Джон Вердън
Не заспивай (15)

14.

Със спускането към езерото боровете в гората станаха по-гъсти и по-високи и временно закриха гледката към околните планини. Така, когато след последния завой пътят ги изведе на самия бряг на езерото, право пред тях се показа внушителна сграда от камък и дърво с извисяващи се над нея върхове — Гробищният хребет и Дяволският зъб. Праисторическата атмосфера на мястото отново порази Гърни с удивителна сила.

Пред хотела стърчеше грамаден навес от дебели греди с покрив от дървени плочки. Ландън вече бе спрял джипа си отдолу и махна на Гърни да паркира до него.

— Тъкмо казах на Остин, че сте тук — каза той, като посочи към стъклената входна врата.

В същия момент тя се отвори и през нея излезе мъж с бръсната глава, малки живи очи и излъчване на суров, енергичен човек.

Стисна ръката на бившия полицай със сила на професионален спортист. Ноктите му, забеляза Гърни, бяха изгризани до живеца. Грубият глас и хъшлашкият му акцент бяха диаметрална противоположност на мекия говор на Ландън, издаващ по-висша класа.

— Да ви помогна с багажа?

— Детектив Гърни, госпожо Гърни, добре дошли в хотел „Вълчето езеро“. Аз съм Остин Стекъл.

— Благодаря, но нямаме много. — Гърни отиде от другата страна на колата и извади два сака. — Може ли да оставя колата тук?

— Разбира се, няма проблем. Имам също два хубави нови джипа на разположение на клиентите ни. Отлични за офроуд, ако си падате по това забавление. Ако искате да ги ползвате, само кажете.

— Добре, Дейв — намеси се Ландън — изглежда, че сте в добри ръце. — Погледна бързо часовника си. — Сега е два и четирийсет и две. Предлагам да се съберем в Салона с камината в три за по питие. Какво ще кажете?

— Добре. Хайде до после.

Ландън влезе лениво през голямата двойна врата. Стекъл го последва необичайно бързо и пъргаво за толкова едър мъж. Гърни и Мадлин влязоха последни.

Фоайето бе с чамова облицовка и висок, величествен таван, осветено от грамаден полилей от еленови рога. Навсякъде по стените имаше закачени рога, стари пушки, ножове, животински кожи и индиански щитове с пера.

В един тъмен ъгъл стърчеше изправена препарирана мечка, озъбена и с големи нокти.

Когато Гърни застана пред рецепцията, Стекъл извади голям старомоден ключ.

— За вас, детективе. Президентският апартамент. За сметка на фирмата. — Гърни го погледна въпросително и той обясни: — Джейн ми каза за какво сте тук за услугата, която ни правите да погледнете случая и така нататък. Затова поне можем да ви осигурим комфорт. Президентският апартамент е бил лично на собственика, основателя на имението Долтън Гол. Много богат човек. Имал е мини, добивал е минерали. Правил е пари, както дърветата правят листа. Няколко години след отварянето на хотела, дошъл президентът Уорън Хардинг. Разбира се, настанили го в апартамента на собственика. На президента толкова много му харесало, че останал цял месец. Оттам Президентският апартамент. Надявам се да ви хареса. Сега да се качим?

— Добре.

Гърни взе двата сака и Стекъл ги поведе през фоайето, нагоре по широкото чамово стълбище и после по коридор, постлан с червен килим на сложни шарки. На Гърни му напомни за килима в коридора на хотела в „Сиянието“.

Стекъл спря пред голяма дървена врата и пъхна дебелия метален ключ в старомодна ключалка. Завъртя потъмнялата метална топка и отвори вратата. Влезе първи и след няколко секунди лампите светнаха. Стаята бе просторна, обзаведена в мъжкарски кънтри стил с кожени дивани и кресла, индиански одеяла, под от груби дъски и настолни лампи.

Мадлин пусна Гърни да влезе преди нея.

— Нали вътре няма умрели животни като онова чудовище във фоайето?

— Не, тук няма.

Тя надникна предпазливо вътре.

— Мразя тези неща.

