Дебора Могак
Треска за лалета (30)

30
Корнелис

Имаш деца не само заради самия себе си, но и заради страната си; те трябва да са не само радост и удоволствие за теб, а впоследствие да са от полза и за общото благо.

Бартоломей Бати, „Килерът на християнина“, 1581

Корнелис е долу в мазето. Тази стая се използва за склад — дърва, торф, стари вещи. Тук е тъмно, запалил е маслена лампа. По това време цялата къща е сенчеста, защото лятото е дошло и липовото дърво навън е натежало от листа. Юли е; съпругата му е бременна от пет месеца и коремът й започва да се издува. Вчера я попита дали бебето вече рита. Протегна ръка, за да я докосне, но тя се отдръпна.

— Не още — отвърна му тя. — Все още не рита.

Как би могла да разбере притесненията му? Млада е. С Божията помощ, никога няма да научи какво е да изгубиш дете. Тя, разбира се, знае за загубата му, но младите не могат да си представят невъобразимото; сляпата им увереност е някак утешителна. Той се нуждае от сигурност, че под нощницата й има живо дете, иска да усети ритане за доказателство. Защото и в миналото Бог му бе поднесъл щастие само за да го изтръгне от ръцете му след това.

Долу в подземието Корнелис отключва сандък. Направен е от тиково дърво от Източните Индии и е обкован с мед; не го е докосвал от години, защото принадлежи на друг живот. Вдига капака и се взира в бебешките дрешки. Усеща сладкото ухание на лазаркиня; билката, вече съвсем разтрошена, е поръсена сред тях. Той повдига малките жилетки и елечета. Взима кадифеното жакетче на Пиетер и го поднася към носа си. Мирисът на сина му отдавна е изчезнал.

— Ето детето Ви — беше казала акушерката, докато поставяше бебето в ръцете му — Нека Бог Ви дари с много щастие чрез него, а ако ли не — скоро да го повика при Себе си…

Ароматът на вино с подправки, уханието на влажната главичка на сина му. Съпругата му, която ядеше хляб с масло и овче сирене за бързо възстановяване.

Колко благословен се чувстваше тогава. Син, наследник. Какво щастие изпълваше къщата онази нощ. Той отправи благодарствени молитви: Поднасяме Ти най-сърдечни благодарности, на Теб, най-милостиви Отче… Целуна съпругата си. Сложи си сатенена шапка с перо^[1], за да оповести на целия свят гордостта си, че е станал баща. Цялата му страна беше обгърната от благодарността му. Нима и нейното раждане не беше истинско чудо — извоювана от океана, благословена от Бог? Константин Хюйгенс, поет и хуманист, секретар на щатхалтера^[2] — човек, когото Корнелис много уважава — казва за тяхната страна: Божието великодушие грее от всяка дюна.

В ъгъла на стаята, скрита в сенките, стои проходилката, с която синовете му се бяха учили да ходят — дървена пирамида на колелца. Прашна е и сега изглежда като някакво чудновато приспособление. Беше слагал синовете си вътре и беше наблюдавал как крачетата им работят, за да ги придвижат от стая в стая, и как спираха, когато стигнеха до стълбище. Корнелис си мисли: Отново ще чуя звука на колелцата да трополят по пода.

Подрежда бебешките дрешки. Това е женска работа, но иска той да я свърши. Никога не си е мислил, че отново ще отвори този сандък. София не знае за съществуването му. Ще накара Мария да изпере и проветри дрешките и да ги държи в готовност в шкафа с чаршафите.

С вързопа в ръце Корнелис се качва на горния етаж. Чува гласове в гостната и влиза.

Очаква го странна гледка. Мария е легнала на миндера под прозореца. Над нея се е навела някаква циганка.

София се обръща и поглежда изненадано към Корнелис.

— Скъпи! — възкликва тя. — Нямах представа, че си у дома. — Тя си поема дълбоко въздух. — Срещнахме тази жена на пазара. Може да предсказва дали ще е момче или момиче.

Междувременно Мария е скокнала на крака. Изглежда изчервена.

