Дебора Могак
Треска за лалета (26)

26
София

Хубавите картини са доста разпространени тук, рядко се среща дори и най-обикновен търговец, чиято къща да не е украсена с тях.

Уилям Алионби, „Настоящото състояние на Ниските земи“, 1669

Герит, прислужникът на Ян, отваря вратата и ни пуска вътре. Съпругът ми и аз влизаме в ателието. Ян стои до завършената картина.

Потя се — дланите ми, подмишниците ми. Не исках да идвам, но Корнелис настоя и отказът ми можеше да му се стори странен.

— Желаете ли чаша вино? — пита Ян, като се обръща към съпруга ми.

Корнелис е натрапник в тайния ми живот. Дали усеща, че съм била тук? Леглото се издига над нас застрашително; изглежда неестествено голямо, както си стои там, в ъгъла на стаята, със спуснат балдахин. Привлича погледа с магнетична сила.

Корнелис се оглежда. Ами ако съм оставила нещо тук, нещо, което той може да разпознае? Дори и без доказателства стаята е пълна с присъствието ми. Със сигурност ще го усети, ще усети, че сега това е истинският ми дом, че сърцето ми е тук.

Герит ни донася roemers^[1] с вино на поднос — най-хубавите чаши. Аз отпивам, наблюдавайки Ян над ръба на чашата. Той ме беше поздравил любезно, погледите ни едвам се бяха срещнали. Ако е толкова изнервен, колкото и аз, то определено го прикрива добре.

— Получава ли картината вашето одобрение, сър? — пита той. Корнелис пристъпва по-близо до платното — късоглед е. Кимва и си мърмори нещо. Ученикът Якоб отбелязва:

— Нима не е изящно нарисувана? Особено краката Ви, нали? Имам предвид рисунъка.

Корнелис кимва.

— Много добре изпипано. Харесва ли ти, скъпа?

Ръката ми трепери, докато държа чашата. Гледат ме. Якоб има бледо интелигентно лице; нищо не му убягва. Едрото селско лице на Герит е като картоф. По различен начин и двамата са опасни. Дали ще ме издадат? Въпреки това изпитвам някаква нежност към тях; те са част от това място, част са от любовта ми. Започвам да говоря, но Корнелис ме прекъсва.

— О, но аз изглеждам стар! — казва той. — Едва на шестдесет и една съм, а изглеждам като старец — така ли ме вижда светът? — Той се обръща към мен с лека усмивка. — Трябва да наречем тази картина Зима и Пролет.

— Рисувам това, което виждам — отвръща Ян лаконично. — Нито повече, нито по-малко.

— Определено сте уловили нейната красота. — Корнелис се обръща към мен. — Разцъфналите й бузи, свежестта и младостта като роса върху праскова. Кой беше — Карел ван Мандер ли? Който когато видял натюрморт, протегнал ръка, за да си вземе плод? — Той прочиства гърлото си. — Без да осъзнава, че тази праскова не е за ядене.

Настъпва тишина. Навън камбаната оповестява часа. Дали Корнелис подозира нещо?

— Още утре картината ще Ви бъде доставена вкъщи — казва Ян, отнасяйки празните roemers. Изглежда, се чувства неловко; иска да си тръгнем колкото се може по-скоро.

Но аз трябва да говоря с него. Трябва да му кажа за бременността на Мария и за идеята, която се върти в главата ми — идея, толкова дръзка, толкова умопомрачителна, че едвам се осмелявам да я изрека на глас. Сега не е моментът, защото Ян ни изпраща до вратата. Боли ме, че не мога да го целуна за довиждане.

Като минавам покрай него, прошепвам:

— Имам план.

— Какво казахте? — Мария ме гледа изумено, очите й са кръгли като тепсии. Цял ден беше сънлива, но сега изведнъж се е събудила. В приемната сме. Над нея виси картина на убит заек; това е картината в къщата, която най-малко харесвам. Закачен за окървавения си заден крак, заекът виси надолу с главата. Очите му, изцъклени от смъртта, ни гледат с безразличие, докато й споделям плана си. Мария запушва устата си с длан.

— Но, мадам, Вие не можете…!

— Мога, ами ти?

— Но… но…

Гласът й затихва. Поне веднъж моята грубовата, бъбрива прислужница да остане безмълвна. После лицето й разцъфва в усмивка. Тя седи там под жертвения заек — жално, пухкаво Сваляне от кръста — и се тресе от смях, смях, предизвикан от ужас.