Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tulip Fever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дебора Могак

Заглавие: Треска за лалета

Преводач: Ана Лулчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 28.08.2017

Отговорен редактор: Димитър Николов

Редактор: Русанка Одринска

Коректор: Русанка Одринска

ISBN: 978-954-28-2388-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10100

История

  1. — Добавяне

10
Ян

Каква загуба за изкуството е, че такава майсторска ръка не използва вродената си сила за по-добри цели.

Има ли някой, който го е надминал в областта на рисуването?

Но, о! Колкото по-голям талантът — толкова повече отклонения от нормите.

Като не се придържа към принципите, към правилата, а си мисли, че знае всичко от само себе си.

Андриес Пелс за Рембранд, 1681

Вече в ателието, Ян се отпуска тежко на един стол. Погледът му се спира върху някаква пилешка кост, лежаща сред разпръснатите по пода черупки от орехи. Не си спомня кога ги е хвърлил там; костта с опърпани парченца плът е посивяла от прах.

Ян седи и мисли за любов. Имал е много жени — глупави девственици, глупави съпруги. За човек, посветил живота си на красотата, изобщо не е придирчив. Няма такова нещо като грозна жена, има само недостатъчно бренди. Разбира се, обичал ги е, по свой си начин. Той е страстен мъж. Шепти им огнени думи и сетивата му са благодарни на телата им, че отговарят на неговата страст. Но след това винаги му се иска да си отидат. Ако останат тук, заспали в леглото му, той се измъква тихомълком, обува си панталоните и се захваща за работа.

Има навика да рисува през нощта, когато градът спи. В тишината картините му, принудени също да бодърстват, се доверяват на четката, докато им вдъхва живот. За да вижда какво прави обаче, трябва да пали много скъпи свещи и така понякога събужда обитателката на леглото си. Усещането, че го гледа жена, съвсем разбираемо нарушава концентрацията му. Понякога те му шепнат върни се при мен. Друг път се самонаказват, че са се поддали на изкушение. Понякога, най-лошото от всичко, го увещават да им върне почтеността чрез брак. Жени — де да не бяха толкова неустоими. Колко по-просто е да изсмучеш ядката на някоя стрида и да захвърлиш черупката й на пода.

Понякога работи по цяла нощ и заспива на разсъмване. На утринна светлина картината го изненадва, сякаш я е хванал неподготвена. Колко разголена изглежда със суровите си цветове. Трябва да рисува наново някои участъци. Ако някоя жена остане за цялата нощ, по това време вече ще си е тръгнала, измъчвана от гузна съвест. Само истинската му любовница остава — зле нарисувана, изненадана, но отново изцяло отдаваща се на четката му.

Ян става. За първи път няма желание за работа. Крачи напред-назад и обляга глава на камината. Дали София Сандвоорт го отблъсна наистина? Искрен ли беше протестът й? Може би е допуснал ужасна грешка. Не можа да се въздържи; трябваше да я види. По-силно е от него. При първото му посещение беше просто похотливост. София беше предизвикателство, но не непреодолимо. Млада жена, омъжена за надут стар мъж — обикновено всички се поддават накрая. Те са като стока за търгуване, като топ ленен плат, и макар да изпълняват съпружеския си дълг, те не обичат мъжете си истински, как биха могли? Един художник изглежда като романтично предложение и макар да се страхуват от вечни мъки в ада, в крайна сметка се поддават, стига случилото се да не излезе наяве.

Вчера обаче, по време на второто позиране, нещо се случи. Старият мъж бъбреше безспирно… луковици на лалета… Де Хем… Колко са досадни съотечествениците му, когато започнат със словоизлиянията си. Тя седеше там, скромна като самата Мадона в синята си рокля. Изведнъж погледите им се срещнаха с такова съзаклятничество! Лицето й му говореше — радост, гняв. И нещо по-мрачно, нещо, което прободе сърцето му.

Той се изненада от самия себе си. За първи път, откакто има пряк досег с жените, е откровен. Разголен е. София развърза въжетата, стягащи сърцето му, и сега е изцяло неин. Никога преди не се е откривал така пред някого; има нещо сладострастно в усещането, че се е предал. Това е ново усещане за него. По пътя към вкъщи беше минал покрай едно момче, което свиреше на флейта, и музиката беше наляла очите му със сълзи. Какво да прави? Възможно ли е тя да го обича?

Чуват се няколко силни удара по вратата. Ян замръзва на място. София е! Облива го пот. Не. Съпругът й е. Казала му е за безочливото му поведение тази сутрин и сега той е дошъл да го убие. Води със себе си дванадесет души от Гражданската гвардия и те ще му пръснат главата.

