Дебора Могак
Треска за лалета (58)

58
София

Ако обелиш лук, плачеш.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Тече ми кръв от носа.

— И на мен ми се случва, когато се развълнувам — казва Лизбет. Тя глади роклята, която ще нося. Донася ми горещата ютия.

— Ето, наведи се над нея. Нека няколко капки паднат отгоре, това ще свърши работа.

Навеждам се над ютията. Капките кръв падат върху нея с цвърчене. Внезапно Мария и суеверията й започват да ми липсват. Преживяхме толкова много заедно, повече, отколкото човек може да си представи, а няма да я видя никога вече. Никога няма да разбера дали тя и бебето са щастливи. Дали хитростта й с дойката ще проработи. Дали приликата на бебето с Мария ще стане твърде очевидна? Това са въпроси, които вече нямам право да задавам. Смъртта ме е откъснала от живите и скоро ще напусна тази страна завинаги.

Чувствам се самотна. Единственият човек, с когото съм разговаряла, е тази жена — Лизбет, която никога преди не бях срещала. Къде е Ян? Навеждам главата си назад и притискам кърпичка към ноздрите си. Ютията не излекува кървенето. Цялата съм в кръв; съвсем съм си жива.

Защо го няма? Църковните камбани навън оповестяват осем часа. Лизбет слиза долу, за да залее печащата се гъска с мазнина. Изваждам молитвената броеница — стисках я в ръка, когато умрях, тя е единственото, което взех със себе си. Пресвета Марийо, Майко Божия… Броя мънистата, докато се моля той да дойде. Толкова е греховно да се моля предателството ни да успее, но и бездруго за мен вече няма спасение.

Поне кървенето от носа ми спря. Свалям нощницата си и обличам дрехите, които Лизбет ми е приготвила — долна риза, фуста и черна рокля с черен корсаж. Реших да не нося екзотична премяна; не съм в настроение за повече театрални представления. Ще нося обикновено черно и синьото наметало, което е носила жената на зарзаватчията, когато е позирала като Мадоната.

Сядам на леглото и чакам. Навън се чува шумотевица и детски писъци. Матеус гони децата нагоре-надолу по стълбите.

— Аз съм чудовище! Идвам да ви хвана! — изревава той.

Лизбет се провиква:

— Не ги превъзбуждай. Няма да си изядат вечерята.

Чуват се тежки стъпки по коридора, а после настъпва тишина.

Някъде далеч навън излайва куче. Чувствам се изолирана от това весело семейство, от самия живот. В Утрехт майка ми и сестрите ми ще скърбят. Не мога да понеса да мисля за сълзите им. Оставих на Корнелис бележка, в която го инструктирам, в случай че умра, да продължи да ги издържа, но макар и това да облекчи живота им, определено няма да излекува скръбта им. Недалеч оттук, в къщата на Херенграхт, Корнелис вероятно оплаква мъртвата си съпруга. Как мога да им го причиня? Как е възможно да съм толкова жестока и да пожертвам тяхното щастие заради своето? Може да отплавам до края на света, но те ще останат завинаги във виновното ми сърце.

Навън църковните камбани оповестяват четвъртинката от часа. Ръцете ми треперят, докато приглаждам синьото наметало върху коленете си. Ян трябваше вече да е тук. Какво става? Не е изпратил съобщение, нищо.

Къщата е странно притихнала. Дори силният глас на Матеус е замлъкнал. Не смея да изляза от тази стая; децата не бива да ме виждат.

И тогава чувам стъпки по стълбището. Бавни, тежки стъпки; като на възрастен човек. Корнелис е. Отворил е ковчега и е установил, че е пълен с пясък. Разкрил е измамата ми.

Стъпалата скърцат силно, като изстрели на пистолет, докато той се изкачва все по-нагоре. Изненадващо спокойна съм. Всъщност изпитвам странно облекчение. Всичко свърши.

Вратата се отваря и Ян влиза в стаята.

Изглежда ужасно. Лицето му е сиво; сякаш се е смалил. Сяда на леглото — без поздрав, нищо. Промълвява:

— Разорени сме.

Отнема ми известно време да проумея какво ми казва. Нещо от рода на това, че Герит е изял луковицата. За какво, за бога, говори Ян? Казва, че са му взели всичко.

— Кой?

— Кредиторите ми. Взеха картините ми, сандъците ми, всичко. — Прави пауза. — Искат да повдигнат обвинение срещу мен. Докторът не може — ако го стори, ще се разкрие какво е направил — но другите могат. Вещите ми не струват достатъчно, че да покрият дълговете ми. Нито дори четвърт от тях.

Едва тогава взима ръката ми. Придърпва ме да легна до него на леглото и започва да масажира пръстите ми.

— Толкова съжалявам, любов моя. Бях голям глупак. Но как може един глупак да предвиди нещо толкова абсурдно?

Настъпва мълчание.

— Това, което направихме, е по-лошо от абсурдно — казвам аз.

Седим там, един до друг. Мисля за нашия грях — дълбок и непростим грях. Бог ни е гледал през цялото време. Със сърцето си го разбирах.

— Направихме нещо наистина ужасно… — започвам аз.

— Чуй ме, скъпа…

— Направихме го — казвам аз, — и сме наказани.

— Ние се обичаме. Затова започнахме всичко това, не си ли спомняш?

Неспособна съм да му отговоря. Гледам лицето му — сините му блестящи очи; буйната му коса.

— Ти си мъртва — казва той. — Не можем да останем в Амстердам, трябва да се измъкнем оттук. Все още можем да го направим. Ще трябва да започнем всичко отначало, без нищо, но можем да го направим. Би ли живяла с мен в бедност?

Не го слушам. Нека я целуна, вика Корнелис, докато го дърпат настрана от тялото ми. Далеч, в тъмното, майка ми е изгубила дъщеря си.

— Ще се справя, любов моя. — изрича страстно Ян. — Можем да отплаваме утре, не всичко е загубено. Ще помоля Матеус да ни заеме пари за билетите и ще му ги върна, когато си намеря работа… според всички там има много работа… — Той разтърсва раменете ми. — Не се отчайвай, единствена любов моя.

Бог ни е гледал през цялото време. Бог е вездесъщ. Винаги съм го знаела, разбира се, просто бях заслепена от собствената си алчност. Бог го е направил, за да ни накаже.

Ян ме гледа и чете мислите ми.

— Бог ще ни прости. Не се съмнявай в това, София. Не сега.

Седим мълчаливо. Навън лае куче. Миризма на готвено се носи нагоре по стълбите. Не мога да говоря. Всичко се връзва; било е само въпрос на време. Има ужасяваща зависимост между събитията: ние извършихме престъпление и затова трябва да бъдем наказани. Бог е използвал Герит — пелтечещия, пиян Герит, — за да свърши работа Му. Всичко си идва на мястото.

Следва дълго мълчание. Вече взех решение. Обръщам се към Ян, прегръщам го и го целувам. Колко страстно ми отговаря, с какво облекчение. Заравям пръсти в косата му и държа лицето му в дланите си. Колко много го бях обичала.

Телата ни са притиснати едно в друго, но телата също лъжат. В миналото моето беше лъгало толкова често. Прегръщам силно Ян и пия от целувките му; сякаш никога няма да спра. В този момент го мамя, точно както през всичките тези месеци ние мамехме другите.

След това се освобождавам от обятията му.

— Върви и ги помоли, тогава — казвам аз, докато галя косата му, — Отиди и помоли Матеус да ти заеме пари. Ще те чакам тук.