Стекъл дръпна завесите, зад които се разкри цяла редица прозорци, гледащи към езерото. Остъклена врата извеждаше на балкон. Отляво на Гърни имаше сводест вход към спалня, обзаведена с голямо двойно легло, и врата към баня, по-голяма от хола му у дома — с отделна тоалетна, ъглова душкабина, грамадна вана с метални крака и масичка с наредени отгоре кърпи.

На стената отдясно висеше голям портрет на Уорън Хардинг, по време, на чието президентство Америка затъва в беззаконието на сухия режим. Под портрета имаше добре зареден бар, а отстрани — каменна камина и желязна стойка за дърва.

Стекъл посочи прозорците:

— Добре дошли сред дивата природа.

* * *

Големият салон на хотела съдържаше грамадна каменна камина и бе обзаведен в същия изчистен и същевременно луксозен стил като апартамента на Гърни — с кожени мебели, индианско изкуство и оръжия и бар, зареден с всякакви видове уиски, бърбън, портвайн, шери, вермут, кристални чаши и сребърни кофички за лед от едно минало поколение.

Когато Гърни и Мадлин влязоха, Норис Ландън им помаха приятелски от едно кожено кресло.

— Сипете си нещо силно и елате да седнете до камината.

Гърни отиде до бара и си сипа само газирана вода. За негова изненада Мадлин си наля джин с портокалов сок.

Взеха напитките си при камината и седнаха на един диван срещу Ландън, който изглеждаше като у дома си в дрехите, с които се бе преоблякъл: жълт кашмирен пуловер, тъмносив кадифен панталон и мокасини с подплата от агнешка кожа. Той се усмихна вяло и вдигна чашата си с уиски и лед.

— Наздраве за успеха на вашето посещение.

— Благодаря — отговори Гърни.

Мадлин само се усмихна и кимна.

Ландън отпи глътка уиски и отбеляза:

— Винаги е приятно да поседиш до огъня, нали?

— Да, много е хубаво — съгласи се Гърни. — Има ли други гости?

— За момента сме само ние. Не мога да кажа дали е хубаво, или не, защото персоналът е в намален състав. Джейн и Ричард Хамънд, разбира се, все още са в имението, макар и малко изолирани в бунгалото на Ричард. След трагедията Остин отмени всички резервации за зимата. Разбираемо решение, имайки предвид целия шум по медиите. Разумно е да затворят хотела, докато случаят се изясни. Поне аз така тълкувам решението на Остин. На Остин и Пейтън, по-точно казано.

Гърни кимна. Отпи глътка газирана вода и отбеляза:

— След като всички резервации са отменени, вашата роля тук сигурно не е на обикновен гост.

Ландън се засмя срамежливо:

— Не бих твърдял, че съм нещо необикновено. Но идвам доста често. И понеже бях вече тук, когато се случи… Предполагам, че Остин сметна за уместно да ми позволи да остана.

— От колко време идвате? — поинтересува се Мадлин.

— Не много отдавна. Открих мястото само преди две години. Но след като веднъж дойдох… има сезон за дребен пернат дивеч, пролетен сезон за пуйки, есенен сезон за пуйки, сезон за елени, сезон за мечки, сезон за дребен дивеч, риболовен сезон. И за да съм съвсем честен, влюбих се в мястото. Стискам палци сегашната каша да не развали всичко. — Ландън пак вдигна чашата си. — Наздраве за бързото решаване на случая. За доброто на всички.

— Всички тези ловни сезони, които споменахте, сигурно изискват добър арсенал — отбеляза Гърни след кратко мълчание.

— Признавам, че имам добра колекция от спортни оръжия.

— Споменахте, че в момента персоналът е в намален състав. В хотела има ли други служители, освен Остин?

— Има един готвач, който идва от Платсбърг. Кухненски помощник. Камериерка, която поддържа чистотата. Ако е необходимо, Остин извиква и други работници. — Ландън сви виновно рамене. — И разбира се, Барлоу Тар.

— Той май не е типичен служител на хотел със стаи за хиляда долара.

