Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tulip Fever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дебора Могак

Заглавие: Треска за лалета

Преводач: Ана Лулчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 28.08.2017

Отговорен редактор: Димитър Николов

Редактор: Русанка Одринска

Коректор: Русанка Одринска

ISBN: 978-954-28-2388-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10100

История

  1. — Добавяне

34
Ян

ПИЕТЕР. Много те харесвам. Затова искам да ти предложа тази изгодна сделка. Правя го напълно безкористно и в знак на приятелство.

ХАНС: Слушам внимателно, приятелю.

ПИЕТЕР: Имам луковица от лалето „Арлекин“. Много красива разновидност, а освен това много се търси на пазара.

ХАНС: Но аз никога през живота си не съм се занимавал с цветя. Дори нямам градина.

ПИЕТЕР: Нищо не разбираш. Моля те, изслушай ме; не ме прекъсвай, защото кой знае, може би днес голямото богатство чука на вратата ти. Може ли да продължа?

ХАНС: Да, да, разбира се.

ПИЕТЕР: И така, луковицата „Арлекин“ струва сто флорина, а може би и повече. В името на нашето чисто (както вече казах) приятелство, ще ти я дам срещу петдесет флорина. Още днес, без никакво усилие, можеш да изкараш доста пари.

ХАНС: Това наистина е великолепно предложение. Нищо подобно не ми се е случвало преди. Само ми кажи, моля те, какво точно трябва да направя с този „Арлекин“? Все пак не мога да застана на някой ъгъл на улицата…

ПИЕТЕР: Ще ти кажа цялата тайна. Но я запечатай добре в паметта си. Защо е тази припряност?

ХАНС: Слушам те, просто съм малко замаян.

ПИЕТЕР: Направи точно както ти казвам. Отиди в хана „При лъва“. Попитай ханджията къде се събират търговците на луковици. Ще влезеш в стаята, която той ти посочи. Тогава някой ще каже с доста дрезгав глас (но нека това не те притеснява): „Влезе непознат“. В отговор ти трябва да започнеш да чикчирикаш като пиленце. От този момент нататък ще бъдеш включен в общността на търговците.

Съвременна пиеса, цитирана от З. Херберт, „Натюрморт с юзда“

Измина цяла седмица и сега Ян е в студиото си; на път е да сключи сделка с мъжа, когото се беше опитал да ограби. Изнервящо е да стои срещу него посред бял ден, но разбира се, няма начин мъжът да го разпознае. Това е единственият производител, за когото Ян е чувал — един клиент на таверна Петлето му беше дал името и му беше казал, че Клас ван Хоохеланде има значителни запаси, които пази зорко. Ян вече много добре знае какво е имал предвид.

Производителят на лалета е неспокоен. Изглежда, не го свърта на едно място, сякаш единственото, за което копнее, е да се върне обратно в дома си. Беше казал на Ян, че всичките му луковици вече са извадени и се съхраняват под ключ. В очите му проблясва налудничаво пламъче.

— Имам пет Semper Augustus — казва той, гласът му е дрезгав от вълнение. — Но те малко надхвърлят възможностите ви.

Проблемът е, че и луковиците, които е донесъл, също надхвърлят възможностите на Ян. Той разполага с парите от заложените бижута на София, собствените си спестявания, пари назаем от Матеус, но пак не му достигат. На този етап е нужно да закупи големи количества. Беше поръчал цяла торба с Гауда — червено-жълти, най-евтините от пламъкоподобните, няколко хиляди azen от някакви Адмирали, чието пълно име не разбра съвсем точно. Пропилях си времето да събирам данъци — шегува се Клас, — сега вече съм във флота. Ако Ян успее да инвестира повече сега, ще може да натрупа състояние, което буквално е въпрос на живот и смърт.

— Вземете някоя картина.

Той хваща Клас под ръка и го води към платната.

— Вземете Възкресение Лазарово, то струва тридесет флорина.

Ян изважда платна и панели и ги подпира на стената. Якоб, който стрива пигмент, го зяпва в почуда. — Вземете Жертва Авраамова, вземете Пейзаж с крави.

— Но, сър… — обажда се Якоб.

— Мълчи — сопва му се Ян.

— Вземете Жена, хваната в прелюбодеяние.

Клас ван Хоохеланде стои там и се чеше по главата.

— Ами онзи натюрморт? Онези цветя?

Той посочва към една картина, подпряна в ъгъла.

— Вижте, ето там, между кандилката и червената калина — виждате ли онова лале? Това е Генералът на генералите.

— Така ли?

— Вие, художниците, сте толкова невежи.

— Просто рисуваме това, което виждаме.

— О, така ли? — отвръща Клас. — Жълти нарциси и кремове да цъфтят заедно? Това е невъзможно.