— Извинете, сър.

Тя се обръща към София:

— Хайде, мис.

София сяда на миндера и ляга по гръб. Циганката залюлява над корема й конец, на който има завързан пръстен.

— По часовниковата стрелка е момче, на обратно е момиче — обяснява му София.

— Лежете мирно — нарежда циганката.

Минава известно време. Конецът с пръстена започва да се върти бавно. Всички го гледат.

— Момче е — оповестява циганката.

София се изправя. Гледа Мария с широко отворени очи. Какво има? Мария прикрива зяпналата си уста с ръка. Корнелис се усмихва добродушно. Те са просто две млади момичета, които се забавляват. София и прислужницата изглеждат неразделни напоследък — все нещо си шептят зад затворените врати. Бременността, забелязал е той, кара жените да пренебрегват класовите различия. И все пак му се иска съпругата му да си има по-подходяща довереница, някоя от нейната класа.

Корнелис плаща на старата жена и тя си тръгва.

Момче е. Въпреки подозрителността си към циганите, Корнелис би искал да повярва. Обръща се към жена си, но тя е излязла; чува пантофите й да трополят на горния етаж. Не знаеше, че е суеверна; бременните, решава той, вероятно изпадат в особени настроения. Не си спомня скъпата му Хендрике да е имала подобно поведение.

Докато стиска бебешките дрешки, Корнелис се усмихва със задоволство. Момче е. Винаги го е знаел дълбоко в сърцето си.

— Нали не си забравил, скъпи, че утре пътувам за Утрехт, за да посетя майка си?

— Ще дойда с теб — отвръща Корнелис.

— Не. — София слага ръка на рамото му. — Няма да ме има само за две нощи, а ти имаш бизнес, за който да се грижиш. Не чакаше ли утре пратка от Англия?

— Но в твоето състояние…

— Пътуването е леко. Моля те, скъпи, това са женски работи. Майка ми и аз… виждаме се толкова рядко… имаме толкова неща, за които да си говорим. А и е в твърде деликатно състояние, че да посреща гости. Бих предпочела да я посетя сама.

Корнелис е наясно с всичко това. Но все пак се чувства някак пренебрегнат — защо състоянието на жена му позволява тя да пропътува петдесет мили до Утрехт и обратно, но не позволява той да лежи до нея в леглото. Тя не му разрешава дори да погледне тялото й. Свенливостта й в това отношение го кара да се чувства отхвърлен. Как копнее да докосне наедрелите й гърди!

София го милва по брадата. Знае, че му харесва.

— Приготвила съм любимия ти hutspot — прошепва тя. — Усещаш ли миризмата от кухнята?

— Май вече не ти се гади?

Тя кимва утвърдително.

— Чувствам се много по-добре.

И наистина изглежда много добре — розови бузи, грейнали очи.

— Агнешко, цикория, артишок, сливи… Всичките са ти любими, задушени с лимонов сок и джинджифил…

Все още се чувства наранен.

— Защо напоследък изобщо не ядем риба? — пита сприхаво той. — Знаеш, че обичам риба, а не сме яли от седмици.

— Каза ми, че ти е омръзнала, помниш ли? Каза, че скоро ще ни поникнат перки.

— Просто се пошегувах.

— Освен това не ми се готвеше риба, гадеше ми се от миризмата.

Тя го целува и тръгва, ключовете, окачени на кръста й, подрънкват. Чува я как си тананика по пътя към кухнята. Колко непостоянни същества са жените. Кой би могъл да предположи, че едно посещение при майка й ще я развесели така? Настроенията й се променят толкова рязко. Наскоро й предложи да вземат друг прислужник, а тя му се тросна гневно.

— Мога да се справя. Мария е напълно достатъчна.

— Тази къща е твърде голяма за една слугиня — възрази й той с логичен довод.

— Не искам мъж в къщата, не и в моето състояние. Нека изчакаме, докато се роди бебето.

