Джон Вердън
Не заспивай (22)

21.

Когато Гърни стигна щатското шосе, криволичещо през планината към Платсбърг, слънцето се показа над хоризонта и цветът на небето премина от розово-сивкаво в ясносиньо.

Той се опитваше да подреди в главата си различните въпроси по случая в реда, по който считаше, че трябва да бъдат проучени и изяснени. Толкова се вглъби в този мисловен процес, че едва не пропусна табелата за „Колд Брук Ин“ четирийсет минути по-късно, когато мина покрай нея.

На рецепцията седеше пълничка жена с гостоприемна усмивка на едновремешна ханджийка. Тя го насочи към столовата на хотела, като грациозно махна с ръка по посока на един сводест вход от една страна на фоайето.

— Днес има кифли с касис и сметана — каза шепнешком, сякаш доверяваше някаква ценна информация.

Ребека седеше до един прозорец с изглед към езерото Шамплейн. До чашата й с кафе бе поставен лаптоп и тя пишеше бързо на него. Кестенявата й коса издаваше онзи вид небрежна красота, идваща с добрите гени и добрия вкус. Добрите гени, освен това й бяха дали остър, аналитичен ум — качество с опасно привличане за Гърни.

Тя затвори лаптопа и се усмихна делово. Устните й изглеждаха подчертани съвсем леко с червило, но от предишни наблюдения Гърни знаеше, че Ребека никога не слага грим.

— Точно навреме — отбеляза тя с леко пресипнал глас.

Той кимна към компютъра:

— Прекъсвам ли нещо?

— Нищо важно. Само нахвърлям една унищожителна рецензия на статия за значението на чувството за вина като тактика за оцеляване. Самата структура на изследването е грешна, изводите са слаби, а тълкуването — смешно. — В очите й проблесна конкурентна искра, която я правеше такова страховито присъствие в професионалното поле. — Значи работиш върху този невероятен случай. Всичко, което ми разказа досега, е пълна лудост. Седни и ми разкажи повече.

Той седна срещу нея. Заразителната й енергичност го караше да се чувства, сякаш е изпил три кафета.

— Няма много за разказване. Говорих с двама местни луди, лика-прилика, един на пътя и един в хотела, които държаха да ме убедят в свръхестественото обяснение, включително страховитата легенда за първия собственик.

— Съня с вълците на Долтън Гол и осъществяването му след това?

— Казах ли ти вече за това?

— Намерих го в един исторически блог, „Странни планински легенди“. Пуснах в интернет търсене на „Гол“ и това излезе. От историите, които глупавите хора обичат. Дори и някои умни хора.

— Като стана дума за вълци…

— Какво мисля за съня на Уензъл в интерпретация на Кокс? — Тя се изсмя подигравателно. — Истинско съкровище, ако работиш по методите на Фройд. Обаче аз не съм фенка на Фройд. Сънищата са безполезни, ако търсиш пътя към истината. Те са прах, който мозъкът измита, докато сортира впечатленията от деня.

— Тогава защо…

— Защо сънищата приличат на шантави филмови сцени? Защото освен че сортира преживяванията, мозъкът търси прилики. Опитва се да свързва събитията, дори между тях да няма никаква естествена връзка. Мозъкът взема прашинки от паметта, които разбърква с дясната си ръка, и се опитва да ги подреди с лявата. Затова всички „тълкувания на сънища“ са такава глупост. Все едно да хвърлиш чиния гулаш на стената и да си мислиш, че е картата на Унгария.

До масата се приближи млада сервитьорка.

— Ще желаете ли нещо за закуска?

— Овесени ядки, кафе, препечена пълнозърнеста филия — отговори Ребека.

— Същото за мен — каза Гърни.

Сервитьорката си записа и се отдалечи.

Ребека продължи:

— Сънищата са случайно явление като дъждовните капки. Питаш как е възможно четирима души да сънуват едно и също? Отговорът е: нямам представа. Според всичко, което знам, това е невъзможно.

Поръчката им дойде и двамата се умълчаха, докато се хранеха. По едно време се погледнаха и останаха достатъчно дълго така, за да се търси някакъв друг смисъл в погледите им. Гърни прекъсна този момент с въпрос:

— По телефона ми каза, че в работата си Хамънд обича да е „на гребена на вълната“ — че използва хипнотерапията, за да формира нови невронни връзки и така променя радикално поведението на хората.

— Честно казано, не знам много подробности. Но съм чела резюмета на специализирани статии, които публикува наскоро, и това ме навежда на подозрението, че изследва методи за модулиране на поведението, които излизат от общоприетите граници на хипнотерапията. Струва ми се, че не говори достатъчно открито за последните си постижения.

— Интересно. Виж, знам, че си затрупана с работа, но…

Тя се усмихна неочаквано:

— Ако искаш някой да ти свърши работа, потърси някого, който е затрупан от работа.

— Всъщност ще те помоля за една огромна услуга. Би ли проучила повече научните публикации на Хамънд и да ми кажеш кое ти прави най-голямо впечатление?

— Какво да търся?

— Всичко, което може да има връзка с теорията на полицията за четирите смъртни случая. Всичко, което… за бога, Ребека, дори не знам какви въпроси да задавам. Нямам представа какво може да изскочи.

— Обожавам безпомощни мъже. — Усмивката й стана по-широка, после изведнъж помръкна. — В последно време се извършват редица потенциално опасни изследвания в областта на повлияването на спомените, особено на емоционалния заряд на някои спомени.

— Какво означава това?

— Означава, че чувствата, които човек изпитва при спомена за определени събития в миналото, може да се променят, като се променят неврохимичните компоненти на запаметените им емоции.

— Боже, това звучи…

— Като научна фантастика? Съгласна съм. Но се случва. Разбира се, рекламират го в доста по-позитивна светлина, отколкото можеш да си представиш. Идеален начин за лечение на посттравматичен стрес и така нататък. Просто да ти помогне да разграничиш самото събитие от емоциите, които поражда.

Гърни се умълча.

— За какво си мислиш? — попита Ребека след известно време.

— Ако емоциите, пораждани от спомена за минали събития могат да се променят, възможно ли е същият метод да се използва, за да се променя емоционалната настройка на човек към хипотетични бъдещи събития?

— Нямам представа. Защо?

— Питам се дали човек, който по принцип отхвърля всякаква мисъл за самоубийство… би могъл да бъде накаран да я приеме с по-голяма готовност.