— Определено не е. Вижте, Итън имаше това убеждение, че всеки човек може да се поправи. Абсолютни глупости, мен ако питате. Целият род Тар не са стока. Дори Итън с непоправимия си оптимизъм беше на път да се откаже от Барлоу. Много трудно бе да признае, че е безсилен да помогне на някого. Барлоу е непостоянен като времето в планината. Обърни му гръб и не знаеш какво ще го прихване. Итън му позволи да остане, да живее в колибата си в гората — при условие че не се мярка пред гостите. Но очевидно днес се показа пред вас, а това със сигурност е нарушение на споразумението.

Ландън пак замълча, намеквайки за възможните последствия.

— Итан имаше ли такъв обичай да наема… хора с проблеми?

— Със сигурност. Това беше най-голямото му достойнство и най-големият му недостатък.

Гърни се замисли за момент над тази особеност. После леко смени темата:

— Какво знаете за фондация „Нов живот“ на Гол?

— Само това, че изглежда точно типът организация, каквато би създал Итън. Той беше сложен характер. Целеустремен, упорит, властен. Човек с желязна воля. Имаше абсолютна вяра, че неговият начин е най-правилният. Бизнесмен като булдозер. Съвсем сам е възродил това място, превърнал го е в това, което е сега. При това е бил едва на двайсет и няколко.

— Казвате го, сякаш виждате някакъв проблем в това.

— Ами… освен това по сърце беше мисионер. Фанатик. Вярваше безрезервно, че всеки човек може да бъде облагороден. Затова е създал фондацията „Нов живот“ — за превъзпитание и адаптиране на престъпници в обществото.

— Доколкото разбрах, има известни успехи.

— Вярно е. Големи успехи. Най-красноречивият пример е самият Остин.

— Остин Стекъл е престъпник с условна присъда?

Ландън се намръщи смутено:

— Може би казах повече, отколкото трябваше, макар че той никога не го е крил… Все пак беше нетактично. Редно е той да ви разкаже за себе си.

Всички замълчаха. След малко Ландън добави:

— Ако имате още въпроси за „Вълчето езеро“, с удоволствие ще споделя с вас скромните си знания.

— По-рано, на пътя, Тар спомена, че езерото няма дъно — отбеляза Мадлин с тревожен глас. — Имате ли представа какво имаше предвид?

— А, да. Бездънно езеро. Един от Дяволските близнаци.

— Какво?

— Дяволските близнаци. Местен геологически феномен, силно преувеличен от тукашните суеверия. Става дума за две езера, разположени на доста километри едно от друго от двете страни на главната планинска верига, които са свързани помежду си с множество подземни канали и пещери. Едното е Вълчето езеро.

— Това ли означава, че „няма дъно“?

— И да, и не. Има още една особеност — начинът, по който е открита връзката между двете езера. Някъде около средата на двайсети век две момичета отишли да гребат с кану в другото езеро. Лодката се преобърнала. Едното момиче доплувало до брега, но другото се удавило. Пускали сонди в езерото, повикали водолази, търсили дни наред, седмици, но не могли да открият тялото. Било голяма мистерия за онова време. Разпространявали се всякакви шантави теории. Криминални конспирации, свръхестествени обяснения. Пълен цирк. Журналистическата глупост не е от вчера. И какво станало в крайна сметка? — нетърпеливо попита Мадлин.

— Ами… пет години по-късно рибар случайно измъкнал останките на изчезналата — предимно кости, но и част от дрехите. Интересното е, че ловил риба тук, във Вълчето езеро, а не в онова, където се е удавило момичето.

— Освен това има ли други доказателства за подземната връзка между езерата? — скептично попита Гърни.

— Да. Правени са редица измервания на повърхността на двете езера и е доказано, че нивото им винаги се вдига и спада еднакво, дори когато само над едното се изсипе проливен дъжд. Затова няма съмнение, че между тях има връзка, макар да не е изследвана и картирана. — Ландън отпи глътка уиски и се усмихна. — Такива ситуации могат да възбудят въображението на невежите, винаги готови да измислят абсурдни обяснения, особено ако са свързани със зли сили.