Тя носи неговото дете и всичко останало е без значение. Обича я и ще задоволи всяка нейна прищявка. Вечерта е красива. Корнелис взима лулата и вестника си. Сяда на скамейката пред входната врата. Слънцето проблясва между листата на липите и хвърля шарена сянка върху стената на къщата му. Съседът, мистър Моленер, седнал на стълбището си, му кимва за поздрав и се усмихва. Корнелис седи усамотен и чете за подмолната политика на Луи XIII. Колко покварен е френският двор, колко коварни са испанците. А тук всичко е спокойно, окъпано от златното слънце. Семейства са излезли, за да си починат на стълбите пред домовете си. Деца играят в краката на родителите си. Мария се появява и изсипва кофа с помия в канала. Колко хубава изглежда напоследък, колко пищна и разцъфнала. В други страни към слугите се отнасят като към роби; тук, в този прославен град, ги имат за част от семейството. В кухнята чува как София и Мария се смеят като сестри. Имат си своите момичешки тайни — и защо не, ако това ги прави щастливи?

Умът на Корнелис витае. Мисли си за родните сестри на София и за мизерните условия, в които живееха преди пет години, когато посети дома им за първи път. Баща им, преди да почине, беше обявил банкрут. Съдията изпълнител беше взел печатарската му преса и другите ценни вещи от къщата; горните етажи бяха отдадени под наем. Момичетата и майка им обитаваха две стаи на приземния етаж и припечелваха прехраната си с шиене.

Един колега на Корнелис, с когото въртяха бизнес в Утрехт, организира запознанството — защото Корнелис беше богат вдовец, търсещ съпруга, а там имаше три момичета на възраст за женене. София, най-голямата, му беше поднесла кифлички с подправки. Колко красива беше — срамежлива и скромна, но не и необразована. Все пак беше отрасла сред книги. Познаваше творчеството на старите велики художници и онази вечер обсъждаха достойнствата на Тициан и Тинторето.

Би могъл да й подари цял нов свят от знания! София беше глина, чакаща да бъде изваяна от опитните му ръце; тя беше плодородна почва, очакваща да бъде засадена с най-отбраните цветя. Тя също не беше останала равнодушна към него. Отначало беше свенлива, но нямаше как да не забележи топлината, с която прие поканата за разходка в каретата му. Корнелис помни този ден до най-малката подробност, защото миналото, дори и близкото минало, му изглежда много по-жизнено, отколкото настоящето.

Пътуваха из провинцията. София се държеше здраво и гледаше през прозореца. Очарована, тя се радваше на полетата, на пасящите крави, на редиците върбови дървета, като дете, което ги вижда за първи път. Той си помисли: Тя е дъщерята, която никога не съм имал. Гледаше шията й — нежната кожа под къдриците — и копнееше да я погали. Усети надигащо се желание към нея. Плътски разговори — с тези думи той наричаше половото съвкупление със съпругата си. Взаимен комфорт и компания. Но това беше различно. Това младо момиче — колко отчаяно искаше да я защити, но и колко силно желаеше да я притежава! Сърцето му беше объркано и смутено.

Небето, необятното синьо небе, беше отрупано с купчинки бели облачета. Под него се ширеше поле с прострени чаршафи от ленено платно за избелване. Лентите плат, прави като линии, се простираха надалеч. Слънцето се показа иззад облак. По ослепително белия лен плуваха облачни сенки. В далечината се трудеха фигури — развиваха още един топ платно.

Тя отбеляза:

— Виж ги. Сякаш земята е ранена и я превързват, за да оздравее.

Сърцето му подскочи в гърдите. Точно тогава се влюби в нея истински.

Слънцето се плъзва зад къщите на другия бряг. Стъпаловидните фронтони стърчат застрашително, нащърбени като зъби. Корнелис потръпва и става. Спомня си полето с платно. Сега пречупва света през погледа на детето си, толкова обичано и драгоценно. Ленените платна са пелени, готови да увият рожбата му и да я защитят. Вярата му се е възвърнала; Бог най-сетне е чул молитвите му.

Тази мисъл е обнадеждаваща. Но защо тогава сърцето му е тъй тревожно?