— Не е невъзможно, когато аз ги рисувам.

Сега неспокойният е Ян.

— Толкова изящно лале, такава поезия от цветове — казва Клас. — Уловилите сте го до съвършенство… капката роса…

— Благодаря ви, но…

— Странно нали? Тези цветя са мимолетни, а картината ще съществува вечно — гласът на Клас трепери от вълнение. — И все пак от финансова гледна точка една луковица от това лале е три пъти по-ценна от картината, която го изобразява. Кой би могъл да си го обясни?

Овладявайки емоциите си, той казва припряно:

— Взимам и тази картина и имаме сделка.

Якоб въздъхва. Ян го презира.

Просто торба с лук — така изглеждат. За тях Ян беше платил толкова, колкото изкарва с работа за една година, ако има късмет. Колко семпли изглеждат. И въпреки това са по-ценни от бижута, от картини, от злато. Заключено в тези луковици, подхранено от слънце и дъжд, е скрито бъдещето му.

Ян е твърде превъзбуден, за да работи. Копнее да поговори със София. Отчаяно се нуждае от нея; тя е толкова близо и едновременно толкова далеч, заключена в кънтящия си затвор. Иска да й каже за Клас, за налудничавото пламъче в очите му и твърде широките му панталони, които постоянно трябва да дърпа нагоре, за да не паднат. Копнее да сподели с нея всичко, което се върти в главата му, пази тези думи за нея, докато се срещнат отново. Дали и тя си мисли за него в този миг? Какво ли прави — шие, гледа през прозореца, слънцето огрява красивото й чипо носле? Копнее за нея толкова силно, че дъхът му спира. Казва си: Само още няколко месеци и завинаги ще бъдем заедно.

Минава покрай къщата й, но там няма никакви признаци на живот, няма лице на прозореца. Може би е на пазар. Слиза до тържището, но вече е много късно и продавачите прибират стоките от сергиите си. Това е един толкова странен ден, че е загубил представа за времето.

Кочияши се размотават покрай конете си, чакат да изкарат малко пари. Когато се приближи клиент, те хвърлят зарове, за да определят кой да го вземе. Ян си мисли: Колко уравновесени изглеждаме, а под повърхността всички сме комарджии. Ние сме обсебен народ. А моят хазарт е най-рискованият от всички.

Тази нощ сънува, че хората са лалета, вратове като стебла се издигат над пищните им яки. Главите им кимат; поклащат се насам-натам в хармонично съгласие. Изглежда напълно естествено Амстердам да е град, населен с цветя.

На градския площад е и вика София. Тя върви към него и кима с глава. Трябва да е София; разпознава виолетовата й рокля. Моли я да го придружи в презокеанско пътуване. Тя кима още по-енергично. Венчелистчетата й падат и разкриват голо стебло.

 

 

Матеус, приятелят на Ян, познава един подкупен лекар. Името му е доктор Зорг. Беше направил аборт на една прислужница, забременяла от Матеус, а той от своя страна беше заплатил услугата с картината си Гуляещи селяни.

— За какво ти е? — поглежда го цинично Матеус. — Някоя курва ти пречи да създадеш семейство? Кога ще престанеш да спиш с всяка срещната и ще се установиш с някое мило момиче, а? Герит е ужасна съпруга. Грешна форма на тялото, като начало.

Ян се среща с доктора в една аптека долу на доковете. Оказва се, че това е грешка. Лекарите мразят аптекарите, защото им крадат занаята. Те са към същата гилдия и се представят за доктори, докато седят под глави на препарирани крокодили и дават скришом консултации. Те дори носят същите униформи — черна роба и палто, островърхи шапки.

— Защо искахте да се срещнем тук? — сопва му се доктор Зорг. На Ян му се беше сторило удачно. Докторът изхвърча възмутено навън и отиват да седнат в близката таверна.

— И така, какъв е проблемът? — пита докторът.

— Преди няколко години сте направили услуга на приятеля ми. И двете страни са останали доволни и той ви препоръча като дискретен човек.

Доктор Зорг има тясно, лисиче лице и рижава коса. Ян трябва да му се довери. Този човек държи в ръцете си три живота… четири, ако броим и бебето. След всичкото това Ян изпитва някакво покровителско чувство към Мария, която е най-уязвимата от тях. Чувства се почти толкова отговорен, колкото ако беше заченала от него.

— Искам да изродите едно дете. Безопасността на жената е от огромно значение…

— За некомпетентен ли ме смятате?

— Не! — Колко е докачлив този човек! — Не, но има някои особени обстоятелства около случая. Дискретност, на първо място. — Ян млъква.

Трябва да се довери на този мъж; трябва да му разкаже цялата история, в противен случай планът няма да проработи. Отпива огромна глътка бира и започва. Доста го тревожи да споделя с непознат, да чува собствения си глас да разказва историята. Цялото начинание звучи налудничаво.

