Дебора Могак
Треска за лалета (60)

60
София

Никой не може да изчисти роклите им, все някое петно ще остане завинаги.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Пълнолуние е. Никой художник не може да възпроизведе съвършенството на Божиите творения; каква арогантност е да се опитва! Луната е идеален кръг, по-перфектен от овалите, които Ян рисува в облените си в лунна светлина нощни пейзажи, по-перфектен от редичките алчни О-та които изписва, приведен над сметките си… Тези празни нули ни доведоха дотук.

Улиците са пусти. Окъпани са в призрачна светлина. Докато тичам по тях, пантофите ми трополят. За първи път не ме интересува дали някой ще ме види, защото съм стигнала дъното. Вчера вечерта умрях за света, но днес ще изчезна завинаги. Облекчението придава лекота на стъпките ми, нося се по улиците.

Луната, отразена във водата, ме съпровожда. Небесата са се сринали; едно сътресение, и светът ми се преобърна. Нищо чудно, че онази гравюра тормозеше съзнанието ми, когато бях малка; онзи удавен свят, където камбаните биеха под водата и мъртвите се олюляваха. Мислех си, че махат с ръце, умолявайки за милост; сега осъзнавам, че махат за поздрав. Знаех си, че накрая ще отида при тях.

Водите на този град ни отразяват като огледало — каква суета! Мария се е обличала в дрехите ми и си е мечтала да е на мое място. Моята собствена суета е далеч по-голяма. Мислех си, че мога да преобърна естествения ход на нещата. Намесих се в плановете на Бог; гордостта ми е голяма като тази на моя народ, който пожела и завзе земите на страната ни от морето. Създаването на нова земя е дело, присъщо единствено на Бог, — написа Андриес Виерлинг — един от нашите инженери, — защото Той е този, който дава на някои хора ума и силата да го направят. Що за лицемерие е това? Използваме Бог, за да оправдаем собствените си действия, когато всъщност сме задвижвани единствено от инстинкта си за самосъхранение.

Но за какво ни е притрябвало да оцеляваме? Този свят не е нищо друго, освен бляскаво отражение — една химера. Дали сме го подозирали, когато сме построили града си върху огледала? Някога мечтаех за живот с Ян. Взирах се във водата и виждах един свят на мечти, отразяващ моя собствен, където бих могла да бъда щастлива. Колко много грешах. Защото това не беше нищо — просто отблясък лунна светлина върху повърхността, лъскав гланц на сатенена рокля. Никога не е било нещо повече от това. Похотта и гордостта, тези смъртни грехове, ме заслепяваха за истината.

Тази нощ ще се сбогувам завинаги с тази оптическа измама. Ще изчезна от този свят и наистина ще се преродя, защото Исус ме очаква, ръцете му са протегнати като към любим човек. И никой, нито дори скъпият ми Ян, не ще може да ме открие. Има само един начин да се измъкна, както си казахме преди толкова много месеци, и на него никога да не му хрумне да ме потърси.

Сега стоя на един мост. Гледам надолу към калаения отблясък на водата. Мисля си за всички неща, които съм обичала някога на този свят: сестрите ми, цветята с капчици роса, блещукащи по пъстрите им листенца… аромата на прани чаршафи, мириса на конска грива, когато заровя лицето си в нея… вкуса на топло вино, когато Ян го прелива от своята уста в моята, на кожата му, която докосвам с устните си… Спомням си първата нощ, когато лежахме заедно с преплетени пръсти, гледахме се с ужасяваща сериозност… в нашия край е нашето начало, защото в сърцата си знаехме, че сме обречени…

Няма време за губене. Сигурно вече ме търси, а аз не съм се отдалечила много — едва на няколко пресечки от къщата на Матеус. Навеждам се над парапета и виждам отражението на луната. Също като собственото ми лице и тя ме гледа. Суета на суетите — всичко е суета… Свалям наметалото си и го пускам от моста. То се носи по водата — последната ми свалена кожа.