Ян отваря вратата. Приятелят му Матеус влиза в ателието с твърда крачка.

— Обичайната свинщина, както виждам — казва той жизнерадостно.

— Герит изчезна някъде.

— Слугата ти е пияница. Трябва да го разкараш.

— Когато го открия. Проблемът е, че вечно го няма.

Матеус се тръшва тежко на един стол.

— Доведох момчето.

Влиза някакъв блед младеж с дълга руса коса.

— Името му е Якоб.

Ян се опитва да събере мислите си. Напълно беше забравил за това. Якоб е новият му чирак; трябва да започне работа днес. Матеус го беше уредил, защото самият той вече има трима ученици и няма място за повече. Матеус е щедър човек — голямо сърце, големи апетити. Изкарва си добре прехраната с рисуване на сцени от порочния живот: таверни и бордеи. Клиентите му ги намират за забавни, а обикновено в картините му има и някакво морално послание, което ги кара да се чувстват по-добри. Изумително продуктивен е; бълва ги с невиждана скорост.

Ян се оглежда за чаши и ги избърсва с парцалчето си за боя. Матеус взима няколко картини, сложени една върху друга, и ги подпира на стената, така че да се виждат. Показва ги на момчето.

— Погледни стила — колко е детайлен — тези облаци, тези гъсталаци. Виж отблясъка на плата на роклята, какво изящество! Почти можеш да го докоснеш. Този човек може да нарисува всичко — той се подсмихва, — … ако му платят достатъчно.

— Виж ти кой го казва — отвръща Ян.

Матеус преглъща брендито си и посочва към Ян:

— Този мой стар приятел знае най-важното правило за рисуването.

— Какво е то? — пита момчето.

— С ласкателство можеш да постигнеш всичко.

— Така ли било? — отвръща Ян.

— Облечи ги в изтънчените им дрешки, горките суетни глупаци. — Матеус посочва към една предварителна скица на София. — Ето например тази жена — само погледни лицето й. Бас държа, че в действителност е грозна като куче…

— Не е! — казва Ян.

— Толкова красива, а? — изсумтява той.

— Наистина е красива…

Матеус прихва да се смее.

— Само защото искаш да бръкнеш под нейната rok[1] — Той се обръща към момчето. — Това е друга техника, на която може да те научи нашият майстор…

— Дръж си езика зад зъбите — казва Ян. — Той е още момче.

Матеус запалва лулата си и издишва облак дим.

— Скъпи ми приятелю, ти си изключително компетентен художник. Ще научиш това момче на всичко, което е нужно да знае. Освен как да стане наистина велик. — Той сръчква Ян с лулата си. — Ти си толкова ловък, че цял живот се измъкваш безнаказано от това, което вършиш. Твърде лесно ти е.

Вдига една четка.

— Знаеш ли какво е това?

— Четка за рисуване — казва момчето.

— Това е четка за разобличаване.

— Налей си още бренди — казва Ян.

— Нашият приятел Рембранд ги разбира тези неща. Колкото повече боя нанася, толкова повече разгалва и разкрива истината. Следиш ли мисълта ми?

Момчето кимва мълчаливо.

— Страданието, хуманността… — Матеус се обръща към Ян. — Но трябва да си храбър, приятелю мой, и да не се страхуваш от болката. Защото само чрез болка може да бъде разкрита истинската красота на света.

Той става и целува Ян по двете бузи.

— Казвам го само защото знам, че аз самият никога няма да го направя. Вътре в себе си съм страхливец — просто страхливец, който се опитва да се харесва на другите. И е твърде късно да се променям.

Матеус пресушава чашата си, разрошва с ръка косата на момчето и си тръгва. Момчето поглежда към Ян.

— Не се ли сърдите, че Ви говори така?

— Да се сърдя? — Ян клати енергично глава. — Разбира се, че не. Той ми говори така, защото ме обича.

Всъщност се чувства ужасно неудобно. Както и наскърбен. Преструвайки се на безразличен, той сяда, разкрачен широко, и се отпуска назад на облегалката на стола си. Поглежда нагоре към тавана; от гредите висят паяжини. Близо до прозореца виси закован бял чаршаф, за да улавя светлината. София е там, с ръка върху резето на прозореца. Тя го отваря широко и вдишва дълбоко утринния въздух. Макар сцената да е само въображаема, резето на прозореца изведнъж му става някак мило. После тя се обръща към него, затваря прозореца и се усмихва. Ян казва:

— Подай ми онзи лист хартия, моля те.

— Ще ме учите да скицирам ли? — пита момчето.

Ян поклаща глава:

— Ще пиша бележка.

Бележки

[1] Пола (хол.) — Б.пр.