Дебора Могак
Треска за лалета (65)

65
Корнелис

Животът е отлетял наполовина, преди да сме разбрали какво представлява.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Когато Корнелис се прибира у дома, е вече полунощ. Той затваря входната врата и стои в приемната. Мария е оставила маслената лампа да гори. Меката й светлина пада върху слепите дървени панели, висящи по стените. Картините му са извърнали красивите си лица, за да не виждат какво се случва. Изкуството създава свят на спокойствие; най-кървавите убийства — Избиването на младенците, Разпятието на Христос — те всички са изкристализирали в чиста красота. Обезглавеният Йоан Кръстител не изпитва болка, защото е вечен и е избавен от суровата скръб на онези, които продължават да живеят.

Корнелис поглежда към витрината със скъпоценни сребърни съдове в голямата стая, криеща се в мрака. Колко алчно беше пълнил това място със съкровища, но всичко е илюзия. София го е осъзнала. Тя се е отказала от всичко заради любовта и се е пуснала по течението. Не я винете за това, каза момчето. Корнелис не я вини, вече не. Защото ако тя може да се откаже от всичко, и той може да го направи.

Корнелис се качва по стълбите. Не може повече да остане в тази къща, обект на клюки и съжаление — без съмнение и на присмех. Изважда брезентова торба от килера и започва да си събира багажа. От него е паднала тежест; чувства се лек и свободен както през онази нощ, преди сто години, в друг живот, когато загуби вярата си. (Снощи; това беше снощи.) Вече знае какво да прави. София е жива, била е подведена от мъж, който не я заслужава — момчето потвърди това, което той подозираше през цялото време. Ян я е накарал да го направи и ще заплати за това с живота си.

Ще отплават призори… Няма време за губене. Корнелис стяга връзките на торбата и я занася долу. Ще пътува с малко багаж. На горния етаж шкафовете пъшкат под тежестта на дрехите му, свалените кожи на суетата му. Като змийска кожа той е изхлузил от себе си бреме, натрупано с години, отново се чувства като млад мъж. София го смята за скучен стар педант. Ще й покаже колко греши. И той е способен на импулсивни действия, на всичко в името на любовта.

И никой няма да го накаже. Това е най-дълбоката му тайна, тайната, която го освободи. Защото той, само той знае, че Бог не съществува. Той, само той ще поеме отговорността за постъпките си. Корнелис стъпва в модерния свят, чисто нова ера в човешката осъзнатост. Минава покрай Библията, стояща отворена върху аналоя, и я затваря с шумно тупване.

Запътва се надолу по стълбите към кухнята. Жарта все още тлее в камината. Стаята мирише на пържен лук и котарак. Пристъпва до полуотворения балдахин на леглото и доближава свещта, за да погледне вътре. Вилем и Мария лежат един до друг, спят. Червените устни на продавача на риба са отворени; издишва шумно. Въздухът свисти в ноздрите на Мария, докато диша. Между лицата им се подава кичур тъмна коса; дъщеря им дреме между тях.

Остра болка пробожда Корнелис. Колко доволни изглеждат. Той е натрапник в щастието им. Имат своето бебе; за тях всичко е наред. Гърлото на Корнелис е сухо, едва преглъща. Още преди да си е тръгнал, е чужд в дома си.

Оставя бележка и банков чек върху кухненската маса.

Заминавам през океана. Може би задълго. Ако нещо се случи с мен и не се върна, оставям къщата на вас и дъщеря ви, защото в очите на света тя е моят наследник. Само ние знаем истината. Пазете тази тайна в сърцата си.

Моля, уредете това плащане към семейството на жена ми, тъй като те нямат никаква вина за случващото се. Пожелавам ви щастие. Обърнете картините с лице нагоре, за да се наслаждавате на красотата им, защото те ще надживеят всички нас.

К.С.

Пристанището никога не спи. Приливите са неговият господар, а те не се подчиняват на никакви часовници. От рибарските лодки се разтоварват бурета. Някой си подсвирка мелодия, която Корнелис не е чувал, откакто беше момче. Една улична кучка, чиито бозки са толкова препълнени с мляко, че се влачат по земята, минава сковано покрай него с подвити крака. Трябва да наемем дойка. Колко унизително беше измамен. При всичкото му богатство и образование да бъде измамен от обикновена прислужница. Светът наистина се е преобърнал надолу с главата.

И все пак колко сладко спяха. Гневът му е изчезнал; негодуванието му се е изпарило. Мария се беше държала непочтено, но Корнелис знае, че не я очаква никакво наказание; може да спи спокойно. Всъщност повторната й среща с любимия и разясняването на недоразумението го трогнаха. Те ще върнат живота в онези стаи; чувства се като изсъхнал стар храст, старо дърво, разчистено, за да пропусне слънчевата светлина. Нови издънки ще пораснат на негово място.

Корнелис си мисли: Една дъщеря влезе и излезе от живота ми; един миг, и вече я няма.

Чувства се странно ободрен. В тъмнината разпознава лица — Самюел Соломон, евреина търговец на памук, който стои на кея и наблюдава как разтоварват вързопите; слепия просяк, за когото думите ден и нощ нямат смисъл. Това пристанище е домът, който го спасява от собствения му дом. Ароматът на море изпълва ноздрите му; това е мирисът на неговото богатство и на работата му. Също като на Вилем океанът му осигурява прехраната и сега най-накрая ще се предаде на неговата милост. И когато отплава, цялата тази суматоха ще продължи, сякаш никога не е бил част от всичко това.

Розови багри обливат небето. Сред такелажа, той зърва високите мачти на Императрицата на Изтока. Съпругата му и любовникът й трябва да са вече на борда. Корнелис не изпитва никакви угризения относно Ян. Убийството ще се случи, когато оставят земята далеч зад себе си; вълните ще погълнат доказателствата, защото са поглъщали и по-зловещи тайни от тази.

Корнелис познава добре капитана. Мълчанието му може да бъде купено срещу двадесет флорина; а за още четиридесет може да организира извършването на деянието. Освен това дължи на Корнелис услуга.

А когато Ян отиде във водния си гроб, Корнелис ще си върне съпругата и ще отплават за Батавия заедно, ще заживеят в плантацията му за индийско орехче. Въпреки всичко все още я обича — явно е, заради нея се отказва от всичко. Тя ще се научи да го обича, защото той се е променил; вече не е мъжът, за когото се омъжи, дори той самият не може да разпознае онзи мъж. Сега всичко е възможно.

Животът е кратък; времето лети. Грабни го, докато можеш, беше казал художникът и поне веднъж Корнелис трябва да се съгласи с него.

Корнелис поглежда за последен път към обичния си град — светлината на изгрева му придава перлен отблясък. Мъглата се е вдигнала, мъглата на неясното му минало; зората се е разпукала вълнуваща и ужасяваща. Ясната синева на разума го очаква, както и нов живот с жената, която някога беше направил своя и която ще направи своя отново.

Купува си билет и се качва на борда на кораба. Точно навреме. Няколко минути по-късно корабът вдига котва и отплава към Изтока.