Дебора Могак
Треска за лалета (49)

49
Герит

Глупаците растат и без да ги поливаш.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Герит няма да близне и капка. Има много поводи да празнува: това е последният му работен ден за мистър Лоос. Дължи му надници за шест седмици, плюс, надява се, добър бакшиш. Хубав, слънчев ден е; кокалчетата на краката вече не го болят. Според Герит винаги има нещо, което да се отпразнува.

Но няма да го направи, не и днес. Има работа за вършене и ще я свърши. Това е негов дълг. Мистър Ван Лоос беше добър работодател: толерантен, приятелски настроен и когато имаше пари, щедър с бакшишите. Герит няма да го разочарова. Правил го е в миналото, трябва да си признае. Припомня си със срам конкретни епизоди. Този демон алкохолът е виновен. Той изтрива всичко от главата му — а всъщност там и бездруго няма много. Щом изтрезнее, го обземат угризения, разбира се, а Ян винаги му прощава. Той е добър човек; Герит няма да го разочарова.

Герит вече е прекосил града и е намерил улица Сарфатистраат. Почуква на вратата. Отвътре долитат детски викове. Мистър Хоохеланде открехва вратата съвсем леко.

— Дойдох за пакета — казва Герит.

Мъжът присвива очи подозрително.

— Пакета за мистър Ван Лоос. — Тонът на Герит е твърд. Приема мисията си сериозно. — Художника.

Мистър Ван Хоохеланде изчезва. Герит чува стъпки надолу по стълби, превърта се ключ, отваря се врата. Далеч, ехтящо, се отваря и затваря друга врата.

— Кой си ти?

Едно дете го гледа с широко отворени очи.

— Герит.

Детето пъха пръст в носа си и го завърта, сякаш развива коркова тапа.

— Там, долу, има чудовища.

— Къде?

— Там, долу. Татко си говори с тях.

Чува се още дрънчене и мистър Ван Хоохеланде се връща. Носи малък пакет. Увит е с кафява хартия и завързан с канап. Дава го на Герит, прави жест, сякаш заключва устата си с ключ, и затваря вратата.

Герит си тръгва с бавна походка. Защо този мъж направи жест сякаш заключва устата си? Какви са чудовищата, които живеят в мазето му? Герит ритва една вейка, която стои на пътя му — улиците все още са отрупани с листа и клони от снощната буря.

Някакво удавено куче се носи по канала до него. Синкаво и със сплъстена козина, подуто като пикочен мехур. Горкият gek, мисли си той. Това можеше да съм аз, когато се напоркам.

Но той няма да се напие, не и днес.