Дебора Могак
Треска за лалета (55)

55
Герит

Гърнето ходи толкоз дълго за вода, че накрая счупено се върна у дома.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Главата на Герит е размътена. Навън, както изглежда, артистите и магарето са изчезнали. Истинска магия — пуф и ги няма. Тук обаче, в задимената таверна, те са се превърнали в жива легенда.

Слухът се разнася от един пияница на друг. В историята магарето се е смалило — просто малко магаренце, едва бебе. Мъжът е прераснал в зло чудовище и всички са уверени, че е испанец.

Герит се надува от гордост. Явно сега магаренцето е неговата собствена малка държава — толкова уязвима, толкова храбра. Испанецът се опитва да я подчини чрез сила. Долу, — заповядва той. — Долу; на колене! И тогава идва Герит Храбрия, за когото вдига тост таверната, за когото вдига тост градът, за когото вдига тост целият му народ, борец срещу папския завоевател.

Опияняващо е да си герой. Герит казва, че е гладен, и ето — пред него се появяват огромните гърди. Ханджийката, каквото-й-е-там-името — тя му го беше казала, но той не успя да го запомни — слага пред него плато с пушена херинга, хляб и сирене.

Герит изпитва дълбоко задоволство. Всички са мъртвопияни, както и той. Разказа им историята на своя живот и те пиха за него. Разказа им как като малък задвижваше кран-колело^[1] тежка и непосилна работа за дете; очите им се напълниха със сълзи. Разказа им как беше паднал в дупка в леда; те се засмяха шумно. Разказа им, че работи за Ян ван Лоос:

— Служа му от пет години и от утре съм свободен човек.

Те вдигат чашите си и пият за това. Те са неговият оркестър, а той е диригентът. И вече не заеква; думите се леят от устата му.

Докато дъвче рибата, се опитва да си припомни онова нещо за магията. Какво си беше помислил? Тогава му се стори умно. Мозъкът му е малко объркан, но ако се постарае… Не иска да изгуби публиката си сега.

— Магията действа така, разбирате ли. — Той взима пакета с пигментите и развързва връвта. — Ето тези бучки цвят… моят господар — фокус-бокус! — превръща ги в дървета, в красиви дами…

Вътре има лук. Отворил е грешния пакет. Ухилва се.

— Фокус-бокус, лук!

Следва нова вълна от смях. Магия, виждате ли? Всъщност точно лук му липсваше; как му се похапва лук с херингата.

— Това не е лук — казва някой, но Герит не чува.

Някъде зад него цигулар засвирва някаква мелодия. Хората се отдръпват и започват да пеят.

Герит взима ножа и усърдно — трябва да внимава, ножът е остър — обелва люспите. Ръцете отказват да му се подчиняват. Треперещ от радост, той ги смъмря:

— Не ставайте непослушни — казва им.

Те несръчно нарязват лука на резенчета. Днес всичко му се струва смешно — магаретата, лукът, животът.

Пъха херинга в устата си. После с ножа набожда едно резенче от лука и натъпква и него там. М-м-м… прегладнял е… гладен е като кон, гладен като магаре… Вниманието вече се е изместило от него, но няма нищо против. Съсредоточава се върху яденето.

Седи там, приведен над чинията. Гълта лука и херингата, отчупва парче хляб и натъпква и него в устата си. Вкусът е странен, но е твърде гладен, че да обръща внимание на такива неща. Още преди да е преглътнал предишната хапка, бута още храна в устата си. Налапва всичко и скоро нищо не остава.

Вижте! Същинска магия. Чинията му е празна.

Герит се обляга назад и се оригва доволно.