Въпреки че Гърни споделяше това мнение, маниерът на Ландън го дразнеше. Реши да смени темата:

— Изглежда, че имате възможност да идвате, когато поискате. Сигурно сте или пенсионер, или имате доста свободна професия.

— Може да се каже, че съм пенсионер, но още работя като консултант тук-там. Обичам да съм свободен. Обожавам природата. Животът ми е мечта за любителя на спортовете на открито. Времето минава. Човек живее само веднъж. И нали знаете поговорката „На смъртния си одър никой не е съжалил, че е прекарвал по-малко време в офиса.“ Ами вие, Дейв? Джейн ми каза, че се водите пенсионер, но не съвсем.

На Гърни все още му беше трудно да определи статута си. Мадлин често изтъкваше, че „пенсионер“ едва ли подхожда на човек, който е участвал в разследването на четири тежки убийства след официалното си напускане на полицията.

— От време на време ме питат за мнение — отговори той сега. — И от време на време това налага да се ангажирам по-тясно с някой проблем.

Ландън се усмихна на може би умишлено уклончивия отговор.

— Моето мнение за професиите, особено за свързаните с риск, е, че идва време, когато човек трябва да се оттегли. Нека младите да работят, да растат в кариерата. Трагично е да изгубиш живота си без друга причина, освен желанието да продължаваш да го излагаш на опасност.

— Може да има и други причини да не се откажеш.

— Е, да. Тогава нещата стават по-сложни. — Ландън се вгледа в чашата си. — Самолюбие, гордост, убеждения, удовлетворението, че сме намерили смисъл в живота…

След кратко мълчание Гърни попита непринудено:

— Вие с каква консултантска дейност се занимавате?

— Съветвам клиенти по въпроси на международния бизнес. Юридически проблеми, местна култура, сигурност. — Ландън погледна Мадлин: — Ами вие? Обичате ли да прекарвате времето си сред природата? Мога да се обзаложа, че да.

Въпросът явно прекъсна досегашния ход на мислите й.

— Да, обичам дейностите на открито. Ако не съм навън, почвам да се чувствам…

Не можа да довърши, защото в този момент във фоайето влезе Джейн Хамънд с изражение едновременно на облекчение и тревога. Късата й, нескопосано боядисана коса стърчеше във всички посоки.

— Дейв! Мадлин! Дошли сте! Опасявах се заради ужасното време… но ето ви тук! Радвам се да ви видя! — възкликна с пресипнал глас.

— Норис дойде да ни спаси — каза Мадлин.

— Да ви спаси? О, боже! Какво е станало?

Мадлин погледна Гърни и той сви рамене:

— Лош участък на пътя, грешна маневра от моя страна, хлъзгава канавка…

— О, не! Точно от такова нещо се страхувах, затова помолих Норис да провери пътя. Добре, че го направих!

— Всичко е наред.

— Все пак имахме и една малко плашеща среща — добави Мадлин.

Джейн се ококори изненадано:

— Каква среща?

— От гората се появи един странен тип.

— Тар — обясни Ландън.

— О, Барлоу. Може да те стресне. Да не би да е казал нещо… заплашително?

— Каза, че злото витае около Вълчето езеро.

— Боже мой! — Джейн погледна Ландън, лицето й бе истинска маска на тревогата.

— Е, да не забравяме историята на семейство Тар. Не е много приятна. Да отидеш в местната лудница, им е нещо като традиция.

Мадлин го погледна удивено:

— Като казвате „местната лудница“, какво точно…

— Щатската психиатрична болница за криминално проявени — отговори Ландън, без да я изчака да довърши. — Не е далеч оттук, но не е атракция, която управата на хотела би искала да рекламира. Когато научат за нея, клиентите стават нервни. Чували ли сте някога адирондакски присмехулник? Дори да знаеш, че е просто една птица, от жалния му писък те побиват тръпки. А пък ако си внушите, че всъщност чувате воплите на луд, скитащ из гората, тогава… е, не помага за добрия сън.

Джейн остана загледана в него за момент, после се обърна пак към Гърни и Мадлин, които бяха седнали в единия край на дивана.

