено.

След като не видя Ландън и си даде сметка, че и да оглежда генераторите, няма да разбере нищо, Гърни за последен път освети наоколо.

— Какво е онова там? — попита Мадлин.

Той погледна, накъдето сочеше тя.

Отначало не видя нищо.

После забеляза нещо тъмно на земята, стърчащо иззад по-близкия генератор.

Приличаше на ръка с ръкавица.

— Стой тук.

Гърни предпазливо заобиколи отстрани до място с по-добра видимост от другата страна на генератора.

От снега наистина стърчеше ръка. Ръка на човек, проснат на земята по очи. Покрай едната страна на тялото имаше навят сняг, който частично го покриваше, но това, което се виждаше, беше познато — най-вече гумените ботуши до коленете, елегантното яке „Барбър“ и карираният шал.

Гърни се приближи още. Премести лъча на фенерчето по дължината на тялото, до шала и нагоре…

Гледката го смрази.

Главата бе разцепена на пет-шест отделни кървави парчета.

— Какво е? — извика Мадлин и понечи да се приближи.

— Стой там! — изкомандва той по рефлекс с гласа на дългогодишен полицай. Бързо добави с по-човешки тон: — Не искаш да видиш това.

— Какво е?

— Повторение на сцената от апартамента.

— О, боже. Кой…?

— Явно Тар е намерил Ландън, преди Ландън да намери Тар.

Гърни се насили да се приближи още, за да огледа по-добре обезобразената глава. Изглеждаше нацепена по същия начин като тази на Стекъл, вероятно със същото оръжие. В снега около ужасяващата пихтия бе попила кръв, образувайки зловещ ореол от червен лед.

Отстрани Гърни забеляза дуло на пушка, едва подаващо се от снега. Наведе се и разчисти наоколо. Беше правена по поръчка „Уедърби“, с ръчно изработен орехов приклад. Опита се да я вдигне, за да провери дали е стреляно с нея, но беше замръзнала за земята.

Той осъзна, че трупът, включително разчленената глава, сигурно също са замръзнали.

Каквито й хищници с остри зъби да бродеха из гората през нощта и колкото и полезно да беше за патоанатома, ако съхранеше трупа непокътнат, нямаше начин да пренесе сам тялото в сградата.

Върна се при Мадлин.

— Трябва да се приберем в хотела.

— Нали щяхме да предупреждаваме Джейн и Ричард.

Гърни поклати глава:

— Не след това, което току-що видях. Няма да рискувам това да се случи с теб заради едната надежда, че мога да предпазя тях. Преди да направим нещо за когото и да било друг, трябва да осигурим безопасно място за себе си.

— Безопасно място… — повтори тя, сякаш се надяваше, че думите ще й вдъхнат увереност. Погледна към пушката до трупа на Ландън. — Мислиш ли, че в стаята му ще има други оръжия?

— Много е вероятно. Трябва да ги вземем за собствена защита и за да не попаднат в ръцете на Тар или някой друг.

— Някой друг?

— Изглежда много вероятно Тар да е убил Ландън и Стекъл, но не можем да сме сто процента сигурни. Може да е Пейтън или някой работещ за него. Все още не намирам логично обяснение на тези две убийства.