Настъпва тишина. Доктор Зорг гледа към бирата си. Ян гледа ръцете на лекаря: дълги бели пръсти. Те галят чашата. Ян се опитва да не си представя къде са били тези пръсти.

— Рисковете — изрича докторът накрая. — Рисковете са огромни.

— Ще трябва да ги поемем. Разбирате това, нали?

— Рискове за прислужницата, рискове за вашата приятелка. — Доктор Зорг го поглежда. — Явно много обичате тази жена.

Ян кимва. Неочаквано лекарят въздъхва.

— Вие сте късметлия.

Следва мълчание. Докторът гали чашата с нежните си, изтънчени пръсти. Ранен следобед е. Таверната е празна, с изключение на трима млади моряци — хубави млади мъже, които седят на една маса и играят карти.

Доктор Зорг ги поглежда.

— И аз някога обичах някого — казва той. — Малодушие… Поддадох се на малодушието. Не можех да се изправя лице в лице срещу осъдителните погледи на всички… да загубя препитанието си… Залогът беше твърде голям. Цял живот съжалявам за това.

Той надига чашата си; но ръката му трепери толкова силно, че се налага да я остави обратно на масата.

— Да бъдеш храбър…

Гласът му затихва. Ян поглежда към пода. Там лежи счупена дръжка на лула и празна черупка от стрида. Напомнят щампа от книга с емблеми. Ян си мисли: Ако това беше картина, щях да разбера посланието й.

— Затова се опитвам да помагам на хората да се измъкват от неприятности — казва докторът. — Аз съм лекар и съм напълно наясно, че целият живот е риск. Но някои хора плават по-близо до вятъра и именно те печелят симпатиите ми. Възхищавам им се за това, разбирате ли, защото аз самият не успях да го направя.

Това трогва Ян и той започва да харесва този обидчив, емоционален човек. После поглежда треперещите ръце на Зорг и се чуди дали е годен за тази работа?

Може би докторът усеща това и казва:

— Тя ще бъде в сигурни ръце.

— Коя от двете?

— И двете — окуражава го той. — Сега, относно парите.

Авансова сума за него и за услугите на акушерка — ще осигури жена, на която има безусловно доверие.

Ян преброява парите. Прави го с безгрижно присвиване на раменете. Това са просто пари; само няколко луковици. Под привидното си нехайство обаче той е дълбоко развълнуван. Манията по лалетата е завладяла и него, а каква любовница е само! Флиртува и с други мъже, подмамва ги. И накрая, точно когато си мисли, че може да я изгуби, тя му се отдава. Отпуска се с радост в ръцете му и вълна от удоволствие залива тялото му. За миг е задоволен. После гладът му се надига отново; желанието е неутолимо. Ето такава любовница е тя. Кой би могъл да й устои?

Месец по-рано, през юли, той беше невинен, девствен. Смяташе спекулантите за луди. Сега е един от тях и вече е утроил инвестицията си. Адмиралът го поведе напред в битка и каква плячка само донесе у дома. Защото цените им се изстреляха в небето и сега има достатъчно, за да плати на доктора и да инвестира в нови луковици. Почти не му остава време да рисува. Всеки ден се връща от таверната, където новите му приятели, еднакво обладани от лудост, купуват и продават трескаво сред мъглата от тютюнев дим.

— Освен това трябва да подпишете бележка, че ще заплатите крайната сума — казва лекарят. Съобщава цифрата на Ян. Той зяпва от изненада.

— Трябва да имате предвид какви са рисковете — казва Зорг. — За мен.

Само за миг, мисли си Ян, — си помислих, че този човек е сантиментален. Той изважда парче хартия. Аз, Ян ван Лоос, обещавам, че… Записва сумата с едрия си непохватен почерк. Колко много нули! Рисува нулите с професионална гордост; те са идеални окръжности. Учителят му беше учил в Рим, където Ренесансовите школи преподават такива неща. Те са кръгли като пълна луна в Нощен морски пейзаж. Кръгли като сапунените мехурчета, надути от дете от картина на Халс, символ на безсмислието и краткостта на човешкия живот.

Доктор Зорг сгъва бележката и я пъха в джоба си. Стискат си ръцете. Целият живот е хазарт. Та нали дори това, че си се родил, е хазарт. Ако родителите ти бяха правили любов една нощ по-рано или една нощ по-късно, щеше да се роди друго дете. Хазарт е, че срещна София, любовта на живота му. Ще намери парите. Знае как да си играе със съдбата, овладял е този хазарт. А що се отнася за края, най-рискованото от всички залагания — знае, че ще спечели. Защото късметът, засега, е на негова страна.