— Казах на Ричард, че съм ви поканила на вечеря. Не беше много въодушевен, но и не обяви, че има друга работа. Значи първото препятствие е преодоляно. Реших, че вечерята ще е…

Кратък, тих музикален сигнал я прекъсна на средата на изречението.

Ландън се помести в креслото, извади мобилния си телефон от джоба и погледна дисплея.

— Извинете ме — каза и стана. Вдигна телефона на ухото си и излезе от стаята.

Джейн продължи, откъдето бе спряла:

— Реших, че вечерята ще бъде естествен, непринуден начин да получите представа за положението… и да опознаете Ричард… за да се убедите лично каква лудост, каква пълна лудост е дори да си представите, че той би могъл…

Поклати глава и очите й се напълниха със сълзи.

Гърни обикновено се отнасяше към такива демонстрации на емоция с подозрение, търсеше прекалено театрален жест, вслушваше се за фалшива нота. Сега обаче заключи, че ако Джейн Хамънд симулира загриженост за брат си, явно е дяволски добра в това.

— И какво, май променихте плана за действие? Първоначалната идея не беше ли просто да се появя без предупреждение и брат ви да бъде принуден да ме приеме, защото съм бил целия този път, за да говоря с него?

— Да, но реших, че една вечеря ще е още по-добре — по-непринудено, особено в присъствието на Мадлин. Добър начин да опознаете истински Ричард.

— Той не възрази ли?

— Ами… — Джейн избърса носа си с кърпичка. — Малко го излъгах.

— Колко малко?

Тя направи крачка към дивана, наведе се и прошепна съзаклятнически:

— Казах му, че съм ви помолила за помощ, но имате сериозни резерви към случая и не искате да се замесвате. Тъй като Ричард не иска никой — нито вие, нито друг — да се забърква, ще бъде по-спокоен, ако си мисли, че сте се отказали.

— Добре, но защо тогава ще идвам?

— Казах му, че с жена ви минавате през Адирондакс на няколко километра от Вълчето езеро на път за ски ваканция във Вермонт и съм ви поканила да вечеряте с нас.

— Значи брат ви ще ме посрещне на драго сърце у дома си, стига да не проявявам интерес към случая?

— Ако не участвате в случая. Би било нормално да проявите известен интерес, нали?

— А тези сериозни резерви, които уж имам и ме спират да участвам, той поинтересува ли се какви са?

— Казах му, че не знам. Ако ви попита, просто измислете нещо.

Тази жена не просто обичаше да се грижи за хората и да оправя живота им, помисли си Гърни. Тя обожаваше да манипулира. Да подрежда живота на другите така, че винаги да се проявява като всеотдайна помощничка.

— Вечеря значи… къде, в колко часа?

— В бунгалото на Ричард. В пет и половина, добре ли е? През зимата вечеряме рано.

Гърни погледна Мадлин и тя кимна:

— Добре.

Очите на Джейн грейнаха:

— Веднага ще кажа на готвача. В последно време менюто е ограничено, но съм сигурна, че ще измисли нещо вкусно. — Кихна и притисна кърпичката до носа си. — Лесно ще намерите бунгалото на Ричард. Следвайте пътя покрай езерото. Бунгалото е на петстотин-шестстотин метра след извивката на брега, откъм страната на гората. Има три къщички. В първите две няма никой. Ричард е в третата. Ако стигнете до хангара за лодки или до резиденция „Гол“, значи сте го подминали.

— Резиденция „Гол“?

— Това е семейната къща на Гол. Разбира се, сега там живее само Пейтън. Пейтън и… неговите гости.

— Какви гости?

— Приятелките му… макар че не са му точно приятелки. Както и да е. Не ми е работа. — Джейн изсумтя. — Резиденцията е грамадна, потискаща каменна постройка, стърчаща зловещо от гората точно в подножието на Дяволския зъб — с висока грозна ограда наоколо. Но не мисля, че ще стигнете чак дотам. Няма как да пропуснете бунгалото. Ще запаля външните лампи.

— Добре — каза Гърни.

Започваше да става неспокоен. В ума му изникваха въпроси, които още не му беше комфортно да зададе.