Дебора Могак
Треска за лалета (12)

12
Писмото

Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза; синовете ти — като маслинени клони около твоята трапеза:

Тъй ще бъде благословен оня човек, който се бои от Господа!

Псалм 127

София стои на прозореца. Чете писмото. През стъклото слънчевата светлина струи върху лицето й. Косата й е прибрана назад. Дребни перли са се сгушили в нея; улавят светлината и закачливо намигат на строгостта на прическата й. Носи черен везан корсаж на ивици от кадифе и сребро. Роклята й е от виолетова коприна; светлината хвърля металически отблясъци върху плата.

Зад нея виси гоблен. От сенките надзъртат картини. Зеленият кадифен балдахин, обграждащ леглото, е разтворен и разкрива пухкава завивка. Стаята се къпе във ведра златна светлина.

Тя стои там неподвижна. Уловена е между минало и настояще, сякаш времето е спряло. Тя е боя, чакаща да бъде смесена; рисунък, готов да скицира живота. Тя е миг, чакащ да бъде запечатан завинаги върху платно. Дали е миг на решителност? Ще скъса ли писмото, или ще мине през тихите стаи и ще се измъкне от къщата? В профил лицето й не издава нищо.

Улицата отвън е оживена. Двама регенти пътуват в карета, минаваща по моста с трополене. Те си кимат с разбиране; това, за което говорят, е от голямо значение за тях. През вратата на един склад търкулват бъчва и я товарят на шлепа; нарисуван на заден план, съдържанието й ще остане завинаги скрито. Група менонити са се скупчили като ято врани на ъгъла; покрай тях профучават дечурлига и вдигат гюрултия.

Навън кипи живот. Вътре едно сърце стои замряло. Писмото гласи: Вече е твърде късно. И двамата знаем това. Трябва да те видя, любов моя. Ела в ателието ми утре в четири.