Дебора Могак
Треска за лалета (2)

2
Мария

Тя трябва да следи усърдно за поведението на слугите си — какви срещи и поздрави, какви закачки и заигравки, какви думи и мимики се разменят между мъжете и домашните прислужници, за да не бъдат пренебрегнати подобни прояви, защото от тях следва необузданост, истинско безразсъдство в домовете, което очерня репутацията на самите господари.

Дж. Дод и Р. Кливър, „Богоугодна форма за ръководене на домакинството“, 1612

Мария, домашната прислужница, упоена от любов, търка медния тиган до блясък. Тя е изпълнена с копнеж; усеща се някак бавна, сякаш се движи под вода. Отражението на лицето й, разкривено от извитата повърхност на метала, й се усмихва. Тя е едро, червендалесто селско момиче със здрав апетит. Съвестта й също е здрав и приспособим орган. Когато води Вилем в леглото си, дълбоко в нишата зад кухненския огън, тя дърпа завесата, за да се скрие от Божието неодобрение. Далече от очите, далече от сърцето. Все пак тя и Вилем ще се оженят някой ден.

Мечтае си за това. Представя си, че господарят и господарката й са умрели — корабокруширали в морето — и тя и Вилем живеят в тази къща с шестте си сладки дечица. Когато чисти, чисти за неговото завръщане у дома. Когато господарката й излиза, тя затваря долната половина на кепенците на прозорците, за да не може да бъде видяна от улицата. Приемната потъва в сянка, сякаш ходи по морското дъно. Облича синия кадифен жакет на господарката си, гарниран с яка и маншети от пухкава кожа, и се разхожда из къщата, а когато мине покрай огледало, хвърля небрежен поглед към отражението си. Това е просто мечта, какво лошо има в нея?

Сега Мария е в приемната, коленичи на пода. Търка синьо-белите плочки покрай стената. Всяка от тях изобразява играещо дете — едно с обръч, друго с топка. Едно, любимото й, язди дървено конче. Стаята е изрисувана с въображаемите й деца. Тя ги избърсва нежно с парцала.

През стената чува шума на улицата — стъпки, гласове. Отраснала в провинцията, тя все още се изненадва от оживлението на Херенграхт и от колко близо улицата нахлува в тайния й свят. Цветарят се провиква, гласът му е призрачен — като обаждането на калугерица. Мъжът от калайджийницата бие по една ламарина и крещи: Съдове за поправка, сякаш призовава грешници за литургия. Някой стряскащо близо се изкашля и изплюва.

И тогава чува неговата камбанка.

— Риба, прясна риба! — изпява глухо Вилем; има ужасен глас. — Шаран… каракуда… херинга… треска! — и после зазвънява с камбанката.

Мария е нащрек — като овчарка, която чува похлопването на чана на своя любимец сред стадото.

Скача на крака. Избърсва носа си в престилката, заглажда полата си и отваря широко вратата. Мъглива утрин е; каналът от другата страна на улицата едва се вижда. Вилем изплува от мъглата.

— Здравей, прекрасна моя — лицето му разцъфва в усмивка.

— Какво предлагаш днес? — казва тя. — Дай да погледнем.

— Какво ще желаеш, Мария, патенце мое. — Той вдига кошницата и я подпира на хълбока си.

— Ами, например хубава дебела змиорка?

— Как я предпочиташ?

— Знаеш как я предпочитам — киска се тя.

— Какво ще кажеш за задушена с кайсии и сладък оцет?

— Ммм.

Тя въздъхва. Надолу по пътя се чува как разтоварват бъчви от баржата. Търкулват се с тропот на улицата — туп-туп, туптенето на сърцето й.

— А херинга? — пита той. — А целувка?

Приближава се едно стъпало по-близо до нея. Туп-туп.

— Ш-ш-ш!

Тя отстъпва назад.

Минават хора. Вилем свежда унило глава. Той е невзрачен човек — висок, навъсен, с безизразно лице, от този тип лица, които предизвикват насмешка у другите. Тя много обича, когато това лице разцъфне в усмивка. Той е мил, наивен мъж и я кара да се чувства мъдра. Нея! Ето толкова е невинен.

Вилем не може да повярва, че тя го обича.

— Наминах вчера. Защо не отвори вратата?

— А, продавачът на зеленчуци ми показваше морковите си.

— Опитваш се да ме дразниш, нали?

— Ходих на пазар — усмихва му се тя. — Ти си този, когото обичам. Аз съм като стрида, затворена в черупката си. Само ти можеш да ме отвориш.

Тя се отдръпва от вратата и му прави път да влезе в къщата. Той захвърля кошницата си и я прегръща.

— Уф! Пръстите ти!

Повежда го през voorhuis^[1], по коридора, надолу по стълбите към кухнята. Той я ощипва по дупето, докато вървят към мивката.

Мария залоства вратата на кухнята. Водата бликва от чешмата върху протегнатите му ръце. Стои послушен като дете пред майка си. Тя избърсва пръстите му и ги помирисва. Той притиска тялото си към нейното; слага коляното си между бедрата й — тя почти припада от вълнение — и я целува.

— Не може да останеш дълго — прошепва тя. — И двамата са вкъщи.

Тя го придърпва към себе си върху леглото в нишата. Свличат се и падат върху дюшека със смях. Колко е топло тук; най-топлото легло в къщата. Когато стане тяхна, ще продължават да спят тук, защото това е нейната бърлога, оста на нейното съществуване.

Той шепне сладки думи в ухото й. Тя го гъделичка. Той се смее сподавено. Тя го кара да замълчи. Взима ръката му и я придърпва нагоре между краката си; нямат време за губене. Смеят се като деца, защото и двамата са отраснали притиснати между братята и сестрите си, гушкайки се, гърчейки се и ритайки коленете си, докато спят.

— Какво има тук долу? — прошепва му тя. — Нещо интересно!

Далеч в къщата се чува рум-тум-тум по входната врата.

Мария се сепва, надига се. Бута Вилем настрана и се измъква от леглото.

Минутка по-късно, зачервена и запъхтяна, вдига резето на вратата. Там стои мъж. Нисък и смугъл — с лъскави черни къдрици, сини очи и кадифена барета на главата.

— Имам уговорка — казва той. — Дошъл съм да рисувам портрет.